Мери Хигинс Кларк
Къщата (107)

106

Когато Скот я бутна да влезе през отвора в стената на детската стая, Помили осъзна, че дупката е широка не повече от половин метър.

— Хайде, Помили — каза той.

Вратата се затвори зад гърба й и виковете на Хана станаха приглушени. Потрепващата светлина на свещта хвърляше чудати сенки в тясното пространство. Скот я загаси и взе фенерчето, което беше оставил на купчина боклуци. Лъчът му прободе мрака в малкото помещение, пълно с изгнили дрехи и изпочупени мебели.

Миризмата на мухъл беше много силна. Това беше същата миризма, която беше усетила няколко пъти в стаята на Хана и във вградения шкаф на долния етаж.

— Не сте тук за първи път — извика Помили. — И преди сте влизали в стаята на бебето.

— Идвал съм тук колкото е възможно по-рядко, Помили — отвърна Коуви. — В ъгъла има стълба. Ще вървя след теб. Докато слизаш по нея, не се опитвай да предприемаш на своя глава каквото и да било.

— Няма — заяви бързо тя, мъчейки се да си избистри ума, да преодолее чувството за нереалност. Той не знае, че Адам се прибира, помисли си Помили. Може би ще успея да го накарам да говори, да го разсея, да го спъна. По-силна съм, отколкото предполага. Навярно ще съумея да го изненадам, да му отнема пистолета и да избягам от него.

А дали щеше да се справи с пистолета? Да. Не искам да умра, продължи да разсъждава тя. Искам да живея и да бъда с Адам и с Хана. Искам да изживея остатъка от дните си. Почувства как у нея се надига гняв.

Огледа се, като се мъчеше да запомни всичко, което беше в състояние да види на неясната светлина. Скривалище. Точно в това се съмняваше. Винаги е смятала, че в къщата има такава стая. Всъщност беше повече от стая. Цялата централна част на къщата между комините беше тайно помещение. Чудеше се дали купчините изгнили парцали не са част от товара на „Танкфул“.

Протакай, за да печелиш време, каза си тя. Макар и да знаеше, че Хана сигурно все още плаче, вече не я чуваше. Стените бяха толкова дебели, че ако умре тук, никой никога няма да я намери.

Ако умре тук.

Питаше се какви са намеренията на Коуви.

— Няма да изляза оттук жива, нали?

— Нима? — Той се усмихна. — Какво те кара да мислиш така?

Помили усети, че я обзема омраза. Скот Коуви си играеше с нея.

— Помили, честна дума, съжалявам за това. Правя го по задължение. — Гласът му беше съвсем искрен.

— Защо? Няма ли поне да ми кажете по каква причина?

— Може и да не ми повярваш, но аз не исках да убия Вивиан: Беше луда по мен, винаги ми носеше подаръци, когато идваше във Флорида, но след като се оженихме, не получавах нито пени. Нямахме обща банкова сметка, никакви ценни книжа не бяха на мое име, нито пък разполагах с пари в брой. Всичко, което ми беше нужно, го купуваше тя. Трябваше да я моля дори за най-елементарни дреболии. — Той поклати глава, сякаш не вярваше на думите си. — А после ме накара да подпиша документ, че няма да получа от нея нищо, ако бракът ни не трае поне десет години. Твърдеше, че по такъв начин ще й докажа любовта си. Чула във фризьорския салон как жените си шепнат, че съм се оженил по сметка.

— Значи все пак сте я убили?

— Да, против волята си. Имам предвид, че Вивиан не беше лош човек, но се опитваше да ме прави на глупак.

… Но какво общо има това с мен? Аз ти помогнах. Изпитвах състрадание към вас. Настоявах Адам да поеме защитата ви.

— За сегашното ми посещение в къщата би следвало да се сърдиш на Адам.

— На Адам? Той знае ли, че сте тук? — Макар и да зададе въпроса, тя осъзнаваше, че подобно предположение е абсурдно.

