Мери Хигинс Кларк
Къщата (31)

30

Ейми пристигна в девет и половина. Поздрави Помили и вместо веднага да отиде при Хана, застана до кухненската маса, отрупана с книгите и папките, които Помили възнамеряваше да подреди.

— Мисис Никълс, снощи татко и Елейн имаха гости. Дойде и Скот Коуви. Страхотен е!

Значи това е причината за блясъка в очите й тази сутрин, помисли си Помили.

— Наистина — съгласи се тя.

— Радвам се, че мистър Никълс ще поеме защитата му. Скот е толкова мил, а полицаите не го оставят на мира.

— Оказва се, че е така.

— Колко странно, двамата с жена си идвали да разгледат тази къща само един-два дни, преди тя да… Поговорихме малко с него. Майка му е починала и има мащеха. Отначало не можел да я приеме, а после съжалявал, че толкова дълго време се отнасял лошо с нея. Сега били много близки.

— Радвам се, че е споделил това с теб, Ейми. Сега не се ли чувстваш малко по-спокойна за предстоящата женитба на баща си?

— Мисля, че да — въздъхна момичето. — Думите му ме накараха да повярвам, че всичко ще бъде наред.

Помили стана от масата и сложи ръце на раменете й.

— Ще бъде чудесно, уверявам те.

— Дано — отвърна Ейми. — Просто… Не, всичко ще е както трябва. Толкова ми се иска татко да е щастлив!

Хана беше в кошарата и разглеждаше дрънкалката си. После силно я раздруса.

Помили и Адам я погледнаха и се засмяха.

— Хана не обича да не й се обръща внимание — каза Помили. — Защо не я сложиш в количката и да постоите малко навън?

Когато момичето изнесе бебето, Помили отвори папките на мисис Спрейг, извади листовете на масата и започна да ги подрежда. Бяха истинска историческа съкровищница. Имаше копия на писма от седемнайсети век, списъци, родословия, стари карти и безброй страници, изпълнени с бележките на Фийби Спрейг, носещи данни за източниците.

Помили откри папки с документи, разпределени тематично: КОРАБОКРУШЕНИЯ, ПИРАТИ, ПЛЯЧКАДЖИИ, СТАИ ЗА СБИРКИ, КЪЩИ, МОРСКИ КАПИТАНИ. Както я предупреди Хенри Спрейг, всичко беше в безпорядък. Книжата просто бяха събрани заедно, някои прилежно сгънати, други откъснати или изрязани отнякъде. В отделни документи мисис Спрейг беше подчертавала или отбелязвала важни пасажи.

Помили реши да прегледа всичко, за да придобие пълна представа за съдържанието на архива. Внимаваше също да не пропусне нещо, отнасящо се за капитан Андрю Фриман, защото се надяваше, че данните за него ще й помогнат да научи повече за къщата „Помни“.

След един час попадна на първия документ от папката с бележка КЪЩИ, в който се споменаваше за къща, построена от Тобаяс Найт за капитан Андрю Фриман: „Сграда с внушителни размери, която да събере вещите, докарани от него.“ Годината беше 1703. Сигурно става дума за тази къща, помисли си Помили.

В същата папка откри писмо, което капитан Андрю Фриман беше написал, за да даде указания на Тобаяс Найт относно конструкцията на постройката: „Съпругата ми Мехитабел е дребна и крехка жена. Дъските трябва да прилепват плътно една към друга, за да не става течение, от което да се простуди.“

Мехитабел. Невярната съпруга. „Дребна и крехка жена“, повтори си наум Помили. „За да не става течение, от което да се простуди.“ Защо жената е решила да изневери на мъжа, който толкова много е държал на нея? Стана от стола, влезе в предната гостна и погледна през прозореца. Ейми беше оставила количката с бебето почти накрая на скалата и четеше книга.

Колко време е живяла Мехитабел в къщата? Дали е обичала капитан Андрю Фриман? Дали го е чакала на „вдовишката площадка“, когато е наближавало време да се върне от плаване?

