Мери Хигинс Кларк
Къщата (11)

10

Хенри Спрейг седеше на канапето до големите прозорци на всекидневната и държеше в скута си албум. Фийби беше до него и привидно внимаваше. Хенри й показваше снимки.

— Тази я направихме в деня, когато за първи път заведохме децата да видят Плимът Рок. Тогава им разказа историята за ранните английски заселници пуритани в Америка. Бяха само на шест и на осем години, но останаха очаровани. В твоята уста историята винаги звучеше като приключенски разказ.

Погледна я. В очите й нямаше и следа, че си спомня, но кимна, за да му достави удоволствие. Бяха прекарали неспокойно нощта. Хенри се събуди в два часа и видя, че Фийби я няма в леглото. Сърцето му се сви и той се втурна, за да провери дали отново не е излязла от къщата. Макар и да беше сложил специални ключалки на вратите, по-предната нощ Фийби успя да се измъкне през прозореца на кухнята. Застигна я в момента, в който палеше колата.

Снощи седеше в кухнята. Беше пуснала газта и сложила чайника да ври.

Вчера му се бяха обадили от дома. На първи септември щеше да се освободи място.

— Моля ви, запазете го за съпругата ми — с мъка в гласа бе казал Хенри.

— Много хубави деца — заяви Фийби. — Как се казват?

— Ричард и Джоун.

— Сигурно вече са пораснали.

— Да, Ричард е на четирийсет и три. Живее в Сиатъл с жена си и синовете си. Джоун е на четирийсет и една. Тя е в Мейн с мъжа си и дъщеря си. Имаш трима внуци, скъпа.

— Не искам повече да разглеждам снимки. Гладна съм.

Един от симптомите на болестта беше, че мозъкът не изпраща нормално сигнали към сетивата.

— Закуси само преди няколко минути, Фийби.

— Не е вярно.

— Добре, хайде да отидем в кухнята и да приготвим нещо за ядене.

Станаха от канапето и Хенри я прегърна. Винаги се гордееше с високата й, стройна фигура, с начина, по който държеше главата си изправена, с успокояващата топлота, излъчваща се от нея. Иска ми се само един ден да е такава, каквато беше преди, помисли си той.

Докато Фийби лакомо ядеше кифлата и жадно поглъщаше млякото, Хенри й каза, че очакват гост.

Един мъж, чието име е Нат Куган. Идва по работа.

Нямаше смисъл да се опитва да й обясни, че Куган е детектив, който ще дойде да поговори с него за Вивиан Карпентър Коуви.

 

 

Нат огледа внимателно къщата на Вивиан Карпентър, когато мина покрай нея. Беше старинна, типична за Кейп Код сграда, пристроявана и разширявана през годините. Сега му се стори много приятна, разпростряла се на всички страни в двора. Заобиколена от сини и розови хортензии, тя приличаше на идеалната къща от пощенските картички, макар че според него стаите бяха доста малки. И все пак беше добре поддържана и струваше доста пари. Според Елейн Аткинс, собственичката на агенцията за недвижими имоти, Вивиан и Скот са търсели по-голямо жилище, защото възнамерявали да имат деца.

Нат се чудеше за колко ли би могла да се продаде. Беше разположена на Ойстър Понд на площ около един акър. За половин милион? Тъй като в завещанието си Вивиан оставяше всичко на съпруга си, жилището беше още една ценна придобивка за Скот Коуви.

Семейство Спрейг живееха в съседната къща, която също беше много красива. Представляваше оригинална постройка навярно от края на осемнайсети век, състояща се от два етажа на предната страна и един на задната. Нат не се познаваше с нито един от двамата, но с удоволствие беше чел статиите, които професор Фийби Спрейг пишеше за „Кейп Код Таймс“. Всичките бяха свързани с легенди за Кейп Код. През последните години обаче не беше срещал нищо от нея.

Когато Хенри Спрейг го покани да влезе и му представи съпругата си, Нат моментално разбра защо Фийби Спрейг вече не сътрудничи на вестника. Болестта на Алцхаймер, помисли си той, и със съчувствие забеляза бръчките около устата на Хенри Спрейг, предизвикани от умората, и стаената болка в очите му.

— Няма да се задържам дълго — заяви той, отказвайки на поканата да пие кафе. — Ще ви задам няколко въпроса, сър. Добре ли познавахте Вивиан Карпентър Коуви?

