Мери Хигинс Кларк
Къщата (109)

108

Помили трябваше да си наложи да не изпада в паника. Задържа въздуха, докато белият й дроб едва не се пръсна, отпускайки тялото си, макар че то се опитваше неистово да се съпротивлява. Усети как водата се надигна около тях. Силните ръце на Коуви я държаха и я натискаха надолу. После внезапно я пусна. Помили бързо обърна глава и пое въздух. Защо я освободи? Дали си мислеше, че е мъртва? Все още ли стоеше до нея?

Изведнъж Помили разбра какво се е случило. Адам! Чу, че Адам я вика. Викаше името й!

Започна да плува в мига, в който една вълна се разби над нея. Зашеметена, усети как потъва. Силното подводното течение я дърпаше надолу.

О, господи, не ме оставяй да умра. Давеше се и се мъчеше да си поеме въздух, за да се задържи над водата. Огромните вълни я обгръщаха отвсякъде, теглеха я, засмукваха я надолу, изхвърляха я напред. Правеше усилия да не диша, докато водата я заливаше, да се изтласка към повърхността. Единствената й надежда беше да попадне в някоя вълна, която се издига нагоре, за да я изхвърли на брега.

Погълна вода и размаха ръцете и краката си. Не бива да изпадаш в паника, помисли си Помили. Хвърли се във вълната.

Усети как водата се повдигна зад нея и изтласка тялото й към повърхността.

Сега, продължаваше да си мисли тя. Сега! Плувай! Бори се! Не се оставяй да те завлече отново навътре.

Изведнъж ярка светкавица освети всичко наоколо — океана, скалата, Адам! Адам се спускаше към нея по стръмната пътека.

Когато гръмотевицата изтрещя над главата й, Помили се хвърли във вълната и се понесе към брега, към Адам.

Той беше само на няколко метра от Помили, когато силното течение пак я тласна назад.

После Адам се озова до нея — стискаше я в прегръдките си и я теглеше към брега.