Мери Хигинс Кларк
Къщата (103)

102

След като Адам се обади от летището, Помили се качи на горния етаж, за да погледне Хана. Тя се въртеше неспокойно, макар че не се събуди. Докато оправяше одеялцето и го пъхаше под гърба на дъщеря си, Помили се чудеше дали я мъчат зъбите, или й пречи шумът отвън. Тъжният писък на вятъра, бушуващ около къщата, приличаше на глас, който вика: Пооомниии.

Въобразявам си, естествено, каза си твърдо тя. Това са само предположения.

Чуваше се как някъде на долния етаж се хлопа капак на прозорец. Потупа за последен път бебето по гърба и слезе по стълбите, за да потърси отворения капак и да го залости. Беше на един от прозорците в библиотеката. Отвори прозореца и дъждът я намокри, докато се пресегна, за да дръпне двата капака и да затегне ключалката.

Сигурно е ужасно трудно да се кара в такова време, помисли си Помили. Адам, внимавай. Каза ли му го, когато й позвъни? Изведнъж осъзна, че забрави да прояви загриженост към мъжа си, понеже ненавиждаше моментите, когато той се безпокоеше за нея.

Опита се да се залови за нещо, но беше твърде неспокойна, за да гледа телевизия. Адам едва ли щеше да се прибере по рано от девет и трийсет. Оставаше още час и половина. Реши да се помъчи да подреди книгите в библиотеката.

Личеше си, че Кари Бел е избърсала праха, след като Помили ги прегледа преди две седмици. Но страниците на много от най-старите книги бяха смачкани и скъсани. Предишните собственици на къщата очевидно са купували книги от антикварни книжарници. Написаната с молив цена на някои от тях беше само десет цента.

Прегледа част от книгите, докато ги подреждаше. Безразборното четене й помагаше да не забелязва времето. Най-накрая стана девет часът и трябваше да започне да приготвя вечерята. Книгата, която държеше в ръце, издание от 1911 година, беше скучна хроника на плавателните съдове, илюстрирана с рисунки. Спомни си, че я бе разлиствала няколко дни след като се настаниха тук. Тъкмо когато се канеше да я затвори, Помили зърна познатия портрет на Андрю и Мехитабел на кораба. Надписът под илюстрацията гласеше: „Портрет на капитан и съпругата му от началото на XVII век, нарисуван от неизвестен художник.“

Помили почувства как й олекна. Наистина съм видяла рисунката и съм я възпроизвела подсъзнателно, помисли си тя. Сложи книгата разтворена на бюрото си под портретите, които беше закачила на стената. Светлината примигна отново, като за момент силно намаля. В полумрака на стаята изведнъж с тревога почувства, че изкривеното от мъка лице на Андрю Фриман й напомни за Адам.

Така ще изглежда Адам съвсем скоро, изведнъж си каза Помили.

Странно, продължи да разсъждава тя, докато вървеше към кухнята. Там за всеки случай запали всички свещи, защото се притесняваше токът да не спре за дълго.