Мери Хигинс Кларк
Къщата (24)

23

Елейн живееше близо до заведението „Чатам Барс“ в малка къща, построена на калкан през 1780 година. С времето я бяха разширявали и преустройвали и сега се съчетаваше приятно с по-внушителните си съседки.

В седем часа тя направи бърз преглед на обстановката. Къщата светеше. Кърпите за гостите бяха в банята, виното беше изстудено, а масата — красиво подредена. Направи сама салатата от омари, дълго и изтощително занимание. Останалите ястия й доставиха от специалната служба за уреждане на тържества. Очакваше да дойдат двайсет души и беше наела един мъж да сервира храната, а друг — напитките.

Джон й предложи да се заеме с поднасянето на напитките, но тя не се съгласи.

— Ти си домакинът, нали?

Щом иска нещо, Елейн го получава, помисли си тя, защото знаеше какво ще й отговори Джон.

— Щом иска нещо, Елейн го получава — изсмя се Джон гръмко. Беше едър, набит мъж с бавни и отмерени движения. На петдесет и три години оредяващата му коса беше съвсем посивяла. Кръглото му лице беше открито и приятно. — Ела тук, скъпа.

— Джон, не ми разрошвай косата!

— Няма да го направя, макар че ми харесва, когато е рошава. Просто искам да поднеса на домакинята малък подарък.

Елейн пое от ръцете му пакетчето.

— Много мило, Джон. Какво е това?

— Бурканче маслини. Какво друго би могло да бъде? Отвори го.

Наистина беше бурканче от маслини, но в него имаше топче мека синя амбалажна хартия.

— И за какво бих могла да го използвам? — попита Елейн, докато отвиваше капака на бурканчето и бъркаше в него. Започна да дърпа хартията.

— Внимавай — предупреди я Джон. — Тези маслини са скъпи.

Елейн извади хартията и я разгъна. В нея имаше обици от оникс с формата на полумесец, обточени с диаманти.

— Джон!

— Каза, че ще облечеш черна пола със сребристи нишки. Реших, че ти трябват подходящи обици.

Елейн обхвана с ръце врата му и възкликна:

— Прекалено си добър, за да си истински! А аз не съм свикнала да ме глезят.

— За мен ще бъде удоволствие да те глезя. Достатъчно си се блъскала и затова го заслужаваш.

Тя взе лицето му в ръце и притегли устните му до своите.

— Благодаря ти.

На вратата се позвъни. Някой стоеше и ги гледаше през стъклото.

— Ей, вие двамата, няма ли най-после да спрете да се прегръщате и да ни поканите да влезем?

Първите гости бяха пристигнали.

 

 

Много приятно събиране, каза си Помили, след като се отдалечи от шведската маса и седна на канапето. Шест от двойките всяко лято почиваха на Кейп Код и се отдадоха на спомените си.

— Адам, помниш ли, когато взехме лодката на баща ти и отидохме до Нантъкет? Той сериозно се разсърди.

— Забравих да му кажа какви са плановете ни — ухили се Адам.

— Майка ми беше страшно ядосана — каза Елейн. — Непрекъснато ми опяваше, че съм била единственото момиче, тръгнало с петима млади мъже. Какво щели да си помислят хората?

— А всички ние побесняхме, че не сме получили покана — отбеляза с провлечен глас тихата брюнетка от Истхам. — До една бяхме луди по Адам.

— А не по мен? — възмутено попита съпругът й.

— По теб се заплеснах през следващото лято.

— Ами когато изкопахме дупката, за да печем миди… Изтрепах се да събирам водорасли. И онова глупаво дете, което тичаше по плажа и едва не падна в дупката. Годината, през която…

Помили се усмихваше и се опитваше да слуша, но умът й беше другаде.

Годеникът на Елейн, Джон Нелсън, седеше на стола до канапето. Обърна се към Помили и я попита:

— А вие какво сте правили, докато тия хора са лудували на Кейп Код?

Помили с облекчение му отвърна:

— Същото, което прави дъщеря ви. Работех като бавачка. Три поредни години ходех на брега на Джърси с едно семейство с пет деца.

— Едва ли подобно нещо би могло да се нарече почивка.

