Мери Хигинс Кларк
Къщата (22)

21

— Къщата е прекрасна — отбеляза Скот Коуви, следвайки Адам в библиотеката. — С жена ми я разгледахме няколко дни преди смъртта й. Възнамеряваше да я купи, но тъй като беше от Нова Англия, си даваше вид, че не бърза.

— Елейн ми спомена. — Адам посочи единия от двата очукани стола до прозореца и се настани на другия. — Не е нужно да казвам, че мебелите са купени на безценица от разпродажби.

Коуви се усмихна и отвърна:

— Вив беше пълна с идеи да обикаля по антикварните магазини и да придаде на стаите вида, който са имали в началото на осемнайсети век. Миналото лято работила известно време като дизайнер по вътрешно обзавеждане. Радваше се като дете, че ще има възможност сама да подреди къщата.

Адам изчакваше.

— По-добре да говорим по същество — отбеляза Скот. — Първо искам да ви благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен. Знам, че сте на почивка и не бихте го направили, ако Елейн не ви беше помолила.

— Вярно. Елейн ми е стара приятелка и очевидно смята, че се нуждаете от помощ.

Коуви вдигна ръце, показвайки с жеста колко е безсилен.

— Мистър Никълс…

— Адам.

— Адам, на мен ми е ясно защо хората говорят разни неща. За тях аз съм един съвършено непознат човек. Вивиан беше богата. Но, кълна се, не знаех, че разполага с толкова много пари. Вив се чувстваше ужасно несигурна и умееше да мълчи. Обичаше ме, но още не се беше убедила напълно колко много я обичах аз. Имаше много ниско самочувствие. Мислеше, че хората й обръщат внимание само заради родителите й и заради парите, които е наследила.

— Защо имаше толкова ниско самочувствие?

По лицето на Коуви се изписа горчивина.

— За всичко е виновно проклетото й семейство. Първо, родителите й не я искали, а когато се родила, се опитали да я направят копие на сестрите й. Единственото изключение била баба й. Разбирала Вив, но за съжаление била инвалид и прекарвала по-голямата част от времето си във Флорида. Вив ми каза, че й е оставила под попечителство един милион долара, и преди три години, когато навършила двайсет и една години, си получила наследството. Платила шестстотин хиляди долара за къщата, а с другите пари се издържала, и, както ми обясни, до трийсет и пет годишна възраст нямало да получи нито цент. Според представите на хората тя беше добре материално, но аз имах впечатлението, че ако нещо се случи с нея, останалата част от наследството ще се превърне в собственост на близките на баба й. След смъртта й аз получих къщата, но не смятах, че са й останали повече от стотина-двеста хиляди долара. Не знаех, че вече притежава пет милиона долара.

Адам сключи ръце и впери очи в тавана, мислейки на глас.

— Дори и да е разполагала само с толкова пари, за колкото ви е споменала, хората биха имали пълно право да твърдят, че за три месеца брак сте получили достатъчно. — Погледна към Коуви и изведнъж попита: — Дали е било известно на някого, че жена ви не е споделила с вас какво е истинското й материално състояние?

— Не знам.

— Нямаше ли близки приятели, на които би могла да се довери?

— Не. Вивиан не общуваше с хора, за които бих казал, че са й близки приятели.

— Нейните родители одобряваха ли брака й?

— Научиха, след като вече се бяхме оженили. Вивиан реши така. Искаше да сключим граждански брак без много шум, после да прекараме медения си месец в Канада и когато се върнем, да поканим гости у дома. Родителите й били страшно изненадани и аз ги разбирам. Възможно е да ги е уведомила, че не съм наясно с размера на наследството й. Колкото и предизвикателно да се държеше, Вив силно се надяваше, че ще приемат женитбата й нормално.

Адам кимна и заяви:

— По телефона ми споменахте, че някакъв детектив се е интересувал от пръстен, който бил семейна реликва.

Скот Коуви го погледна в очите.

— Да, беше със смарагд и от Вив знам, че от поколения се пази като ценна вещ. Сигурен съм, че беше с него на лодката. Единственото обяснение е, че може би го е преместила на лявата си ръка. Когато преглеждах вещите й, намерих годежния й пръстен в чекмеджето. Венчалната й халка представляваше тънка златна ивичка. Винаги я носеше заедно с годежния си пръстен.

Той прехапа устни и продължи:

— Смарагдовият пръстен й беше станал малък и пречеше на нормалното оросяване на пръста й. Онази сутрин Вив го дърпаше и го въртеше. Когато тръгвах да пазарувам, й казах да си насапуниса пръста или да го намаже с масло, ако иска да свали пръстена. Кожата й беше нежна и лесно се разраняваше. После тръгнахме към лодката и забравих да я попитам. Тя също не спомена нищо. Беше суеверна по отношение на пръстена и не ходеше никъде без него. Когато идентифицирах тялото и не го видях, си помислих, че е паднал, защото дясната й ръка беше обезобразена.

Изведнъж лицето му се изкриви. Притисна уста с кокалчетата на пръстите си, за да сподави хлипането, което разтърси раменете му.

— Не можете да разберете. Никой не може. Видях, че Вив изпадна в паника, хванах ръката й и я сложих на колана си. Знаеше, че трябва да се държи за мен. Започнах да плувам към лодката, но тя беше далеч. Сигурно силното течение беше отнесло котвата. Напредвахме бавно, затова Вив ме пусна и заплува до мен. Навярно реши, че така ще бъде по-лесно и ще спечелим време. Тъкмо се бяхме показали над водата, когато една огромна вълна се издигна и Вив изчезна. Просто изчезна.

Свали ръце от лицето си и изстена.

— Господи, как могат хората да мислят, че нарочно съм оставил жена си да се удави? Непрекъснато се упреквам, че не успях да я спася. Аз съм виновен, защото не я открих, но се кълна в бога, че се помъчих.

Адам се изправи. Спомни си нощта, след като Боби почина. Помили беше натъпкана с лекарства и почти не беше на себе си, а само повтаряше: „Аз съм виновна, виновна съм…“ Посегна към Коуви и го стисна за рамото.

— Ще поема защитата ви, Скот. Опитайте се да се отпуснете. Ще го преживеете. Всичко ще бъде наред.