Мери Хигинс Кларк
Къщата (18)

17

Агенцията за недвижими имоти на Елейн Аткинс се намираше на главната улица в Чатам. Мястото е много важно, мислеше си тя винаги когато някой минувач се спреше да погледне снимките на къщите, с които разполагаше. Откакто се премести тук, значително по-голям брой хора се отбиваха при нея и тя все по-често успяваше да превърне тези прояви на предварителен интерес в чудесни покупки.

През това лято опита още един трик. Правеше снимки от въздуха на къщите, разположени на особено красиви места. Една от тях беше на къщата „Помни“. В десет часа, когато Елейн пристигна на работа, помощничката й, Мардж Сейлъм, й съобщи, че вече двама души са питали за нея.

— Снимката от въздуха върши чудеса. Смяташ ли, че постъпи правилно, като я даде на наемателите, без да искаш съгласието им да бъде показвана на евентуалните купувачи?

— Нямаше друг начин — рязко й отвърна Елейн. — Адам Никълс не е човек, който би изтърпял потока от хора в къщата, в която живее. А и плати максималния наем. Но ние нищо не губим. Интуицията ми подсказва, че семейството Никълс ще решат да я купят.

— Мислех си, че ще отиде в Харидж Порт. Това е родното място на неговите близки и семейството му всяко лято почиваше там.

— Да, но Адам винаги е обичал Чатам. Пък и е способен да оцени изгодната сделка. Не трябва да забравяме и факта, че предпочита да притежава, а не да наема къща. Ако жена му остане доволна, той е бъдещият ни клиент. Ще видиш. — Тя се усмихна на Мардж. — Но ако случайно се откаже, Скот Коуви също я харесва. Когато нещата при него се уталожат, ще реши да си купи жилище. Не би желал да остане в къщата на Вивиан.

Приятното лице на Мардж стана сериозно. Петдесетгодишната домакиня започна работа при Елейн в началото на лятото и установи, че й е интересно да се занимава със сделки с недвижимо имущество. Обичаше клюките и, както твърдеше на шега Елейн, умееше да ги улавя във въздуха.

— За Скот Коуви се чуват какви ли не приказки — подхвърли тя.

Елейн бързо махна с ръка — жест, с който винаги искаше да покаже, че се е подразнила.

— Защо не оставят нещастния човечец на мира? Ако Вивиан не беше получила толкова голямо наследство, всички щяха да са на негова страна. Типично за хората тук е, че не могат да приемат семейното богатство да отиде в ръцете на някой чужд човек.

— Права си — кимна Мардж.

Разговорът им беше прекъснат от звъна на камбанката, закачена над ръба на входната врата, възвестяващ пристигането на евентуален клиент. После през цялата сутрин бяха заети. В един часа Елейн стана от стола си, отиде до тоалетната и когато се върна, беше с току-що начервени устни и сресана коса.

Мардж я огледа внимателно. Елейн носеше бяла ленена рокля и сандали, които приятно контрастираха на силно загорелите й от слънцето ръце и крака. Тъмнорусата й коса със светли кичури беше вързана с панделка.

— Ако досега не съм ти го казвала, смея да твърдя, че изглеждаш чудесно — заяви Мардж. — Очевидно годежът ти се отразява добре.

Елейн размаха безименния си пръст и огромният диамант върху него проблесна.

— Така е. Ще обядвам с Джон в „Импюдънт Ойстър“. Не предавай крепостта.

След един час, когато Елейн се върна, Мардж й съобщи:

— Имахме много обаждания. Последното е най-интересно.

Беше на детектива Нат Куган. Налагало се при първа възможност да разговаря с мис Аткинс.