Мери Хигинс Кларк
Къщата (21)

20

6 август

 

— Елейн ми е задължена — измърмори Адам, докато гледаше през прозореца на кухнята приближаващата се по алеята кола.

Прекараха известно време на плажа, докато Хилди — жената, която Елейн изпрати да изчисти къщата, се справи със задълженията си. Прибраха се в два часа заради предстоящата среща на Адам със Скот Коуви.

Адам се изкъпа и облече къси панталони и тениска. Помили все още беше с банския си костюм и халата, когато чуха шума от колата на Коуви.

— Радвам се, че идва — каза тя на Адам. — Докато си зает, ще поспя с Хана. Искам да съм бодра, когато се срещна със старите ти приятели.

Елейн беше организирала събиране в тяхна чест. Щяха да присъстват някои от хората, с които Адам беше израснал през летата, когато идваше тук с родителите си.

Хвана Помили през кръста и заяви:

— Когато ти кажат, че имаш късмет, да не си посмяла да им противоречиш.

— Уф…

На вратата се позвъни. Помили хвърли поглед към печката. Не беше възможно да грабне шишето на Хана и да се измъкне от кухнята, преди Скот Коуви да влезе. Беше й любопитно да се запознае с човека, към когото изпитваше толкова силно съчувствие. Но в същото време не й се искаше да участва в разговора и да взема страна, ако по някаква причина Адам откажеше да стане негов защитник. Любопитството обаче надделя и тя реши да изчака.

Адам се отправи към вратата. Поздрави Скот Коуви сърдечно, но сдържано.

Помили се втренчи в госта. Нищо чудно, че Вивиан Карпентър е била луда по него, веднага си помисли тя.

Скот Коуви беше зашеметяващо красив, с правилни, изразителни черти, загорял от слънцето. Тъмнорусата му коса, макар и късо подстригана, образуваше едри къдрици. Беше слаб, но широките му рамене издаваха сила. Когато Адам й го представи, Помили осъзна, че трудно може да устои на очите му. Бяха с цвят на лешник, но я порази не цветът им, а страданието в тях. Същото страдание виждаше в собствените си очи след смъртта на Боби, когато се погледнеше в огледалото.

Той е невинен, реши Помили. Готова съм да се обзаложа, че е така. Държеше Хана с дясната си ръка. Усмихна се, премести я в лявата и се ръкува с него.

— Приятно ми е да се запозная с вас… — каза тя и се поколеба как да продължи. Беше почти на същата възраст като нея, близък на една от най-добрите приятелки на Адам. Как би трябвало да се обърне към него? „Мистър Коуви“ звучеше много официално. — … Скот — завърши изречението си тя. Посегна да вземе шишето на бебето. — А сега двете с Хана ще ви дадем възможност да си поговорите. — Отново се поколеба. Би било невъзпитано от нейна страна да пренебрегне повода за посещението му. — Вече ви казах онзи ден по телефона, че страшно съжалявам за съпругата ви.

— Благодаря ви. — Гласът му беше тих, плътен и мелодичен.

Глас, на който човек може да вярва, помисли си Помили.

 

 

Хана изобщо нямаше намерение да заспива. Когато Помили я сложи в креватчето, тя се разрева, бутна шишето и изрита одеялцето.

— Ще те дам за осиновяване — заплаши я с усмивка Помили. Погледна към старинната люлка. — Не ме слушай какво говоря.

Върху малкото единично легло имаше две възглавници. Помили сложи едната в люлката, подпря с нея все още протестиращата Хана и я покри с тънко юрганче. Седна на края на леглото и започна да я люлее. Хана се успокои и след няколко минути затвори очи.

Клепачите на Помили също натежаха. Трябва да сваля банския си костюм, помисли си тя. Но той е сух и всъщност няма значение, че ще поспя с него. Легна, разгъна плетеното одеяло и се покри с него. Хана проплака.

— Добре, добре — измърмори Помили, протегна ръка и леко я залюля.

Не знаеше колко време беше изминало, преди да се събуди от шума на леки стъпки. Отвори очи и реши, че е сънувала, защото в стаята нямаше никой. Но беше студено. Прозорецът беше отворен и вятърът нахлуваше през него. Премигна и погледна над ръба на леглото. Хана спеше блажено.

Боже, колко щастливо дете си, помисли си тя. Дори докато спя, се грижа за теб!

Люлката се клатеше.