Мери Хигинс Кларк
Къщата (51)

50

Сюзан Портър, клиентката на Адам, плачеше тихо, докато седеше срещу него в правната кантора „Никълс, Странд и Милър“ на Парк Авеню. Двайсет и осем годишна, леко закръглена, с тъмночервена коса и синьо-зелени очи, тя би била много привлекателна, ако чертите й не бяха разкривени от страха и напрежението.

Беше обвинена в убийство на съпруга си. По молба на Адам делото щеше да бъде преразгледано. Заседанията на съда започваха през септември.

— Струва ми се, че не съм в състояние пак да мина през всичко това — заяви тя. — Толкова съм ви благодарна, че ме измъкнахте от затвора, но мисълта да се върна отново там…

— Няма да се върнете — увери я Адам. — Но, Сюзан, разберете веднъж завинаги — никакви контакти със семейството на Кърт. Затваряйте телефона, ако родителите му ви се обаждат. Целта им е да кажете нещо провокиращо, дори нещо, което може да се приеме като заплаха в широкия смисъл на думата.

— Знам. — Тя се изправи и се приготви да тръгва. — Вие сте на почивка, а вече два пъти идвате тук заради мен. Надявам се, че разбирате колко съм ви задължена.

— Когато ви освободя окончателно, тогава ще приема благодарностите ви. — Адам заобиколи бюрото си и я придружи до вратата.

Когато отвори, Сюзан го погледна.

— Всеки ден благодаря на бога, че поехте защитата ми.

Адам видя дълбоката признателност в очите й.

— Горе главата, Сюзан — заяви й делово той.

Петдесетгодишната му секретарка Рода беше в преддверието на кабинета. Последва го до бюрото му.

— Честна дума, Адам, вие наистина привличате жените. Всичките ви клиентки накрая се влюбват във вас.

— Стига, Рода. Адвокатът е като психиатъра. Повечето му пациентки се влюбват в него. Казва се „синдром на рамото, на което да се облегна“.

Тези думи продължаваха да звучат в ушите му, докато си мислеше за Помили. Беше сигурен, че е получила нов пристъп. Долови напрегнатостта в гласа й, както човек с идеален музикален слух би усетил фалшивия тон. Това беше част от опита му, една от причините да бъде преуспяващ адвокат. Но защо Помили не искаше да говори за състоянието си? Дали пристъпът е бил сериозен? Или не е бил само един?

„Вдовишката площадка“. Единственият достъп до тази опасна част на покрива беше тясната стълба. Ами ако се опита да качи Хана и й се завие свят? Ако изпусне бебето?

Адам почувства как нещо го стегна за гърлото. Споменът за лицето на Помили в момента, когато погледна в ковчега на Боби, непрекъснато го преследваше. Ако загубеше и Хана, Помили не би била в състояние да запази разсъдъка си.

Знаеше, че трябва да направи нещо. С нежелание се обади на психиатърката на жена си. Сърцето му се сви, когато доктор Кауфман каза:

— О, Адам, чудех се дали да ви позвъня. Не знаех, че сте в Ню Йорк. Кога се връщате в Кейп Код?

— Днес следобед.

— Тогава ще ви дам да занесете лекарството на Помили.

— Кога сте разговаряли с нея?

— Днес. — Тонът на доктор Кауфман се промени. — Не знаехте ли? Адам, защо ми се обадихте?

Обясни й, че се страхува дали Помили не получава пристъпи на посттравматичния стрес, без да признава пред него. Лекарката мълчеше.

После Адам й разказа, че бавачката на бебето я е видяла на „вдовишката площадка“, а Помили е отрекла.

— Носела ли е Хана?

— Не, детето е било с бавачката.

Последва пауза. После, подбирайки предпазливо думите си, доктор Кауфман заяви:

— Адам, не смятам, че е редно да оставяте Помили сама с Хана. Според мен трябва да се върнете в Ню Йорк. Искам да я приема за малко в болницата. По-добре е да вземем предпазни мерки. Не са нужни повече трагедии в семейството ви.