Мери Хигинс Кларк
Къщата (46)

45

„Каптънс Тейбъл“ се намираше в яхтклуба в Хаянис и гледаше към пристанището.

Като дългогодишен член на клуба и чест гост на ресторанта Джон беше осигурил приятна маса в остъклената пристройка. Настояваше Помили да седне с лице към прозореца, за да се наслаждава на гледката към Нантъкет Саунд, на елегантните платноходки, на изящните яхти и на масивните параходи, превозващи туристи до Мартас Виниърд и Нантъкет.

Когато Помили излезе от къщи в седем без петнайсет, Хана вече беше в креватчето си. Сега, докато си пиеше шампанското, една мисъл непрекъснато я глождеше. Дали докато е преглеждала огромния брой документи в папките на мисис Спрейг, не е зърнала портрет на капитан Андрю Фриман, който подсъзнателно й е направил впечатление? Изглежда, Джан Пейли си помисли точно това. А после се чудеше колко пъти през последните дни е използвала думите „несъзнателно“ и „подсъзнателно“. Напомни си, че дори транквилантите, които вземаше от време на време, можеха да я накарат да се чувства замаяна.

Поклати глава, за да отпъди тревожните мисли. Вече беше доволна, че е дошла в ресторанта. Навярно поради тази причина Адам настояваше тя да бъде сред хора. В миналото Помили беше изключително общителна, но след смъртта на Боби за нея беше истинско усилие да изглежда весела или заинтригувана от някого или нещо.

Докато беше бременна с Хана, пишеше последната книга от поредицата за Дейвид и беше изцяло отдадена на решението си да я завърши. Осъзнаваше, че когато не е заета, започва да се тревожи, да не би да се случи нещо лошо — спонтанен аборт или мъртво раждане.

След раждането на Хана се мъчеше да се пребори със симптомите на посттравматичния стрес — халюцинации, пристъпи на страх, депресия.

Доста мрачен списък от проблеми, с които трябва да се справи мъж като Адам, чиято работа е свързана със свръхнапрежение, помисли си Помили. Днес следобед й стана крайно неприятно от очевидните му усилия да я накара да излезе на вечеря и да я убеди да остави Ейми да пренощува при нея. Сега страшно много й се искаше той да е до нея на масата в ресторанта.

Помили знаеше, че най-накрая си е възвърнала предишната фигура. Талията й отново беше нормална и тази вечер реши да облече бледосив копринен костюм, който се състоеше от късо сако и широк панталон. Тъмносивите маншети на сакото бяха в тон с цвета на блузата. Косата й, избеляла от слънцето, беше прибрана в малък кок на тила. Тоалетът се допълваше от къса, прилепнала към шията огърлица в комплект с диамантени обици, които Адам й подари за годежа. Осъзна, че е добре за самочувствието, когато започнеш отново да се обличаш елегантно.

Изненада се приятно, когато разбра, че другият гост на Джон и Елейн е Скот Коуви. Помили видя възхищението в очите му, когато салонният управител я заведе до масата. Част от чара му, призна тя пред себе си, беше в това, че той сякаш въобще не осъзнава колко поразителна е външността му. Държеше се леко стеснително и притежаваше способността да отдава цялото си внимание на човека, с когото разговаря.

Разказа накратко за заповедта да се обискира дома му.

— Съветът ви беше съвсем разумен, Помили. Когато се свързах с Адам, той ми обясни, че не може да направи нищо, но ме предупреди да поддържам връзка с него и да оставя включен телефонния си секретар.

— Адам е много решителен мъж — отбеляза Елейн.

— Страшно съм доволен, че е готов да ми помогне. Но нека да не си разваляме вечерта, като говорим за това. Какво облекчение изпитва човек, който няма какво да крие. Обискът на собствената ти къща от полицията като опит да се докаже, че си престъпник, е ужасно посегателство върху личността, но има голяма разлика между оскърблението и тревогата.

Елейн разгорещено заяви:

— Не ме карай да си отварям устата. Семейство Карпентър е трябвало да покаже загрижеността си за Вивиан, докато тя все още беше жива, а не сега. Преди три години, когато купи къщата, горкото момиче изглеждаше толкова самотно. След време й занесох бутилка шампанско и нямате представа колко трогателно благодарна ми беше за жеста. Стоеше си у дома съвсем сама.

— Елейн — предупреди я Джон.

Когато видя, че очите на Скот се напълниха със сълзи, тя прехапа устни.

— О, боже! Извинявай, Скот. Ти беше прав. Хайде да сменим темата.

