Мери Хигинс Кларк
Къщата (82)

81

Макар и да беше ясно, че денят ще е горещ, Скот Коуви реши да отиде в съда с лек тъмносин костюм, бяла риза с дълъг ръкав и вратовръзка със сиви и тъмносини шарки. Чудеше се дали да не си облече зеленото сако, светъл панталон и спортна риза, но осъзнаваше, че с тях няма да направи на съдията такова впечатление, каквото искаше.

Не можеше да прецени дали трябва да си сложи брачната халка. Да не би пък да изглежда така, сякаш парадира с нея? Едва ли. Накрая я нахлузи на пръста си.

На тръгване Скот застана пред огледалото. Вивиан казваше, че му завижда за тена, който толкова лесно получава. „Аз непрекъснато изгарям и се беля — въздишаше тя, — а ти просто добиваш този страхотен тен и очите ти стават по-зелени, а косата — по-руса. Момичетата ще си изкълчат вратовете да се обръщат да те гледат.“

„А аз гледам теб“ — закачаше се с нея Скот.

Отражението му в огледалото го накара да се намръщи. Беше обут в нови италиански мокасини.

Изглеждаха прекалено елегантни. Приближи се до шкафа и извади стария чифт. Така е по-добре, помисли си той, хвърляйки отново поглед в огледалото.

Устата му изведнъж пресъхна и той изрече на глас:

— Е, нищо друго не ми остава, освен да тръгвам.

 

 

Джан Пейли дойде да наглежда Фийби, докато Хенри е в съда.

— Вчера следобед беше разстроена — уведоми я той. — Когато Помили спомена за къщата „Помни“, тя стана неспокойна. Имам чувството, че се опитва да ни каже нещо, но не може да намери думите.

— Навярно, ако аз й спомена за къщата, ще успее да ми обясни — предположи Джан.

 

 

Ейми пристигна в къщата „Помни“ в осем часа. За първи път виждаше мистър Никълс в строг официален костюм и го разглеждаше с възхищение. У него има някаква изисканост, помисли си тя. Кара те да смяташ, че върши добре всичко, с което се захване.

Изглеждаше угрижен, докато проверяваше документите в чантата си, но й хвърли бегъл поглед и й се усмихна.

— Здравей, Ейми. Помили се облича и бебето е при нея. Защо не се качиш да вземеш Хана? Вече закъсняваме.

Той е толкова мил, каза си Ейми. Беше й неприятно, че ще си губи времето да търси онази касета с малкия Боби в Ню Йорк, след като беше съвсем наблизо, в къщата на Елейн. В изблик на откровение тя заяви:

— Мистър Никълс, позволете ми да споделя нещо с вас. Но все едно не сте го чули от мен.

Стори й се, че мъжът се притесни, но след известно колебание й отговори:

— Разбира се.

Обясни му накратко как е попаднала на касетата и добави, че я взела вкъщи, за да я гледа, а после я върнала обратно.

— Не споменах нищо пред Елейн… Вероятно ще се ядоса, ако разбере. Просто исках да видя как е изглеждало малкото ви момченце — рече тя извинително.

— Ейми, ти ми спести много неприятности. Нямаме други копия и жена ми наистина щеше да се разстрои, ако се окажеше, че касетата се е загубила. Миналата година си тръгнах от Кейп Код набързо и Елейн трябваше да ми изпрати някои неща. Няма да ми е трудно да я помоля да я потърси, без да намесвам теб. — Той си погледна часовника. — Трябва да тръгваме. О, те идват.

Ейми чу шум от стъпки по стълбите. Мисис Никълс влезе забързано с Хана на ръце.

— Готова съм, Адам, или поне така си мисля. Това дете непрекъснато се приближаваше до края на леглото. Ейми, Хана е изцяло твоя. — Ейми протегна ръце да поеме бебето, а мисис Никълс добави усмихнато: — Естествено, само временно.