— Чувствах се добре. Децата бяха послушни. Между другото, исках да изкажа възхищението си от Ейми. Оправя се чудесно с бебето.

— Благодаря ви. Но трябва да ви уверя, че ми създава проблеми, понеже не приема Елейн.

— Не смятате ли, че като започне да учи в колежа и срещне приятели, ще промени отношението си към нея?

— Надявам се. Тревожеше се, че ще се чувствам самотен, след като замине. А сега, изглежда, се страхува, че след като двамата с Елейн се оженим, тя вече няма да има дом. Странно, но вината е моя, защото я възпитах да се чувства стопанката на къщата и не желае да бъде изместена. — Той сви рамене. — Предполагам, че ще го преживее. Но да говорим за друго. Сигурен съм, млада госпожо, че и вие като мен ще останете доволна от Кейп Код. Дойдохме на почивка тук от Пенсилвания преди двайсет години. Жена ми толкова много хареса мястото, че в крайна сметка се преселихме. За щастие успях да продам застрахователното си бюро и да се заловя със същата дейност в Кейп Код. Когато решите да си купите къща, ще се погрижа за вас. Много хора не разбират същността на застраховането. Това е очарователна професия.

Десет минути по-късно Помили му се извини и отиде да си сипе още една чаша кафе. Застраховането не е чак толкова очарователна професия, помисли си тя, а после се почувства виновна, че подобно нещо й е минало през ума. Джон Нелсън беше добър човек, макар и скучноват. Докато си пълнеше чашата, Адам се приближи към нея.

— Забавляваш ли се, скъпа? Толкова се беше задълбочила в разговора с Джон, че не успях да отклоня погледа ти. Харесват ли ти приятелите ми?

— Чудни са! — Помили направи усилие гласът й да прозвучи въодушевено.

Всъщност предпочиташе да бъде само с Адам. Първата седмица от почивката им беше към края си, а той прекара два дни от нея в Ню Йорк. Днес трябваше да се приберат рано от плажа, защото мъжът й имаше среща със Скот Коуви, а сега се събраха с всички тези хора, които й бяха съвършено непознати. Очите на Адам бяха отправени встрани от нея.

— Още не съм имал възможност да си поприказвам насаме с Елейн — заяви той. — Бих желал да й разкажа за срещата си с Коуви.

Помили си спомни колко й стана приятно, когато разбра, че Адам е решил да поеме защитата на Скот.

На вратата се позвъни и без да чака да й отворят, в къщата влезе жена, прехвърлила шейсетте. Елейн скочи.

— Джан, радвам се, че успя!

Адам обясни на Помили:

— Елейн спомена, че е поканила Джан Пейли, собственичката на къщата „Помни“.

— О, това е интересно! С удоволствие бих си поговорила с нея.

Помили разгледа мисис Пейли, докато жената прегръщаше Елейн. Хубава е, помисли си тя. Джан Пейли не носеше грим. Побеляващата й коса беше чуплива. Кожата й беше набраздена от фини бръчки. Имаше вид на човек, който не държи непременно да бъде с тен. Усмивката й беше топла и великодушна.

Елейн я представи на Помили и Адам.

— Новите ти наематели, Джан.

Помили забеляза съчувствието в погледа на жената. Очевидно Елейн й беше разказала за Боби.

— Къщата е прекрасна, мисис Пейли — искрено заяви тя.

— Много се радвам, че ви харесва. — Мисис Пейли отказа на поканата на Елейн да хапне нещо. — Благодаря ти. Бях на официална вечеря в клуба. Бих пийнала обаче кафе.

Моментът беше подходящ да даде възможност на Адам да проведе разговора си с Елейн. Гостите бяха започнали да се разделят на групички.

— Мисис Пейли, имате ли нещо против да седнем?

— Би било чудесно.

Докато се настаняваха на канапето, Помили чу, че приятелите на Адам подхващат нова история за някакво приключение, станало отдавна.

— Преди няколко години бях на срещата на съпруга си със съучениците му по случай петдесетата годишнина от завършването на гимназията — каза Джан Пейли. — Едва не полудях от спомените им за добрите стари времена. Но след като се изприказваха, беше много приятно.

— Сигурно е нормално.

— Дължа ви извинение — продължи мисис Пейли. — Повечето от мебелите в къщата са отвратителни. Решихме да използваме това, което заварихме, докато направим ремонта. После щяхме да я обзаведем наново.

