Мери Хигинс Кларк
Къщата (12)

11

Помили закара Адам до летището в Барнстабъл.

— Много си кисел — закачи го тя, след като спря на паркинга.

— Признавам — озари се от усмивка лицето му. — Никак не ми се ходи до Ню Йорк. Не ми се ще да ви оставям двете с Хана. Нямам желание да напускам Кейп Код. — Той спря и помисли малко. — Чакай да видим какво още бих добавил.

— Горкото момче! — отвърна шеговито Помили и обхвана главата му с ръце. — Ще ни липсваш. — Поколеба се за миг и продължи: — Прекарахме няколко прекрасни дни, нали?

— Великолепни!

— Изглеждаш по-добре с къси панталони и сандали — заяви тя и оправи вратовръзката му.

— И аз самият се харесвам повече. Скъпа, сигурна ли си, че не предпочиташ Ейми да преспи при теб?

— Абсолютно. Адам, моля те…

— Добре, ще ти се обадя довечера. — Наведе се към задната седалка, докосна крачето на Хана и й каза: — Бъди послушна, сладурче.

Когато Адам се обърна и помаха с ръка, преди да влезе в залата, Хана го изпрати със слънчевата си беззъба усмивка.

След като се наобядваха, секретарката на Адам се обади и му съобщи, че е насрочено извънредно заседание на съда, на което би могло да се отмени пускането под гаранция на съпругата, ответница в делото „Потър“. Обвинението твърдеше, че е заплашвала свекърва си. Адам се надяваше, че ще минат поне десет дни, преди да му се наложи да пътува за едно денонощие до Ню Йорк. Но поводът му се стори сериозен и той реши, че е наложително да се заеме лично с проблема.

Помили излезе от района на летището, мина по околовръстния път и пое по шосе №28. Стигна до железопътния прелез. Почувства как по челото й изби ледена пот. Спря и уплашено погледна в двете посоки. В далечината на линията имаше товарен влак. Стоеше си на релсите. Предупредителните светлини не бяха включени. Бариерата беше вдигната. Въпреки всичко за миг Помили остана неподвижна, сякаш се беше парализирала.

Нетърпеливото бибиткане зад нея я накара да се опомни. Натисна педала за газта. Колата подскочи по релсите. Наложи се да удари спирачки, за да не се блъсне в автомобила пред себе си. О, господи, помисли си тя, моля те, помогни ми! Хана се раздруса на столчето и се разплака.

Помили отби към паркинга пред крайпътния ресторант и спря колата в най-отдалечения му ъгъл. Слезе и взе Хана на ръце.

Притисна я до себе си и също се разплака.