Мери Хигинс Кларк
Къщата (52)

51

Ейми прекара деня на Носет Бийч с приятелите си. От една страна, й беше приятно с тях. От друга страна обаче, спестяваше парите, които получаваше като бавачка, за да си купи нова кола за колежа. Все още не беше събрала необходимата сума. Баща й обеща, че ще плати половината от стойността, но тя трябваше да даде останалите пари.

— Мога да ти купя колата — често й казваше баща й, — но не забравяй думите на майка си: „Човек цени най-много нещата, които е постигнал със собствения си труд.“

Ейми не ги беше забравила. Помнеше всичко, което майка й говореше. Мама не приличаше на Елейн, помисли си Ейми. Тя беше обикновена жена — не носеше грим, не се обличаше модерно, не си придаваше важност. Но беше истинска. Момичето си спомни как с обич в гласа прекъсваше баща й, когато започнеше безкрайните си истории: „Джон, скъпи, стига с тия подробности.“ Не се хилеше необуздано като Елейн, все едно че той е някой клоун.

Вчера Ейми разбра, че мисис Никълс й е сърдита. Не трябваше да казва на баща си, че я видя на „вдовишката площадка“, а мисис Никълс отрече да е била там. Разбира се, баща й е споделил с Елейн. А Елейн го бе съобщила на мистър Никълс — Ейми беше в стаята, когато тя му се обади по телефона.

Едно нещо тревожеше Ейми. Вчера мисис Никълс беше облечена с къси панталони и бяла тениска. Но когато я забеляза на „вдовишката площадка“, тя носеше някаква дълга рокля.

Ейми се учуди и си помисли, че мисис Никълс може би е малко смахната. Беше чувала Елейн да споменава пред баща й, че жената преживява нервна криза.

Ами ако мисис Никълс е права, че е било само оптическа измама поради металната лента на комина? Изведнъж тя си спомни, че само няколко минути, след като зърна фигурата на покрива, мисис Никълс излезе от къщата, облечена с късите панталони и тениската.

Всичко е някак си страховито и призрачно, каза си Ейми. Или навярно съм слушала прекалено много истории за къщата и ми се привиждат разни неща също като на Кари Бел.

Искаше й се да се помъчи да обясни на мисис Никълс. Погледна си часовника. Беше четири часът. Реши да й се обади по телефона.

Мисис Никълс отговори още след първия сигнал. Звучеше леко задъхано.

— Ейми, съжалявам, но не мога да говоря точно сега. Тръгвам за летището и Хана вече е в колата.

— Моля само да ме извините, че си позволих да говоря за вас… — Ейми се запъна. — Нямах предвид нищо лошо. Просто… — Тя се опита да обясни за роклята и за това, че сигурно се е заблудила. — След като ми се стори, че ви забелязах на покрива, вие веднага излязохте от къщата.

После изчака да чуе отговора. Мисис Никълс дълго мълча, преди да каже:

— Ейми, радвам се, че ми се обади. Благодаря ти.

— Наистина ми е мъчно, че вече не идвам у вас. Страшно съжалявам.

— Няма нищо, Ейми. Можеш ли да дойдеш утре? Аз трябва да поработя върху данните от архива на мисис Спрейг и се нуждая от някой, който да наглежда Хана.