— Трябва да побързаме, Помили. Ще ти го обясня съвсем просто. Елейн винаги е била влюбена в Адам. През всичките тези години няколко пъти й се е искало да вярва, че и той я харесва, но не се е получило нищо. Миналата година решила, че бракът ви се разпада. Била сигурна, че той ще отиде при нея. Но Адам се върнал при вас и тя престанала да се надява, защото сметнала, че е безсмислено. Но Адам й позвънил и я помолил да уреди наемането на онази къща в Истхам. Когато разбрала колко сте нестабилна емоционално, тя съставила този план.

— Нима искате да ми кажете, че го правите заради Елейн? Защо, Скот? Не мога да схвана нищо.

— Не, правя го заради себе си. Елейн разпозна лодката на снимката на тази къща, направена от въздуха. Видя, че съм бил сам на палубата на петнайсети юли в три и петнайсет следобед, и разби на пух и прах версията за случилото се с Вивиан. Беше готова да ме издаде. Ето защо сключихме сделка. Аз обещах да й помогна да те подлуди. Адам й беше споменал за халюцинациите и за депресията ти и Елейн реши, че тази стара къща с легендите и тайните си помещения, за които беше научила от работниците, е идеалното място да те накара съвсем да превъртиш. Тя подготви всичко, а аз само й помагах. Докара ме тук, разведе ме из сградата и ми обясни какво се иска от мен. Точно тогава онази побъркана жена влезе в къщата и ни проследи. Отърва кожата, понеже съпругът й пристигна тъкмо когато я бях повел на разходка в океана.

Помили потрепери. Сигурно й е говорел, че ще я разходи по брега. Сигурно това се опитваше да си спомни Фийби, за да ме предупреди, помисли си тя.

Карай го да продължава да говори. Карай го да продължава да говори.

— Пръстенът. Къде е смарагдът?

Коуви се усмихна.

— У Тина. Тя е страхотна жена. А хрумването ми да й дам пръстена беше гениално. Ако се опитат да ме осъдят за убийство, тя ми става съучастничка. Ще трябва да си държи устата затворена. Оказа се, че двамата с Елейн сме чудесен екип. Разсъждаваме еднакво. Тя два-три пъти влиза в къщата през нощта. Изигра ти няколко номера, които те, извадиха от равновесие — презаписа гласа на сина ти от онази касета и през нощта ти го пусна заедно с тътена на приближаващия влак. Дума да няма, постигна целта си. Из Чатам се носят слухове, че си на ръба на тежка нервна криза.

Помили трескаво се питаше защо се бави Адам. Дали щеше да го чуе, когато влезе в къщата? Не и оттук. Забеляза, че Коуви погледна към стълбата.

— Хайде, Помили. Сега вече ти е известно всичко.

Той размаха пистолета. Мъчейки се да следва лъча на фенерчето, Помили си проправяше път по неравната настилка на пода. Препъна се, когато стигна до зеещата дупка. Видя горната част на стълбата. Коуви я задържа да не падне.

— По теб не бива да има никакви следи — заяви той. — Достатъчно трудно ми беше да обясня охлузването на пръста на Вивиан.

Стълбата беше от грубо дърво и в дланта й се заби тресчица. Търсеше внимателно с крак стъпалата и се спускаше бавно надолу. Дали нямаше да успее да избяга, ако скочи? Не, понеже ако си изкълчеше глезена, щеше да бъде съвсем безпомощна. Изчакай, каза си тя, изчакай.

Стигна до първия етаж. Тук помещението беше по-широко, отколкото горе, но навсякъде бяха нахвърляни боклуци. Коуви беше точно зад нея. Слезе от последното стъпало.