Помили попита Адам за оградените с парапет тераси по покривите на повечето от старите къщи на Кейп Код. Той й обясни, че ги наричат „вдовишки площадки“. Преди много години, когато някой морски капитан е трябвало да се прибере вкъщи, жена му го чакала там, напрягайки очи да види появяването на мачтите на кораба на хоризонта. Тъй като много кораби никога не се завръщали, започнали да назовават тези места „вдовишки площадки“.

Помисли си, че оттам сигурно се открива гледка към океана. Представи си стройна жена, застанала до парапета. Реши, че това ще е една от илюстрациите на бъдещата й книга.

Усмихна се, хвърляйки поглед към количката със спящата на слънцето Хана. Изведнъж почувства лекота и спокойствие. Всичко ще се оправи, каза си тя. Тревожа се прекалено много. Работата винаги ми помага да възстановя душевното си равновесие.

Върна се в кухнята и продължи да преглежда папките. Започна да си прави списъци — типични за времето имена, описания на облеклото, подробности за атмосферните условия.

Когато погледна часовника, се оказа, че е станало дванайсет и петнайсет. Реши, че е време да приготви обеда, и излезе да прибере Ейми и Хана.

Хана все още спеше.

— Въздухът я упоява, Ейми — отбеляза Помили и се усмихна. — Само като си помисля, че през първите шест седмици това дете рядко затваряше очи!

— Унесе се в мига, в който подкарах количката. Днес трябва да ми платите наполовина.

— Дума да не става. Присъствието ти ми даде възможност да поработя прекрасно няколко часа. Папките, които прегледах, съдържат страшно ценни материали.

Ейми се взря с любопитство в нея.

— По едно време ви зърнах там — тя посочи към „вдовишката площадка“.

— Ейми, станах от стола за няколко минути, за да погледам малко през прозореца на предната гостна. — Помили сложи ръка над очите си, за да се запази от светлината, и вдигна глава към покрива. — Коминът вляво е опасан с метална лента. От начина, по който лъчите на слънцето падат върху нея, изглежда така, сякаш там нещо се движи.

Момичето не беше убедено, но поклати глава и отвърна:

— Когато погледна нагоре, слънцето ми влиза в очите и премигвам. Сигурно ми се е привидяло, че сте там.

По-късно, докато Ейми хранеше Хана, Помили се измъкна и се качи на покрива. В едно малко помещение на втория етаж имаше сгъваема стълба, която водеше към „вдовишката площадка“. Отвори вратата на помещението и почувства как нахлу студен въздух. Зачуди се откъде идва течението.

Изтегли надолу стълбата, качи се, освободи ключалките и отвори капака, а после излезе на покрива. Внимателно пристъпи по площадката. Да се върви по нея беше напълно безопасно. Приближи се до парапета и установи, че стига почти до кръста й. Той също беше безопасен.

Какво ли е видяла Ейми, когато е сметнала, че аз съм на покрива, запита се тя. Площадката беше около един квадратен метър и се намираше между двата масивни комина. Пресече я и погледна към мястото, отдалечено на трийсет-четирийсет метра от покрива, където беше седнала Ейми. После се обърна, за да разгледа пространството зад себе си.

Дали момичето се е заблудило от металната лента, опасваща комина? Слънчевите лъчи танцуваха по нея и хвърляха движещи се сенки.

Не разбирам как е могла да допусне подобна грешка, разсъждаваше Помили, докато слизаше по стълбата. Господи, колко е усойно и влажно тук! Потрепери от усилващия се студ в тясното помещение.

В основата на стълбата изведнъж се вцепени от мисълта, която й мина през главата. Дали Ейми в действителност не казва истината? Може би съм си представила толкова ясно Мехитабел, която очаква на „вдовишката площадка“ своя капитан, просто защото самата аз съм била тук.

Дали не започвам да губя връзка с действителността? Тази възможност я изпълни с отчаяние.