Мери Хигинс Кларк
Къщата (4)

3

Сигурно е Адам. Каза, че ще се обади по това време, помисли си Помили. Подпря бебето на рамото си и се пресегна към телефона.

— Стига, Хана, изгълта шише и половина. Ако продължаваш така, ще се окажеш единственото тримесечно бебе, поставено на диета заради наднормено тегло.

Подпря слушалката с брадичката си и потупа бебето по гърба. Беше Джейн Пиърс, главната редакторка на списанието „Травъл Таймс“. Както обикновено, Джейн беше лаконична.

— Помили, заминавате за Кейп Код през август, нали?

— Стискай палци. Снощи разбрахме, че канализацията на къщата, която трябваше да наемем, не е наред. Идеята да ползвам нощно гърне никога не ме е привличала особено. Адам отиде там, за да види дали няма да се намери нещо подходящо.

— Доста късно е и сигурно всичко вече е заето, нали?

— Все още съществува някаква възможност. Една стара позната на Адам притежава агенция за недвижими имоти. Елейн ни намери първата къща и твърди, че сега е попаднала на друга, която чудесно може да я замести. Дано Адам е на същото мнение.

— В такъв случай, ако все пак заминете…

— Джейн, ако наистина заминем, ще подготвя нова книга от поредицата за Дейвид. Толкова много съм слушала от Адам за Кейп Код, че ми се ще да напиша нещичко за него.

Дейвид беше десетгодишният герой от поредица книжки, които бяха превърнали Помили в известна детска писателка.

— Знам, че съгласието ти би означавало да ми направиш лична услуга, но ти така умело вплиташ историческия материал в разказа си, а на мен точно това ми е нужно — с молба в гласа продължи Джейн.

След петнайсет минути, когато Помили затвори телефона, Джейн я беше убедила да напише статия за Кейп Код, която да излезе в „Травъл Таймс“.

— Е, Хана — Помили потупа бебето по гърба, — в края на краищата Джейн ми помогна, когато правех първите крачки преди десет години. Статията е най-малкото нещо, с което мога да й се отблагодаря.

Хана обаче спеше блажено на рамото й. Помили се приближи до прозореца. От апартамента на двайсет и осмия етаж на Ист Енд Авеню се откриваше зашеметяваща гледка към Ист Ривър и мостовете, простиращи се между двата бряга.

Завръщането им в Манхатън, след като загубиха Боби, й помогна да не полудее. Но би й се отразило добре, ако заминат през август. След първия пристъп на страх акушерката й препоръча да отиде на преглед при психиатър.

— Страдате от синдрома на посттравматичния стрес, който се среща често след тежки преживявания. Заболяването се лекува и аз ви препоръчвам да опитате.

Ходеше всяка седмица при психиатър. Доктор Кауфман горещо подкрепи идеята за почивката.

— Пристъпите са съвсем нормални и с времето ще изчезнат. Почти две години, след като Боби почина, отказваше да се срещаш с хора. Но вече имаш Хана и започваш да се справяш с проблема. Замини на почивка. Махни се за известно време от Ню Йорк. Забавлявай се. Само не спирай да вземаш лекарството. Можеш, разбира се, да ми се обаждаш по всяко време, ако имаш нужда от мен. Ще се видим през септември.

Ще се забавляваме, помисли си Помили. Отнесе бебето в детската стая, сложи го на креватчето, преоблече го и го зави с одеялцето.

— А сега бъди послушно момиче и се наспи добре — прошепна тя, загледана в Хана.

Вратът и раменете й се бяха схванали, затова протегна ръце и завъртя глава. Кестенявата й коса, която според Адам беше с цвят на кленов сироп, се люшна върху яката на анцуга. Откакто се помнеше, Помили си мечтаеше да бъде висока. Но на трийсет и една години вече се беше примирила с ръста си, който бе едва метър и шейсет. Успокояваше се с мисълта, че поне може да бъде силна, и стройното й, здраво тяло беше свидетелство за всекидневните упражнения, които правеше в гимнастическия салон на втория етаж на сградата.

Преди да изгаси лампата, отново се взря в бебето. Чудна е, помисли си тя. Помили бе израснала с по-големия си брат, който я превърна в истинска „мъжкарана“. Отнасяше се с презрение към куклите и предпочиташе да рита топка. Чувстваше се по-добре сред момчета и на тринайсет години стана любима довереница и отзивчива бавачка на двамата си племенници.

Никой обаче не я беше подготвил за огромната обич, която я изпълни при раждането на Боби. Сега тази обич бе събудена отново от това идеално оформено, кръглолико, понякога своенравно момиченце.

Когато стигна до всекидневната, телефонът отново иззвъня. Докато бързаше, за да вдигне слушалката, си помисли, че сигурно е Адам, който се е опитвал да се свърже с нея по време на разговора й с Джейн. Наистина беше той.

— Здравей, любими! — весело каза Помили. — Намери ли къща?

Адам не обърна внимание на въпроса й.

— Здравей, момичето ми! Как се чувстваш? Бебчо добре ли е?

Помили замълча. Знаеше, че не бива да го вини заради притеснението му, и все пак реши да го подразни:

— При мен всичко е наред, но не съм ходила при Хана, откакто ти излезе сутринта. Ей сега ще я погледна.

— Помили!

— Извинявай, Адам, но питаш така, сякаш очакваш да чуеш лоши новини.

— Меа culpa^[1] — разкаяно отвърна Адам. — Толкова много ви обичам и двете! Искам всичко да е както трябва. С Елейн съм. Имаме чудесна къща. Намира се на Морис Айланд в Чатам. На близо триста години е и е принадлежала на един морски капитан. Мястото е великолепно — надвиснала над океана скала. Страшно ще ти хареса. Дори има собствено име — „Помни“. Когато се прибера, ще ти разкажа всичко за нея. Тръгвам веднага след като вечерям.

— Ще стане късно, имаш четири часа път, а вече веднъж си го изминал с колата днес — възпротиви се Помили. — Защо не преспиш там и да се прибереш сутринта?

— Не ме интересува, че ще стане късно. Искам да бъда с теб и с Хана. Обичам ви.

— И аз те обичам — отвърна пламенно Помили. След като си казаха довиждане, Помили затвори телефона и тихо прошепна: — Надявам се, че не бързаш само защото се страхуваш да ме оставиш сама с бебето през нощта.