Мери Хигинс Кларк
Къщата (101)

100

Нат и следователят Бил Уолш, внесоха куфара и чантите на Тина в една от заседателните зали. Тина седна срещу тях на масата и демонстративно си погледна часовника.

— Ако до половин час не изляза оттук, ще изпусна самолета — заяви тя. — Къде е Фред?

— В коридора — отвърна Нат.

— Какво е направил той?

— Може би нищо. Само е изиграл ролята на доставчик. Тина, хайде да поговорим за смарагдовия пръстен на Вивиан Карпентър, който се загуби.

Тя присви очи.

— Какво е станало с него?

— Значи сте чували за пръстена?

— Всеки, който чете вестници, е чувал за него, пък и на следствието се казаха сума неща по този повод.

— В такъв случай ви е известно, че не е пръстен, който би могъл да се сбърка с друг. Нека да ви прочета описанието му, депозирано в застрахователната компания: „Колумбийски смарагд, пет и половина карата, тъмнозелен, без видими примеси, вграден в платинена подложка с по един голям диамант от двете страни, един карат и половина всеки, на стойност четвърт милион долара.“

Остави документа и поклати глава.

— Разбирате защо семейство Карпентър искат да бъде намерен, нали?

— Не ми е ясно за какво говорите.

— Много хора смятат, че е бил изтръгнат от пръста на Вивиан след смъртта й, Тина. Ако това е вярно, възможно е всеки, у когото е той в момента, да си навлече огромни неприятности. Защо не поразсъждавате малко върху тази страна на въпроса? Мистър Уолш ще постои с вас, а аз отивам да си поприказвам с Фред.

Двамата със следователя се спогледаха. Сега Уолш щеше да подходи бащински към нея и, най-важното, нямаше да я остави сама, за да си прерови вещите. Нат забеляза как Тина бързо и нервно стрелна с очи багажа си, когато той спомена за пръстена. Смята, че е в куфара й, помисли си той.

 

 

Фред Хендин вдигна поглед, когато Нат влезе в стаята.

— Тина тук ли е?

— Да — отвърна Нат.

Нарочно оставиха Фред Хендин сам почти цял час.

— Кафе? — попита Нат.

— Да.

— И аз ще пия. Денят се оказа доста напрегнат.

На устните на Фред Хендин се появи лека усмивка и той отвърна:

— Би могло да се каже и така.

Нат изчака, докато донесоха кафето, а после се наведе напред и заговори делово на Хендин:

— Фред, вие не сте човек, който би се притеснил, че може да остави отпечатъци от пръсти. Предполагам, че ще ги открием върху пакетчето, което някой, подчертавам, някой с тъмнозелен плимут, чийто регистрационен номер от Масачузетс е съдържал цифрите седем и три, е оставил снощи в пощенската кутия на семейство Карпентър.

Изражението върху лицето на Фред не се промени.

— Така както аз виждам нещата, пръстенът е бил у някоя жена, която вие познавате. Спомнили сте си, че сте го видели на пръста й, на тоалетната й масичка или в кутията й за бижута. След като приключи следствието и сте прочели вестниците, вие сте се притеснили. Навярно не сте искали тази жена да бъде замесена в престъпление, ето защо сте й помогнали да се освободи от пръстена. Моля ви да ме избавите от затруднението, Фред. Не съм ли прав?

Хендин не каза нищо и Нат продължи:

— Фред, ако пръстенът е бил у Тина, следователно тя е дала лъжливи показания по време на следствието. Това означава, че ще отиде в затвора, ако не си признае. Всъщност не е кой знае колко страшно, освен ако не е участвала в заговор за убийството на Вивиан Карпентър. Ако имате желание да й помогнете, би следвало да отговорите на въпросите ми. А после Тина ще последва примера ви.

Фред Хендин седеше със сключени ръце, вперил поглед в пръстите си. Нат се досещаше какво си мисли. Фред е честен човек, разсъждаваше той. И горд. Спечелил е почтено всеки долар, който притежава. Познава достатъчно добре законите и осъзнава очевидния факт: след като е заявила под клетва, че не е чувала нищо за смарагдовия пръстен, Тина би могла да си навлече голяма беда. По тази причина Нат му загатна, че ще си спести главоболията, ако си признае.

Нат беше наясно как ще постъпи Тина. Щеше да отрича, докато я притиснат. Дано успееха да го направят тази вечер. Беше сигурен, че в крайна сметка ще открият Коуви, но не му се щеше да чака прекалено дълго.

— Не искам Тина да пострада — заяви Фред, като най-после наруши мълчанието. — Не бива никоя жена да си навлича неприятности само защото си пада по Коуви.

Вивиан Карпентър със сигурност си навлече неприятности, помисли си Нат.

Фред Хендин заяви:

— Снощи взех смарагдовия пръстен от кутията за бижута на Тина.