— Мебелите в голямата спалня са красиви.

— Да. Видях ги на един търг и просто не можах да ги отмина. Люлката обаче открих сред купчина боклуци в мазето. Оригинална е, мисля, че е от началото на седемнайсети век. Може би е там от самото начало. Историята на къщата е доста интересна.

— Във версията, която чух, се разказва, че някакъв морски капитан я построил за младата си съпруга. После я напуснал, като научил, че има връзка с друг мъж.

— Съществуват и други важни подробности. Предполага се, че съпругата му Мехитабел му се е клела във вярност. На смъртното си легло е дала обет да остане в къщата, докато й върнат бебето. Но, естествено, за половината от старите къщи в Кейп Код се носят легенди. Някои напълно здравомислещи хора смятат, че домът им е обитаван от духове.

— Обитаван от духове?!

— Да. Една моя приятелка купи стара къща, съвсем съсипана от хора, които сами са се опитвали да я преустроят. Възстановиха я и я обзаведоха с оригинални мебели. Една сутрин тя се събудила от шум по стълбите. После вратата на спалнята се отворила. Жената се кълне, че по килима имало следи от стъпки.

— На нейно място щях да умра от страх.

— Сара твърди, че е изпитала невероятно блаженство. Почувствала се като дете, когато майка му подпъхва одеялото, докато го завива. После усетила потупване по рамото и сякаш чула глас, който промълвил: „Толкова се радвам, че се погрижихте за дома ми.“ Сигурна е, че е била първата собственица, доволна от възстановяването на къщата.

— Видяла ли е някога призрак?

— Не. Сара вече е вдовица и е доста стара. Уверява ме, че от време на време усеща присъствие, което й действа добре. Според нея просто двете възрастни дами съжителстват щастливо в къщата.

— Вярвате ли на тази история?

— Не бих казала, че се съмнявам в достоверността й.

Помили отпи от кафето и събра смелост да зададе следващия си въпрос.

— Имали ли сте някакво странно усещане в стаята на бебето в къщата „Помни“? Искам да кажа, в помещението до голямата спалня.

— Не, но ние не сме го ползвали. Знаете ли, миналата година, след като почина съпругът ми, възнамерявах да остана в къщата. Но понякога ме обземаше толкова силна тъга, че реших да я напусна. Не биваше да позволявам на Том сам да прави този тежък ремонт, макар че му беше много приятно.

Помили се чудеше дали всеки човек изпитва вина, щом загуби някого, когото е обичал. Огледа стаята. Адам разговаряше прав с още трима мъже. Маргарет, брюнетката от Истхам, се приближи до тях и възхитено му се усмихна. Може би е възкръснало старото чувство, помисли си Помили. Не бих казала, че й се сърдя.

Джан Пейли заяви:

— Купих и четирите ви книжки за Дейвид и ги подарих на внука си. Прекрасни са. Подготвяте ли нова?

— Да. В нея смятам да разкажа за Кейп Код от края на седемнайсети век. Вече започнах да преглеждам някои издания за този период.

— Жалко, че не можете да поговорите с Фийби Спрейг. Преди да се разболее, тя беше много добър историк. Подготвяше материал за къщата „Помни“. Навярно Хенри ще ви предостави за ползване част от архива й.

Събирането свърши в десет и половина. По пътя към къщи Помили спомена на Адам за предложението на Джан Пейли.

— Мислиш ли, че е удобно да помоля мистър Спрейг да ми даде някои материали на съпругата си или поне да ми каже къде е открила най-добрите източници?

— От дете познавам семейство Спрейг — отвърна Адам. — Във всеки случай възнамерявах да се отбия у тях. Знам ли? Може би Хенри с удоволствие ще те уведоми за проучванията на Фийби.

Когато се прибраха, Ейми гледаше телевизия в гостната.

— Хана нито веднъж не се събуди — заяви тя. — Ходех да я гледам през половин час. — Докато Помили я изпращаше, Ейми стеснително й обясни: — Чувствам се ужасно тъпо, защото ви казах, че има нещо странно в стаята на Хана. Сигурно съм се поддала на историята, която Кари Бел разпространяваше: че е видяла люлката да се клати, а покривката на леглото е изглеждала така, сякаш някой е седял на него.

