Мери Хигинс Кларк
Къщата (8)

7

Елейн си погледна часовника. Беше вече дванайсет без петнайсет. Очакваше Адам и Помили да пристигнат всеки момент и искаше да огледа къщата, за да се увери, че всичко е наред. Предлагаше на клиентите си пълно почистване при нанасянето в наетото жилище и след напускането му. Натисна още по-силно педала на газта. Закъсня, защото ходи на погребението на Вивиан Карпентър Коуви.

Изведнъж реши да се отбие в супермаркета.

Ще купя малко от пушената сьомга, която Адам обича, помисли си Елейн. Щеше да върви добре с изстуденото шампанско, с което винаги посрещаше специалните си клиенти. После щеше да напише бележка, в която да им каже „добре дошли“ и да напусне къщата, преди да са пристигнали.

Мрачното утро се беше превърнало във великолепен ден — слънчев, топъл и кристално ясен. Елейн се протегна, отвори капандурата и си спомни какво беше казала на репортера от телевизията. Когато погребалното шествие се готвеше да напусне църквата, тя го забеляза, че спира случайни хора и ги моли за коментар. Нарочно се приближи до него.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Казвам се Елейн Аткинс. — Тя гледаше право в камерата. — Преди три години Вивиан Карпентър купи къщата си в Чатам от мен. В деня преди смъртта й показах на нея и на съпруга й някои по-големи жилища. Бяха много щастливи и възнамеряваха да имат деца. Случилото се е трагедия, а не загадка. Според мен всички, които разпространяват зловредни слухове по адрес на мистър Коуви, би трябвало да се осведомят колко много хора, излезли в океана през този ден, не са чули предупреждението на бреговата охрана и едва не са се удавили, когато се разрази бурята.

Споменът я накара да се усмихне доволно. Беше сигурна, че Скот Коуви я гледа през стъклото на колата си, докато даваше интервюто.

Мина покрай фара на Морис Айланд, а после покрай резервата „Монъмой“, сви по Ауоркс Трейл и продължи по частния път, който водеше към къщата „Помни“. Когато завоят остана зад гърба й и сградата се показа, Елейн се помъчи да си представи как ще реагира Помили, когато я види.

По-голяма и по-изящна от повечето постройки от началото на осемнайсети век, тя се издигаше като символ на любовта, която капитан Андрю Фриман е изпитвал отначало към младата си съпруга. С невероятно красивата си конструкция, кацнала на скалата, тя се извисяваше величествено на фона на небето и океана. Грамофончето и зелениката се състезаваха с шипковите храсти, заливайки в цвят имението. Старите акации и дъбове бяха като оазис, в чиято сянка да се скриеш от ярката слънчева светлина.

Павираната алея за коли водеше от страничната порта на оградата към паркинга зад къщата. Елейн се намръщи, като забеляза фургона на Кари Бел. Кари беше отлична чистачка, но непрекъснато закъсняваше. Имаше слабо, бледо лице с груби черти. Винаги говореше бързо и малко по-високо от нормалното, а гласът й беше дрезгав.

— О, мис Аткинс, забавих се, защото трябваше да оставя Томи при мама. Всичко е в отлично състояние, но трябва да ви кажа, че с удоволствие си тръгвам оттук.

— Какво има?

— Изкарах си акъла! — Гласът на Кари потрепери. — Бях в столовата, когато чух стъпки на горния етаж. Помислих, че сте вие, и извиках. Не последва отговор и аз се качих, за да погледна. Мис Аткинс, нали се сещате за онази старинна люлка, която е в спалнята с единичното легло и детското креватче?

— Да, разбира се.

Лицето на Кари още повече пребледня. Жената стисна ръката на Елейн.

— Мис Аткинс, прозорците бяха затворени. Нямаше никакъв вятър. Но покривката на леглото беше леко смачкана, сякаш на него имаше човек. А люлката се движеше. Някой, който не можех да видя, седеше на леглото и я люлееше!

— Стига, Кари. Просто си слушала онези глупави истории за къщата, докато е била изоставена — отвърна Елейн. — Подът е стар. Ако люлката се е движела, значи си стъпила на разхлабена дъска. Ти си доста тромава.

Чу се шум от приближаваща се по алеята кола. Адам беше пристигнал с жена си и дъщеря си.

— Всичко звучи абсурдно. Да не си посмяла да споменеш нещо за това пред семейство Никълс — заяви Елейн, обърна се и видя, че Адам и Помили слизат от комбито. Знаеше, че е безсмислено да я предупреждава. Кари Бел щеше да разкаже историята на всички.