— Погледни това. — Той насочи фенерчето към нещо, което приличаше на купчина дрипи, и го ритна с крак. — Отдолу има кости. Елейн ги откри в деня, когато ми показваше мястото. Някой лежи погребан тук от дълго време. Обсъдихме въпроса, че би било добра идея да постъпим така и с теб — да те оставим в скривалището. Но Елейн не иска просто да изчезнеш, защото Адам сигурно ще прекара останалата част от живота си, очаквайки, че някой ден може би ще се появиш отново.

За миг в съзнанието на Помили проблесна надежда. Коуви нямаше да я убие тук. А навън може би щеше да има шанс да се отърве. Когато той тръгна пред нея, тя обърна назад глава и погледна към костите. Фийби твърдеше, че Тобаяс Найт е в къщата. Дали имаше предвид това?

— Оттук. — Коуви посочи с фенерчето към отвора на пода. Помили усети влагата, която идваше отдолу.

— Спусни се бавно. Няма стълба. — Коуви я изчака, докато тя слезе. После предпазливо се смъкна до нея и затвори тежкия капак. — Застани ей там.

Помили бързо се ориентира — намираха се в тясното скривалище в мазето. Коуви движеше лъча на фенерчето напред-назад. На пода, където скочи през дупката, беше разстлан голям жълт дъждобран, а до него имаше чифт ботуши. Тя осъзна, че по тази причина дрехите му не бяха мокри. Беше влязъл оттук.

С бързо движение Коуви вдигна дъждобрана, зави в него ботушите и пъхна вързопа под мишницата си.

Помили усети промяната, която настъпи у него. Бързаше да приключи със задачата. Бутна я към широката врата на мазето и я отвори.

— Всички ще си помислят, че си излязла оттук — заяви той. — Така ще изглежда, че си още по-смахната.

Щяха да сметнат, че е оставила бебето само и е изчезнала в бурята. Къде беше колата на Коуви? Навярно щеше да я откара някъде. В колата може би щеше да се появи възможност да скочи навън или да го принуди да се блъсне в нещо. Помили се насочи към алеята, но той я хвана за ръката.

— В тази посока, Помили.

Тръгнаха към плажа. Изведнъж осъзна, че Коуви има намерение да я удави.

— Почакай, Помили — извика той. — Дай ми пуловера си. Ако тялото ти не бъде изхвърлено на брега, така поне ще се досетят какво е станало.

Дъждът валеше като из ведро, а вятърът развяваше дрехите й. Косата й беше мокра, падаше върху лицето й и покриваше очите й. Опита се да я отметне назад. Скот спря и пусна дясната й ръка.

— Вдигни ръце нагоре, Помили.

Тя вцепенено се подчини. С бързо движение Коуви изтегли пуловера през главата й и освободи първо лявата, а после дясната й ръка. Пусна дрехата на земята, отново я сграбчи за ръка и започна да я тегли надолу по пътеката, която, водеше към скалата, а след това към океана. На следващия ден нямаше да има никакви следи от стъпките му, понеже пороят щеше да ги заличи.

Ще открият пуловера ми, помисли си Помили, и ще решат, че съм се самоубила. Дали тялото й ще бъде изхвърлено на брега? При Вивиан бе станало така. Навярно разчитаха и при нея да се получи същото. Адам, Адам, имам нужда от теб.

Вълните яростно се разбиваха в брега. Подводното течение щеше да я дръпне навътре в океана и нямаше да успее да се спаси. Спъваше се, докато Коуви я караше да бърза надолу по стръмната пътека. Колкото и да се мъчеше, не можа да се откопчи от ръката му, която я стискаше като менгеме.

Бурята се разрази с пълна сила, когато стигнаха до мястото, където предишния ден лежаха върху одеялото с Адам и Хана. Сега нямаше плаж, а само вълни, които се удряха в брега, рушаха го и се опитваха да го превземат.

— Наистина съжалявам, Помили — каза Скот. — Но давенето не е чак толкова страшно. На Виви й бяха нужни само една-две минути. Просто се отпусни. Всичко ще свърши съвсем скоро.

Бутна я под водата, клекна и задържа главата й под бушуващата вълна.