Мери Хигинс Кларк
Къщата (55)

54

Още на летището Помили почувства, че съпругът й е неспокоен. Разбра причината за притеснението му, когато се канеха да си лягат и той й подаде опаковката с лекарството от доктор Кауфман.

— Кой на кого се обади? — попита тя с равен глас.

— Аз й се обадих, а тя ми каза, че се чудела дали да не ми позвъни.

— Предпочитам да продължим разговора утре сутринта.

— Добре, щом така смяташ.

Това ми напомня отношенията ни през годината, след като Боби умря и още не бях забременяла с Хана, помисли си Помили. Целувахме се бездушно, лежахме далеч един от друг, а чувствата ни бяха коренно различни от преди, все едно помежду ни е сложена преградна дъска.

Тя се обърна на една страна и пъхна длан под бузата си. Преградна дъска. Странно, че й хрумна това сравнение. Неотдавна беше прочела за термина, съществувал през средновековието. През зимата къщата била толкова студена, че преди сватбата разрешавали на момичето и момчето да спят в общо легло с дрехите, увити в одеяла, а между тях поставяли дъска.

Помили се питаше какво е казала доктор Кауфман на Адам. Дали е сметнала за свое задължение да му предаде халюцинациите й за влака и за Боби, който я викаше?

Тя се вцепени. Дали лекарката е споменала пред мъжа й, че плачът на Хана силно я е обезпокоил и тя не е имала доверие на себе си да я вдигне на ръце? А дали е разбрала от Адам за „вдовишката площадка“? Помили беше премълчала пред нея тази случка.

Доктор Кауфман и Адам навярно се страхуват да не нараня Хана, мислеше си Помили. Какво са решили да направят? Дали щяха да настояват в къщата непрекъснато да има бавачка или сестра, докато Адам отсъства?

Не, продължаваше да разсъждава тя, съществува още една, по-страшна възможност. Със свито сърце Помили стигна до верния отговор. Адам ще ме върне в Ню Йорк, а доктор Кауфман ще ме настани в психиатрична клиника. Не бива да позволя да се случи подобно нещо. Не мога да си представя, че ще бъда далеч от Хана. Това ще ме съсипе.

Вече съм по-добре, каза си тя. Тази седмица успях безпрепятствено да премина през прелеза, когато карах Адам на летището. Дори през нощта, когато чух Боби да ме вика, дойдох на себе си, върнах се при Хана, не й причиних нищо лошо, успокоих я. И държа да остана тук.

Внимателно, за да не събуди Адам, тя придърпа одеялото към врата си. В дните, когато отношенията им бяха нормални, тя се събуждаше измръзнала и се сгушваше в топлата му прегръдка. Но сега не. Не по този начин.

Просто Адам не трябва да разбере, че пристъпите на страх продължават. Утре сутринта ще го убедя, че Ейми ми е нужна през целия ден, за да ми помага в грижите за Хана, После ще му кажа, че съм много по-добре. Ще му обясня, че доктор Кауфман наистина е била права. Просто е избързала, като е намалила дозата на лекарството.

Не ми се иска да го лъжа, но и той крие истината от мен, мислеше си Помили. Вечерята с Елейн беше уговорена предварително.

Ще бъде много по-удобно през целия ден да разполагам с бавачка. Няма да се чувствам така, сякаш непрекъснато ми се мотае в краката, както беше в апартамента. А и на Хана мястото й се отразява чудесно.

Проектът за новата книга е страшно интересен. Работата винаги ми е действала успокояващо. Историята на Дейвид, който пораства и става капитан на свой собствен кораб, може би ще е най-доброто нещо, което ще съм написала. Убедена съм, че ще е така.

Не вярвам в призраци, но разказът на Джан Пейли за хора, които твърдят, че усещат чуждо присъствие в къщите си, ме заинтригува и ще се опитам да събудя същия интерес и у читателите. От него би излязла великолепна историческа статия за „Травъл Таймс“.

Имам желание да разкажа и историята на Мехитабел. Фийби твърди, че жената е била невинна. Спомена, че доказателството за това е в папката за плячкаджиите. Нещастната жена била обвинена, че е извършила прелюбодеяние, била бита с камшик пред хората, презряна от съпруга си и принудена да се раздели с бебето си. Звучи ужасно, ако наистина е била виновна. И е просто трудно да си го представи човек, ако Мехитабел е била почтена съпруга. Бих желала да намеря доказателството за невинността й, ако то действително съществува.

Дали не чувствам близост с Мехитабел, защото мъжът ми може би заговорничи с лекарката да ме раздели с бебето и въпреки съмненията им, че не съм способна да се грижа за Хана, аз всъщност се справям добре?

Сигурно така е и със Скот Коуви, каза си Помили. Хората те гледат, шушукат, търсят начин да те сложат под ключ. На устните й се появи усмивка, когато си спомни за повдигнатите вежди и за едва забележимото намигване на Скот, докато слушаха една от безкрайните заплетени истории на Джон по време на вечерята.

Помили усети, че се отпусна, и се унесе. Стресна се, без да знае колко дълго е спала. Трябваше да провери дали Хана е завита. Когато се измъкна от леглото, Адам подскочи и попита:

— Помили, къде отиваш?

Тя потисна гнева си и се опита да му отговори спокойно:

— Събудих се, понеже ми стана студено, и реших да погледна Хана. Ти не спиш ли, скъпи? Вероятно си ходил да видиш дали не се е отвила?

— Не, спях.

— Веднага идвам.

В стаята миришеше на мухъл. Хана се беше обърнала настрани и спеше с вдигнато нагоре дупе и подвити крачета. Одеялцето й се беше свлякло на пода. Плюшените играчки, които стояха на скрина, бяха наредени около нея в креватчето.

Обезумяла, Помили нахвърли обратно играчките на скрина, вдигна одеялцето и го изтърси.

— Не съм го направила аз, Хана — прошепна тя, докато завиваше дъщеря си. — Не съм го направила.

— Какво не си направила, Помили? — попита Адам, застанал на вратата.