Мери Хигинс Кларк
Къщата (19)

18

Към десет часа сутринта Помили беше започнала да се убеждава, че ужасното преживяване, което я събуди, е било само ярък сън. Стиснала здраво Хана, тя вървеше към ръба на скалата. Небето беше яркосиньо и се отразяваше във вълните, които тихо се плискаха в брега. Имаше отлив и дългата пясъчна ивица беше спокойна.

Дори и да го нямаше океанът, имението щеше да е прекрасно, помисли си Помили, докато разглеждаше околността. През годините, когато къщата е била изоставена, акациите и дъбовете бяха расли, необезпокоявани от човешка намеса. Гъстите им листа идеално хармонираха с меката, наситена зеленина на боровете.

Великолепието на лятото, когато е в разгара си, продължи да разсъждава тя. После изведнъж забеляза едно листо, обагрено в ръждивочервено, и си каза, че тук и есента би била красива.

Баща й почина, когато брат й беше на единайсет, а тя — само на три години. Майка й реши, че е по-важно децата да получат образование, отколкото да купи къща. Спестяваше всичко, което можеше, от заплатата си на старша сестра в болницата „Бел вю“, за да ги изпрати да следват в университета в Джорджтаун. Остана си в тристайния апартамент, в който израснаха Помили и Джак.

Помили винаги си беше мечтала да живее в къща. Като малка я рисуваше такава, каквато желаеше да бъде. Много приличаше на тази, помисли си тя. Имаше толкова планове за къщата, която купиха с Адам в Рай. Но след смъртта на Боби тя беше свързана с много мъчителни спомени.

— Хубаво е, че живеем в Манхатън — каза тя на Хана. — Тати се прибира от работа за не повече от десет минути. Баба обича да идва и да се грижи за теб, а и аз съм гражданка по природа. Но семейството на тати винаги е било свързано с Кейп Код. Прадедите му са били едни от първите заселници на това място. Би било чудесно тази къща да стане наша, за да идваме през лятото, а понякога и през празниците и почивните дни. Как мислиш?

Бебето обърна главичката си и двете заедно погледнаха към къщата.

— Все още има много работа по нея — продължи Помили. — Но би било прекрасно да я възстановим, така че да изглежда както преди. Когато се събудих, сънят ми изглеждаше като истина, защото бяхме сами в къщата. Не си ли съгласна?

Хана се размърда неспокойно и долната й устничка увисна.

— Добре, разбрах, че започна да се изморяваш. Господи, какво капризно бебе! — възкликна Помили и тръгна обратно към къщата. После промърмори: — Гледката действа успокояващо, нали?

Изведнъж й олекна и в сърцето й се зароди надежда. Следобед Адам щеше да се върне и почивката им щеше отново да тръгне нормално. Освен ако…

Освен ако Адам се заеме със защитата на Скот Коуви, помисли си тя. Адам никога не върши нещо, без да се вживява. Това щеше да му отнеме много време. И все пак вярвам, че ще се съгласи да му помогне. Помили си спомни ужаса, който изживя две седмици след погребението на Боби, когато областният прокурор реши, че трябва да я съди за убийство, извършено по невнимание.

— Каза, че два пъти си глобявана заради превишена скорост. Според него може да се докаже, че не си забелязала предупредителните светлини, защото си искала да изпревариш влака. — Лицето на Адам беше станало мрачно. — Не се тревожи, скъпа. Няма да му дам възможност да го направи.

Областният прокурор наистина се отказа да заведе дело срещу нея, когато Адам му представи безкрайно дълъг списък от катастрофи, станали на този прелез.

Една от причините хората да осъждат толкова строго Скот Коуви е фактът, че не е слушал прогнозата за наближаващата буря.

Не ме интересува, че защитата на Скот ще наруши почивката ни. Той се нуждае от помощта, която навремето бе необходима на мен.