Мери Хигинс Кларк
Къщата (1)

17 август

Към девет часа вечерта бурята се беше разразила с пълна сит и свирепият вятър блъскаше огромните вълни в източния бряг на Кейп Код. Няма да ни се размине, мислеше си Помили, докато се пресягаше над умивалника, за да затвори прозореца. Но може и да е забавно, опита да се успокои тя.

Летищата на Кейп Код бяха затворени и Адам трябваше да наеме кола, за да се прибере от Бостън. Скоро щеше да си е у дома. В къщата имаше достатъчно храна. Помили беше приготвила свещи, в случай че спре токът, макар и да бе обхваната от мрачно предчувствие и да се плашеше от мисълта да остане сама на светлината им.

Включи радиото, завъртя копчето и намери станцията, по която пускаха музика от четирийсетте години. Вдигна учудено вежди, когато чу оркестъра на Бени Гудман, засвирил мелодията „Помни“.

Много подходяща песен за човек, който живее в къща, наречена „Помни“, помисли си тя. Потискайки желанието си отново да завърти копчето, Помили взе назъбен нож и започна да реже домати за салатата. Когато се обади, Адам й каза, че не е имал време да се нахрани. „Но ти не помниш“ — пееше певецът.

Странният звук на вятъра, който връхлиташе върху къщата, се разнесе отново. Кацнала върху скалата над кипящата вода, тя заприлича на мях, разпъван от бурята и свистящ като далечен глас:

„Помни, помни…“ Според легендата оттам идваше названието на къщата.

Помили потрепери, докато посягаше да вземе целината. Адам скоро ще дойде, помисли си тя. Ще пийне чаша вино, докато тя приготвя яденето.

Изведнъж се чу шум. Какво беше това? Дали не се отвори някаква врата? Или прозорец? Нещо не беше наред.

Помили загаси радиото. Бебето! Плачеше ли? Дали не се давеше? Хукна към плота, сграбчи интеркома и се заслуша. Последва тежко дишане. Бебето се задушаваше!

Втурна се през фоайето към стълбището. През изящния ветрилообразен прозорец над входната врата върху дървения под падаха сиви и пурпурни сенки.

Краката й едва докосваха стъпалата, докато бягаше нагоре към втория етаж. Прекоси бързо коридора и се озова пред вратата на детската стая. От креватчето не се чуваше никакъв звук.

— Хана, Хана! — извика Помили.

Хана лежеше по очи с разперени ръце и не помръдваше. Обезумяла, Помили се наведе, повдигна бебето и го обърна към себе си. Очите й се разшириха от ужас.

В ръката си държеше старинна кукла. Изрисуваното лице сякаш се взираше в нея.

Помили понечи да изпищи, но от гърлото й не излезе звук. Зад гърба й някакъв глас прошепна:

— Съжалявам, Помили. Всичко свърши.