Мери Хигинс Кларк
Къщата (108)

107

Когато нахлу в къщата, Адам видя блещукащата светлина на свещите в кухнята. Не намери никой, грабна едно фенерче и хукна нагоре по стълбите.

— Помили! — изкрещя той и се втурна към детската. — Помили!

Освети стаята с фенерчето. Лъчът се отрази в порцелановото лице на старинната кукла.

— О, господи! — извика Адам.

Тогава чу хленчене зад гърба си. Обърна се и започна да движи фенерчето, докато лъчът му попадна върху леко поклащащата се люлка. Хана беше в нея! Слава богу! С Хана всичко беше наред!

Но Помили…

Адам се обърна и изтича в спалнята. Беше празна. Хукна надолу по стълбите и обиколи една по една стаите.

Помили беше изчезнала!

Не й беше присъщо да оставя Хана сама. Никога не би го направила. Но въпреки това я нямаше в къщата!

Какво се беше случило? Дали отново не беше чула гласа на Боби? Не биваше да й позволява да гледа онази касета. Не биваше да я оставя сама.

Навън! Сигурно е излязла навън! Обезумял, Адам се втурна към входната врата и я отвори. Дъждът го намокри в момента, в който пристъпи прага и закрещя: „Помили! Помили, къде си?“

Хукна през моравата и се насочи към пътеката, водеща към плажа. Подхлъзна се върху гъстата мокра трева и падна. Фенерчето изхвърча от ръката му и полетя надолу.

Плажът! Изключено е да е слязла там, трескаво разсъждаваше Адам. Въпреки всичко беше длъжен да погледне. Тя трябваше да е някъде.

— Помили! — отново извика той. — Помили, къде си?

Стигна до пътеката, клекна и се спусна по нея. Под краката му вълните ревяха, а мракът беше непрогледен. Внезапно слаба светкавица проблесна на небето и освети разгневения океан.

Изведнъж я видя. Тялото й се показа върху гребена на огромна вълна.