Джеф Ровин
Смъртоносна битка (32)

Тридесета глава

Движеше се много по-бързо от обикновен смъртен.

Мъглявината, която представляваше Кано и Кун Лао едновременно, достигна подножието на планината Анжилас, някогашната планина Ифукубе, и гъвкаво се понесе нагоре покрай древните пещери на монасите от Ордена на светлината, покрай самите стръмни каменни стени на урвите, към зъберите, обитавани от боговете, в техните храмове.

Когато Кано-Кун се приближи, сякаш морна сивота падна върху светлосиния алабастър и блестящото злато, символизиращи луната и слънцето — сянката на поквара, която нечестивият хибрид бе донесъл със себе си.

Водена от познанията на Кун, които той не можеше да потисне, частта на Кано в това хибридно същество се понесе към скалата, където преди хиляди години Кун Лао Първи бе укрил свещения амулет на Райдън.

Човекоподобният дим се спря пред камъка, по който все още си личаха драскотините от ударите, които Кун Лао му беше нанесъл. Тези белези все още изглеждаха пресни, както в деня, в който бяха нанесени. С някакво подобие на усмивка върху изкривеното си лице Кано се приближи още повече, дебелите му пръсти се изтъниха и станаха безтелесни, заопипваха повърхността на скалата, проникнаха през пукнатините, налучквайки пътя си с безмълвна деликатност…

После усмивката се разшири и остана на лицето му, когато намери онова, което търсеше. Със силата на волята си Кано направи отново пръстите си по-материални и издърпа камъчетата. Те се разсипаха встрани и амулетът изникна пред очите му, блестящ в бяло и златно под лъчите на изгряващото слънце. Той обгърна с призрачните си пръсти твърдата като ципа на прилеп кожена връзка, дръпна амулета към себе си, после се обърна и закрачи безшумно надолу по планинския склон.

Зад него блясъкът на храма не се възвърна, докато сърцето на светата обител се отнасяше от порасналото дете на покварата…