 

 

Следователят Бил Уолш запази състрадателното си изражение, когато Тина му се сопна:

— Сякаш живеем в нацистка Германия.

— Понякога се налага да молим невинни хора да ни помагат да разследваме престъпления — утешително отвърна Уолш. — Тина, вие непрекъснато поглеждате към багажа си. Нуждаете ли се от нещо?

— Не, чуйте ме, ако Фред не може да ме закара до Логан, ще взема такси, което ще ми струва цяло състояние.

— Според мен в това отвратително време полетът ви ще се забави. — Уолш вдигна слушалката. — С кои линии ще пътувате и кога излита самолетът ви?

Тина го слушаше, докато Уолш потвърди резервацията й. Когато затвори телефона, той се усмихваше доволно.

— Закъснението ще бъде най-малко час, Тина. Имаме достатъчно време.

След няколко минути при тях влезе Нат.

— Тина, ще ви прочета какви са правата ви като заподозряна.

Очевидно изненадана и объркана, Тина слушаше, невярваща на ушите си. После прочете и подписа документа, който Нат й даде, и се отказа от правото си на адвокат.

— Не се нуждая от адвокат. Не съм направила нищо. Ще ви обясня всичко.

— Тина, знаете ли каква е присъдата в този щат за съучастие в убийство?

— Какво ме интересува?

— Интересува ви, защото сте приели ценен пръстен, свален от пръста на жертвата.

— Това е лъжа.

— Пръстенът е бил у вас. Фред го е намерил и го е върнал на семейство Карпентър.

— Какво!

Тя се хвърли към купчината багаж в ъгъла на залата и сграбчи спортната си чанта. С рязко движение отвори ципа и извади някаква книга.

Една от онези имитации на кутии за бижута, помисли си Нат, понеже се оказа, че е куха, когато Тина я отвори. Цветът се отдръпна от лицето й.

— Жалък подлец — измърмори тя.

— Кой, Тина?

— Фред знае къде държа бижутата си — сопна му се тя. — Сигурно е взел… — Тя замълча.

— Какво е взел, Тина?

След дълга пауза жената отговори:

— Перлите, брошката, часовника и годежния пръстен, които ми подари.

— И това ли е всичко? Тина, ако продължавате да ни разигравате, ще ви обвиним в лъжесвидетелстване.

Тя дълго се взира в Нат. После седна и зарови лице в ръцете си.

Стенографката записа показанията на Тина. След трагичната смърт на съпругата си Скот Коуви потърсил утеха при нея и те отново се влюбили. Скот намерил смарагдовия пръстен в кутията за бижута на Вивиан и й го подарил като символ на бъдещия им съвместен живот. Но когато започнали да се разпространяват отвратителните слухове, решили, че е невъзможно Скот да си признае за лъжата. Споразумели се тя да продължи да се среща с Фред, докато историята се забрави.

— Възнамерявате ли да се съберете със Скот?

Тя кимна.

— Ние наистина много се обичаме. А когато имаше нужда от утеха…

— Знам — отвърна Нат. — Скот се обърна към вас. — Той замълча, а после продължи: — Искам да ви попитам само от любопитство: понякога вие ходехте в къщата му късно през нощта и прибирахте колата си в гаража, нали?

— Фред винаги си тръгваше рано. От време на време посещавах Скот.

Тина се разплака. Нат не разбра дали го направи, защото осъзна колко сериозно е положението й, или защото не успя да се измъкне.

— Къде е Скот сега?

— На път за Колорадо. Ще се срещнем в дома на брат ми.

— Очаквате ли да ви се обади, преди да пристигне?

— Не. Решихме, че е по-добре да изчакаме. Според него семейство Карпентър имат достатъчно връзки, за да уредят телефонът в колата му да се подслушва.

 

 

Нат и помощниците на областния прокурор обсъдиха сериозно показанията на Тина.

— Естествено, имаме основания да поискаме да се свикат съдебните заседатели. Но ако Тина се придържа към версията, че Коуви й е дал пръстена, след като го е намерил, а тя може би вярва в това, не разполагаме с нищо друго, освен с факта, че е излъгал за него — заяви един от тях. — След смъртта на съпругата му Коуви е станал собственик на пръстена и е негово право да го даде, на когото си ще.

Мобифонът в джоба на Нат иззвъня. Обаждаше се Уолтър Ор.

— Е, какво точно желаете да знаете за лодката? — попита той, а гласът му звучеше тържествуващо.

Този пък се опитва да се прави на интересен, помисли си Нат.

— А вие какво можете да ми кажете?

— Обикновена моторница, дълга шест-седем метра. На палубата има човек, който се припича на слънцето.

— Сам? — попита Нат.

— Да. Като че ли пред него има остатъци от храна.

— А на лодката пише ли някакво име?

Отговорът беше точно този, който Нат се надяваше да чуе.

— „Играчката на Вив“ — отвърна Ор.