Мери Хигинс Кларк
Къщата (39)

38

След като Хана се събуди, Помили и Адам отидоха да поплуват. Собствеността върху къщата „Помни“ даваше права над плажната ивица, прилежаща към имението. Хората можеха да минават по нея, но не и да отсядат там.

В топлината на августовския следобед се усещаше прохладата на ранната есен. Духаше лек ветрец и по плажа не се разхождаха хора.

Адам седеше до Хана, облегната удобно в столчето си, докато Помили плуваше.

— Майка ти наистина страшно обича водата, бебчо — каза той, докато наблюдаваше как Помили се гмурка във все по-бурните вълни. Притесни се и се изправи, когато я видя да влиза по-навътре в океана. Накрая се приближи до водата и й даде знак да се върне.

Чудеше се дали наистина не го видя, или се направи, че не го вижда, защото продължи да плува навътре. Издигна се висока вълна и се разби. Помили се спусна под нея, после подаде глава, изплю водата и се усмихна. Мократа солена коса покриваше лицето й.

— Страхотно! — възкликна тя тържествувайки.

— И опасно, Помили, това е Атлантическият океан.

— Сериозно? А аз мислех, че е надуваем басейн.

Тръгнаха към мястото, където Хана седеше доволно и наблюдаваше как някаква чайка подскача по брега.

— Скъпа, не се шегувам. Когато ме няма тук, не желая да влизаш толкова навътре.

Тя се спря.

— И искаш да включвам интеркома, когато дъщеря ти спи, така ли? А не смяташ ли, че е добре Ейми да преспива при мен? За да се грижи за мен, а не за Хана? Доколкото разбирам, не си се отказал да ме заплашваш, че ще наемеш сестра, която да живее у нас, защото посттравматичният ми стрес може би ще се превърне в проблем? В крайна сметка аз бях тази, която мина с колата пред влака, когато беше убит синът ти.

Адам я хвана за ръцете.

— Помили, спри, по дяволите! Непрекъснато ме обвиняваш, че не съм ти простил за смъртта на Боби, но обвинението ти е безпочвено. Единствената беда е в това, че ти самата не си в състояние да си простиш.

Прибраха се мълчаливо вкъщи. Всеки усещаше, че е наранил дълбоко другия и му дължи извинение. Когато отвориха вратата, телефонът звънеше и Адам изтича да вдигне слушалката. Помили метна хавлия върху мокрия си бански костюм, взе Хана на ръце и се заслуша.

— Елейн, как си?

Помили видя, че лицето му придоби загрижен вид. Чудеше се какво ли му говори Елейн. Какво можеха да означават думите му: „Благодаря ти, че ми каза.“

После тонът му се промени и отново стана весел.

— Утре вечер? Съжалявам, но заминавам за Ню Йорк. Но навярно Помили…

Адам закри слушалката с ръка.

— Скъпа, Елейн и Джон ще вечерят в „Каптънс Тейбъл“ в Хаянис. Искат да идеш с тях.

— Много съм им задължена, но ще остана у дома и ще работя. Някой друг път. — Помили притисна Хана към себе си: — Ти си удивително бебе!

— Скъпа, Елейн настоява. Неприятно ми е, че ще бъдеш сама в тази къща. Защо не отидеш? Можеш да извикаш Ейми да гледа Хана няколко часа.

Скритата заплаха, помисли си Помили. Иди и покажи колко си общителна, защото в противен случай Адам ще докара някой да стои постоянно с теб. Тя се насили да се усмихне.

— Звучи чудесно.

Адам продължи разговора по телефона.

— Елейн, Помили с удоволствие ще вечеря с вас. В седем е удобно. — Той отново закри слушалката с ръка. — Скъпа, според тях би било добре Ейми да пренощува у нас. Не искат да се прибира толкова късно.

Помили погледна Адам. Беше сигурна, че дори Хана усети как тялото й се напрегна. Бебето престана да се усмихва и започна да хленчи.

— Кажи на Лейн — отвърна Помили, наблягайки на галеното име, което само Адам използваше, — че съм напълно способна да се справя сама в тази и във всяка друга къща, и ако Ейми не може да се прибере сама с колата в десет часа през лятната нощ, значи не е достатъчно зряла, за да се грижи за бебето ми.

Ледът между тях започна да се топи, когато дойде време за вечеря. Докато Помили нахрани и изкъпа Хана, Адам напазарува набързо и се върна с пресни омари, салата, зелен фасул и хрупкав италиански хляб.

Приготвиха вечерята заедно. Пиха изстудено шардоне, докато се варяха омарите, а когато се нахраниха, излязоха с кафето на двора и гледаха как големите вълни се разбиват в брега.

Соленият вкус на вятъра, който Помили усещаше върху устните си, я накара да се успокои. Ако Адам имаше пристъпи на страх и потиснатост, аз също щях да се тревожа, напомни си тя.

Преди да легнат, двамата отидоха да погледнат Хана за последен път. Беше се завъртяла напреко на креватчето. Адам я оправи, зави я и за малко задържа ръката си върху гръбчето й.

Помили изведнъж се сети за нещо, което беше прочела в папките на Фийби. В онези дни на Кейп Код се е смятало, че съществува особена любов между бащата и новородената му дъщеря. Дъщерята е била неговата слабост.

По-късно, когато се бяха прегърнали и се унасяха, Адам й зададе въпроса, който вече не можеше да таи у себе си.

— Мила — прошепна той, — защо не искаш Ейми да разбере, че си била на „вдовишката площадка“?