Помили усети как гърлото й пресъхна.

— Не съм я чувала, но ми се струва абсурдно.

— И на мен. Лека нощ, мисис Никълс.

Помили веднага отиде в стаята на бебето. Адам вече беше там. Хана спеше сладко в любимата си поза с вдигнати нагоре ръчички.

— Вече не върви да я наричаме нейно капризно величество.

— Колко имена има всъщност това нещастно дете? — попита Помили няколко минути по-късно, докато се пъхаше в леглото.

— Не мога да броя дотолкова. Лека нощ, скъпа! — Адам я притисна до себе си. — Надявам се, че прекара добре.

— Да. — След малко промърмори: — Не ми се спи. Ще те притеснявам ли, ако почета?

— Знаеш, че мога да спя дори ако стаята е празнично осветена — каза той и прегърна възглавницата си. — Когато Хана се събуди, раздрусай ме силно и аз ще се оправя с нея. Цяла седмица ставаш рано заради нея.

— Чудесно! — Помили се пресегна, взе очилата си за четене и разтвори една от книгите за ранната история на Кейп Код, която беше взела от библиотеката. Беше тежка, с набръчкана от влагата корица и с трошливи и прашни страници. Но беше невероятно увлекателна.

С изненада научи, че момчетата отплавали в океана още на десетгодишна възраст и някои от тях ставали капитани на собствените си кораби едва навършили двайсет. Реши, че ще е интересно в новата книга Дейвид да бъде момче, избрало за своя кариера мореплаването.

Стигна до главата, в която се даваха кратки биографии на някои от най-известните мореплаватели. Погледът й се спря върху едно име. Капитан Андрю Фриман, роден през 1663 г. в Брустър, отправил се в океана още като дете; сдобил се с кораба си „Годспийд“ на двайсет и три години. Лоцман и шкипер, той се ползвал с репутацията на невероятно безстрашен моряк и дори пиратите не го закачали. Удавил се през 1707 г., когато противно на здравия разум отплавал, след като знаел, че излиза североизточен вятър, предвещаващ буря. Мачтата му се счупила и корабът потънал с целия екипаж. Останки от него били изхвърлени на голямо разстояние по пясъчния нанос.

Трябва да открия повече подробности за този човек, помисли си Помили. В два часа най-накрая остави книгата на нощното шкафче и загаси лампата. Почувства оживлението, което винаги я обземаше, когато сюжетът на книгата ясно се оформяше в съзнанието й.

 

 

Хана се размърда в седем без петнайсет. Както беше обещала, Помили събуди Адам и затвори очи. След няколко минути той се върна в спалнята. Носеше Хана на рамото си, тя все още беше сънена.

— Помили, защо си преместила Хана в люлката през нощта?

Помили стреснато седна в леглото и впери поглед в него.

Беше объркана и леко разтревожена. Не си спомням да съм ходила при нея, разсъждаваше тя. Но ако му кажа това, Адам ще си помисли, че съм луда. Прозя се и измърмори:

— Събуди се и не искаше да заспи отново. Реших да я полюлея малко.

— И аз сметнах, че си го направила, за да я успокоиш — отвърна Адам.

Хана вдигна главичката си от рамото му и се обърна. Щорите бяха спуснати и светлината, която проникваше през пролуките покрай тях, беше слаба. Бебето дълго се прозява и примигва, а после се усмихна и се протегна.

В полутъмната стая толкова прилича на Боби, каза си Помили. Така се събуждаше и той — прозяваше се, усмихваше се и се протягаше.

Помили погледна Адам. Той не биваше да разбере, че е готова да изпадне в паника. Потърка си очите.

— Четох до късно. Спи ми се.

— Можеш да спиш колкото искаш. Целуни нашата зора и аз ще я отнеса долу. Ще се погрижа добре за нея. — Той й подаде бебето.

— Не се и съмнявам — отвърна Помили. Приближи личицето на бебето до устните си и прошепна: — Здравей, ангелче.

Тати може да се грижи добре за теб, помисли си Помили. Запомни обаче едно: когато дойде денят, в който сметна, че аз самата не съм в състояние да го правя, ще си отида от този свят.