Хенри Спрейг искаше да прояви любезност. Но тъй като беше отчайващо честен, не желаеше да крие нищо.

— Както вероятно знаете, Вивиан купи къщата преди три години. Запознахме се. Виждате, че жена ми не е добре. Проблемът тогава се състоеше в това, че беше започнала да забравя. За съжаление Вивиан взе да ни посещава твърде често. Караше курс по готварство и непрекъснато ни носеше ястия, които беше приготвила. Жена ми се дразнеше, макар че Вивиан го правеше от добро сърце. Наложи се да я помоля да не идва вкъщи, освен ако не я поканим по някакъв повод. — Той замълча и добави: — В емоционално отношение Вивиан беше много нестабилна.

Нат кимна. Думите на Хенри Спрейг съвпадаха с нещата, които беше чул да се говорят за нея.

— А познавате ли Скот Коуви?

— Да, разбира се. Двамата с нещастното момиче се ожениха без много шум, но Вивиан, естествено, покани гости вкъщи и ние също бяхме на тържеството. Състоя се в началото на май. Присъстваха родителите й, както и приятели, и съседи.

— Какво мислите за Скот Коуви?

— Вивиан преливаше от щастие. — Хенри Спрейг избягна прекия отговор. — Скот изглеждаше много привързан към нея.

— Виждахте ли се понякога?

— Само от разстояние. Доста често излизаха на разходка с лодката. Понякога и те, и ние правехме барбекю и си разменяхме любезности.

— Ясно. — Нат усещаше, че Хенри Спрейг крие нещо. Мистър Спрейг, вие казахте, че Коуви е изглеждал много привързан към съпругата си. Имахте ли чувството, че наистина я обича?

— Държеше се така, сякаш наистина я обича — отговори Спрейг, без да се затрудни.

Но имаше още нещо и Хенри Спрейг се колебаеше дали да го изрече. Страхуваше се да не бъде обвинен, че клюкарства, ако сподели една случка от края на юни. Бе оставил Фийби във фризьорския салон. Вивиан също беше там. Правеха й прическа. За да убие времето, Хенри се отби в заведението „Чешир“, на отсрещната страна на улицата да пие една бира и да погледа мача между „Ред Сокс“ и „Янкис“.

Скот Коуви седеше на високо столче на бара. Погледите им се срещнаха и Хенри се приближи до него да го поздрави. Не можеше да си обясни защо, но остана с впечатлението, че Коуви е нервен. След миг пищна брюнетка, наближаваща трийсетте, влезе в заведението. Коуви подскочи.

— За бога, Тина, какво правиш тук? — възкликна той. — Мислех, че всеки вторник следобед имаш репетиция.

Тя го погледна изумено, но бързо се съвзе:

— Скот, страшно се радвам, че те виждам. Днес съм свободна. Трябваше да се срещна с някои от останалите участници в представлението или в „Чешир“, или в „Импюдънт Ойстър“. Закъснях и след като ги няма тук, ще ги потърся в другото заведение.

Когато жената си тръгна, Скот му обясни, че Тина пее в хора на мюзикъла, който се играе сега в театъра на Кейп Код.

— Бяхме на премиерата и се запознахме на вечерята в ресторанта на театъра — обясни старателно той.

Хенри и Скот хапнаха сандвичи и пиха бира, докато наблюдаваха играта. В два и половина Коуви си тръгна.

— Вивиан сигурно вече е готова — заяви той.

Но половин час по-късно, когато Хенри отиде да вземе Фийби, Коуви все още седеше в чакалнята пред салона. Когато жена му най-накрая излезе, възбудена и горда от светлите кичури в косата си, той чу Коуви да я успокоява, че не се е притеснил от чакането, понеже с Хенри пили бира и обядвали заедно, докато гледали мача. Зачуди се дали Скот умишлено не спомена за срещата си с Тина.

Сега Хенри си помисли, че пропускът сигурно е бил случаен. Навярно е забравил, защото случката не е била важна за него. Може би си е въобразил, че Скот е неспокоен. Не бива да се превръщаш в досаден клюкар, каза си той, докато седеше с детектива. Няма смисъл да обсъждаш тази подробност.

Когато подаваше на Хенри визитната си картичка, Нат се мъчеше да си обясни защо човекът крие нещо от него.