— Аз съм готов — разцъфна в усмивка Джон. — Сватбеното ни тържество ще бъде тук. Вие двамата сте първите, на които съобщавам официално, че то ще се състои в четири часа в събота, двайсет и шести ноември. Дори сме се спрели на ястието: задушена пуйка. Той се изсмя гърлено. — Не забравяйте, че се пада точно след Деня на благодарността. — Джон стисна ръката на Елейн.

Елейн прилича на младоженка, помисли си Помили. Колието от злато и перли подчертаваше великолепно бялата й рокля с яка качулка. Бухналата коса омекотяваше слабото й, леко ъгловато лице. Големият диамант на лявата ръка беше явно доказателство за поредната проява на щедрост от страна на Джон.

А единственият недостатък на Джон е, помисли си Помили, когато им поднесоха десерта, че обича да говори за застраховки и не умее да се шегува. Беше свикнала с духовитостта и находчивостта на Адам и за нея беше мъчение да слуша как Джон непрекъснато подхваща: „Това ми напомня за една история…“

По време на поредния му досаден монолог Скот я погледна и повдигна вежди. Помили усети как устните й потрепнаха. Имам си съмишленик, каза си тя.

Но Джон беше солиден, приятен мъж и сигурно много жени завиждаха на Елейн.

Когато станаха от масата, Помили нямаше търпение да се върне вкъщи. Джон предложи двамата с Елейн да я изпратят, за да са сигурни, че е стигнала, благополучно у дома.

— Не, благодаря. Ще си тръгна сама — отвърна Помили, като направи усилие гласът й да не прозвучи раздразнено.

Вече започвам да подскачам и при най-лекия намек, че се нуждая от закрила, помисли си тя.

 

 

Когато Помили се прибра вкъщи, Хана спеше спокойно.

— Държа се чудесно — заяви Ейми. — Утре да дойда ли по същото време, мисис Никълс?

— Не, не е необходимо — отвърна с равен глас Помили.

Стана й жал, когато видя разочарованието, изписано по унилото лице на Ейми, но й се искаше да остане сама с Хана до завръщането на Адам.

 

 

Тази вечер заспа трудно. Не защото беше нервна, а тъй като постоянно прехвърляше в ума си снимките и рисунките от папките на Фийби Спрейг. Бяха предимно портрети на ранни заселници, някои без имена, скици на характерни за времето сгради, карти на имения, рисунки на кораби. В главата й беше пълна каша.

Може би е попаднала на портрет без име и подсъзнателно го е нарисувала, докато се мъчеше да си представи как изглежда капитан Андрю Фриман. Той имаше съвсем обикновени черти. Повечето моряци от началото на осемнайсети век бяха с къси, тъмни бради.

Подигравателно си каза, че случайно е нарисувала точно неговото лице. Подсъзнателно, несъзнателно — пак тези думи, продължаваше да разсъждава тя. Боже мой, какво става с мен?

До два часа ходи три пъти да наглежда Хана. Бебето спеше дълбоко. За малко повече от една седмица сякаш порасна изведнъж, помисли си Помили, докосвайки леко вдигнатата й нагоре ръчичка.

Накрая усети, че клепачите й натежават. Настани се удобно в леглото и докосна възглавницата на Адам. Дали се беше обаждал тази вечер? Сигурно не. В противен случай Ейми щеше да й каже. Но защо не се опита да й позвъни към десет и половина? Знаеше, че тогава Помили вече ще се е прибрала вкъщи.

Може би аз трябваше да му позвъня, каза си тя. Би следвало да го уведомя, че съм прекарала приятно вечерта. Адам навярно се е страхувал да ми телефонира. Предположил е, че ще му се оплача, защото ме е накарал да вечерям навън.

Господи, искам да бъда такава, каквато бях преди, просто да бъда нормална.

 

 

В четири часа тътенът от летящия към нея влак разтърси къщата.

Помили беше на железопътния прелез и се мъчеше да премине навреме през него. Влакът се приближаваше застрашително.

Подскочи, запуши си ушите с пръсти, за да заглуши шума, и препъвайки се, хукна към детската стая. Трябваше да спаси Боби.

Хана пищеше, размахваше ръчички и риташе с крачета.

Влакът ще убие и нея, помисли си Помили, като се опитваше неистово да потърси някакъв реален смисъл в цялата тази бъркотия.

После шумът започна да утихва. Влакът отминаваше, а потракването на колелата му отзвучаваше в нощта.

Хана продължаваше да пищи.

— Млък! — изкрещя й Помили. — Млък!

Хана започна да се дере от плач.

Помили се отпусна на леглото до креватчето на бебето. Трепереше и стискаше раменете си, защото се чувстваше твърде несигурна в себе си, за да вземе Хана на ръце.

А после от долния етаж го чу да я вика. Гласчето му беше развълнувано и радостно: „Мами, мами!“

С протегнати ръце, хлипайки, Помили хукна надолу да търси Боби.