Мери Хигинс Кларк
Къщата (29)

28

— Мисля, че постъпихме правилно, като оставихме Хана на Ейми за няколко часа — заяви Адам, когато отминаха фара и се отправиха към центъра на Чатам. — Доколкото разбрах, Фийби не търпи компания. Едва ли би могла и да обсъжда бележките си с теб. Радвам се обаче, че Хенри се отзова на молбата ти да ти ги предостави.

— И аз. — Помили направи усилие гласът й да прозвучи въодушевено, но й беше трудно.

Денят беше чудесен, помисли си тя. Прекараха известно време на плажа, после четоха неделните вестници, докато Хана спеше. Около три и половина, когато се разрази бурята, стояха до прозореца и гледаха дъжда, който се изливаше в океана, и яростно издигащите се вълни. Спокоен, приятен ден, прекаран заедно с Адам и с бебето, както беше преди.

Но съзнанието на Помили непрекъснато беше заето със страха от предстоящата нервна криза. Чудеше се какво става с нея. Не каза на Адам за обхваналата я паника на железопътния прелез, макар че сигурно щеше да я разбере. Но да му съобщи, че през нощта, когато той беше в Ню Йорк, се събуди от шума на влак, който бучеше така, сякаш преминаваше през къщата! Какво би помислил всеки нормален човек за подобна история? Или да признае, че няма спомен дали е била снощи в стаята на бебето? За нищо на света!

Не искаше да хленчи пред Адам, да му каже колко самотна се бе почувствала сред цялата приятелска глъчка у Елейн. Но аз също имам много приятели, увери се Помили. Само тук съм външен човек. Ако решим да купим къщата „Помни“, ще опозная добре хората. И ще поканя приятелите си.

— Изведнъж стана много мълчалива — отбеляза Адам.

— Просто си мечтаех.

Движението през неделния следобед беше натоварено и те трудно се придвижваха към главната улица. На околовръстния път завиха наляво и изминаха още една миля до дома на семейство Спрейг на Ойстър Понд.

Когато пристигнаха, синият шевролет, който беше спрял пред къщата, потегли. Хенри Спрейг стоеше на входната врата. Поздрави ги сърдечно, но беше угрижен.

— Надявам се, че Фийби е добре — промърмори Адам на Помили, докато го следваха към терасата.

Хенри беше уведомил жена си, че ги очаква. Мисис Спрейг се престори, че е познала Адам, и се усмихна отнесено на Помили.

Болестта на Алцхаймер, помисли си Помили. Колко ужасно би било да загубиш връзка с реалността! В болницата „Бел вю“ майка й понякога имаше пациенти, страдащи от тази болест. В съзнанието й изплуваха историите, които й разправяше, за опитите си да им помогне да си възвърнат паметта.

— Правили сте много проучвания на ранната история на Кейп Код — започна Помили. — Възнамерявам да напиша детска книжка за това място през седемнайсети век.

Мисис Спрейг кимна, но не каза нищо.

Хенри Спрейг описваше на Адам посещението на Нат Куган.

— Почувствах се като отвратителен клюкар, но у този Коуви има нещо фалшиво. Ако наистина е оставил нещастното момиче да се удави…

— Елейн смята, че подобно предположение е абсурдно. Миналата седмица изпрати Скот Коуви при мен. Съгласих се да поема защитата му.

— Ти?! Мислех, че си на почивка, Адам.

— Да, би трябвало да бъда, но очевидно Коуви има право да се притеснява. Полицията извършва разследване. Човекът се нуждае от защита.

— Значи разговорът е излишен.

— Не. Ако се предяви обвинение, защитата трябва да знае кои свидетели ще бъдат призовани. Ще поговоря с тази Тина.

— Така се чувствам по-добре — въздъхна с облекчение Хенри Спрейг. После се обърна към Помили: — Сутринта събрах всичко за ранната история на Кейп Код, което успях да намеря в папките на Фийби. Непрекъснато й казвах, че архивът й е ужасно объркан за човек, който пише чудесни статии и есета — засмя се той. — А тя ми отговаряше, че в хаоса й има ред. Ще ги донеса.

Влезе в къщата и след няколко минути се върна с купчина препълнени папки.

— Ще ги пазя и ще ви ги върна, преди да заминем — обеща Помили. Погледна с копнеж към папките. — Ще ми бъде страшно интересно да ги прегледам.

— Хенри, двамата с Помили сериозно обмисляме въпроса дали да не купим къщата „Помни“ — заяви Адам. — Бил ли си в нея след ремонта?

Изражението на Фийби Спрейг изведнъж се промени. В очите й се появи страх.

— Не искам да ходя в тази къща — извика тя. — Те ме накараха да вляза в океана. Ще направят същото и със съпругата на Адам.

— Ти се обърка, скъпа. Не си била там — търпеливо й обясни Хенри.

Фийби го погледна несигурно и отвърна:

— Мисля, че бях.

— Не, беше на брега близо до къщата. А това е съпругата на Адам.

— Така ли?

— Да, скъпа. — Той сниши глас. — Преди няколко седмици Фийби изчезна към осем часа вечерта. Всички тръгнаха да я търсят. Двамата с нея обичаме да се разхождаме по плажа и аз реших да отида с колата дотам. Намерих я във водата недалеч от къщата, в която живеете. Още няколко минути, и щеше да е късно.

— Не видях лицата им, но ги познавам — тъжно заяви Фийби Спрейг. — Искаха да ми причинят зло.