Мери Хигинс Кларк
Къщата (20)

19

Къщата на семейство Карпентър в Остървил не се виждаше от шосето. Докато преминаваше през портата и караше по широката алея, Нат Куган наблюдаваше ниско окосената трева и красиво оформените цветни лехи. Внушително, няма що, помисли си той. Тук са хвърлени много пари, но всичко е правено с вкус. Аристокрация.

Спря пред къщата. Беше стара викторианска постройка с широка веранда и резбовани решетки. Дървените им летви бяха посивели, но капаците и рамките на прозорците бяха снежнобели и блестяха на следобедното слънце.

Сутринта, когато им се обади, Нат се учуди на готовността, с която бащата на Вивиан Карпентър се съгласи да разговарят.

— Искате ли да дойдете днес, детектив Куган? Бяхме решили следобед да поиграем голф, но има достатъчно време и за това.

Нат не очакваше подобна реакция. Семейство Карпентър не се ползваха с репутацията на хора, до които достъпът е лесен. Смяташе, че ще получи леден отговор и въпрос относно причината, поради която иска да се види с тях.

Интересно, помисли си той.

Прислужницата го заведе до остъклената веранда в задната част на къщата, където Греъм и Ан Карпентър седяха на плетени столове с възглавници в ярки цветове и пиеха чай с лед. На погребението Нат остана с впечатлението, че са студени хора. Единствените сълзи, пролети за Вивиан Карпентър Коуви, бяха на съпруга й. Гледайки двойката пред себе си, той притеснено осъзна, че е сгрешил. Аристократичните лица и на двамата й родители бяха видимо напрегнати, но по тях се четеше тъга.

Поздравиха го тихо, предложиха му чай с лед или някаква друга напитка, каквото желае. След като Нат отказа, Греъм Карпентър премина директно към въпроса.

— Не сте тук, за да ни изкажете съболезнования, нали, мистър Куган?

Нат беше предпочел да седне на стол с права облегалка. Наведе се напред със сключени ръце — поза, която според колегите му несъзнателно заемаше, когато се готвеше да направи решителен ход.

— Аз наистина бих искал да ви изкажа съболезнования, но вие сте прав, мистър Карпентър. Не по тази причина дойдох при вас. Ще бъда откровен. Според мен смъртта на дъщеря ви не е била нещастен случай, но за да го докажа, ще трябва да се срещна с много хора и да задам много въпроси.

Сякаш ги удари с оголен проводник, по който течеше ток. Апатията изчезна от лицата им. Греъм Карпентър погледна жена си.

— Ан, казах ти…

— Не ми се искаше да повярвам — отвърна тя, след като кимна.

— Защо не ви се искаше да повярвате, мисис Карпентър? — попита бързо Нат.

Обясниха му причините, които ги караха да се съмняват в зет си, но Нат беше разочарован.

— Разбирам, че ви е тежко, защото не сте открили снимки на дъщеря си в къщата й — каза той. — Но от опит знам, че при подобна трагедия хората реагират различно. Някои изваждат всичките снимки на човека, когото са загубили, докато други ги прибират, дори ги унищожават, раздават дрехите му, продават колата му, сменят жилището си, сякаш смятат, че като заличат следите от присъствието му, по-лесно ще преживеят болката. — После се опита да поведе разговора в съвсем различна посока. — Вие сте се запознали със Скот Коуви, след като дъщеря ви се е омъжила за него. Сигурно сте се притеснявали, понеже не сте знаели нищо за този мъж. Дали случайно не сте се помъчили да разберете нещо за семейството му?

— Да, наистина, направих известни проучвания — кимна Греъм Карпентър. — Не бяха особено задълбочени, но се оказа, че говори истината. Роден е и е израснал в Кълъмбъс, Охайо. Баща му и мащехата му се преместили в Калифорния. Учил в университета в Канзас, но не го завършил. Опитал да пробие като актьор, ала не успял, и работил като административен директор на няколко театрални групи. Ето как са се запознали миналата година с Вивиан. — Той се усмихна тъжно. — Вивиан ни намекна, че имал лични доходи. Според мен го измисли заради нас.

— Ясно. — Нат стана от стола. — Трябва да призная, че всичко, което ми казахте, е вярно. Дъщеря ви беше луда по Коуви, а и той се държеше като влюбен. Възнамерявали да ходят на Хавайските острови и Вивиан споменала пред няколко души, че е решила да усвои добре подводното плуване, докато заминат. Искала да прави всичко с него. Скот е отличен плувец, но никога не е управлявал лодка, преди да се запознае с Вивиан. Бурята се очакваше чак след полунощ. Честно казано, тя е имала опит и е била длъжна да включи радиото, за да чуе прогнозата за времето.

— Това значи ли, че се отказвате от разследването?

— Не. Но освен очевидните факти, че Вивиан е била богата млада жена, и че двамата са живели заедно много кратко време, няма нищо, за което да се хвана.

— Разбирам. Благодаря ви, че споделихте тези подробности с нас. Ще ви изпратя.

Бяха стигнали до вратата на остъклената веранда, когато Ан Карпентър извика след тях:

— Мистър Куган!

Нат и Греъм Карпентър се обърнаха.

— Може ли да ви попитам още нещо? Знам, че тялото на дъщеря ми е било в ужасно състояние, понеже е престояло дълго време във водата и рибите са го обезобразили…

— Боя се, че това е самата истина — съгласи се Нат.

— Скъпа Ан, защо трябва да се измъчваш? — възпротиви се съпругът й.

— Държа да ме изслушате, мистър Куган. Бяха ли запазени пръстите на дясната ръка на дъщеря ми?

— Едната й ръка беше в окаяно състояние, но не и другата — отвърна Нат след известно колебание. — Мисля, че дясната беше обезобразена, но ще проверя снимките от аутопсията. Защо се интересувате?

— Защото Вивиан винаги носеше на дясната си ръка ценен пръстен със смарагд. След като майка ми й го даде, тя никога не го сваляше от пръста си. Попитахме Скот за него, понеже е семейна реликва и искахме да ни го върне, ако са го открили. Но той най-подробно ни обясни, че ръката е била обезобразена и пръстенът е липсвал.

— Ще ви се обадя след около час — заяви Нат.

Когато се прибра в кабинета си, Нат дълго разглежда снимките от аутопсията, преди да позвъни на семейство Карпентър.

Върховете на десетте пръста на момичето липсваха. На безименния пръст на лявата ръка се виждаше венчалната халка. Но безименният пръст на дясната ръка беше оглозган до костта. Нат се чудеше какво е привлякло хищниците.

От смарагдовия пръстен нямаше и следа.

Когато се обади на родителите на Вивиан, Нат се въздържа да направи изводи. Каза им само, че дясната й ръка е силно разранена и пръстенът липсва.

— Известно ли ви е дали е бил хлабав или плътно прилепнал? — попита той.

— Беше започнал да я стяга — отвърна Карпентър. После замълча, преди, да попита: — Какво искате да кажете?

— Нищо, мистър Карпентър. Това е още един факт, който би следвало да се проучи. Ще ви държа в течение.

След като затвори телефона, Нат започна да разсъждава върху обстоятелството, което току-що беше научил. Чудеше се дали няма да се окаже решаващо. Беше готов да се обзаложи, че Коуви е издърпал във водата пръстена и се е отдалечил от нещастното момиче. Ако пръстът е бил разранен, кръвта е привлякла хищниците.