Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Смъртоносна битка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mortal Combat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Джеф Ровин. Смъртоносна битка

Американска. Първо издание

ИК „Слънчо“, София, 1997

Редактор: Лили Кирова

История

  1. —Добавяне

Двадесет и седма глава

Въпреки всичките години, през които беше дебнал и го бяха дебнали, Лиу Кан не бе успял да забележи връхлитащата тояга. Но рефлексите му все още бяха остри и в мига, в който усети удара в хълбока си, той се завъртя встрани, скочи на краката си и се отхвърли със задно кълбо, за да запази разстояние от втората атака… и попадна сред огненото сияние на онова, което току-що бе избухнало в библиотеката на храма. Успя да предпази лицето си с ръце, но взривът отново го събори. И когато неговият противник, който се беше присвил и не бе засегнат от взрива, насочи своя лъч — ледена вълна, връхлитаща от маската му по посока на прозореца на библиотеката, Лиу Кан разбра кого си има насреща.

Воинът на Белия лотос се пресегна към колана си да извади метателната звезда, но установи, че беше я загубил. Без да сваля поглед от тъмната сянка, която представляваше неговия противник, с периферното си зрение той затърси някакъв предмет, с помощта на който да се защити. Без каквото и да е оръжие той знаеше, че щеше да загуби. Без оръжие той никога нямаше да може да се противопостави на атаката на Суб-Зеро.

Сдобилият се с мрачна слава нинджа не беше някой, с когото всеки смъртен воин можеше да поиска да се срещне в битка. Въпреки че малцината, които се бяха сблъсквали с него и бяха оцелели — а те бяха наистина твърде малко — твърдяха, че и той е смъртен, неговите способности на нинджа граничеха със свръхестественото. Като се прибави към тях и тайнственото му умение да излъчва ледени вълни и да се придвижва със скоростта на вихрушка, те го превръщаха в сила, с която човек трябваше да се съобразява. Нещо повече, след като приятелите на Лиу Кан — Гай Лай и Уилсън Тонг не се притекоха да му помогнат, той подозираше, че нинджата вече ги бе елиминирал. Това също беше търговска марка на Суб-Зеро и бандата на Лин Куей — разделяй и владей. Честта за тях не означаваше нищо, важна беше само победата.

Но Лиу Кан беше твърде зает, за да скърби за приятелите си. Каквото и да бе предизвикало този взрив в библиотеката, то бе изхвърлило останките от някаква полуавтоматична пушка. Той я закачи с крака си и я прехвърли в ръцете си. С нея Лиу Кан вече можеше да парира подновената атака на тоягата на Суб-Зеро.

Високо, ниско, ниско, удар, високо, удар.

Тънкото дървено оръжие приличаше на перка в ръцете на Суб-Зеро, докато той я въртеше с вихрена скорост на всички страни, мъчейки се да нанесе удар на своя противник. Лиу Кан съумяваше да блокира ударите й с цевта на огънатата пушка, после с приклада, после отново с цевта.

„Жалко, че този взрив беше огънал пушката и я бе направил неизползваема за същинската й цел!“ Дори и един нинджа не беше имунизиран срещу куршуми.

Но после играта загрубя, когато Суб-Зеро издърпа върха на тоягата и се показа седеминчов назъбен нож.

Удар, удар, прорез, удар, прорез.

Лиу Кан не можеше да види лицето на Суб-Зеро под маската му, не можеше да разбере дали се опитва да го убие или просто си играеше с него, преди да предприеме сериозна атака. После нинджата успя да плъзне долния край на тоягата в гривната под спусъка на пушката и изхвърли надалече оръжието. Лиу Кан отново се оказа обезоръжен… въпреки че в същия момент той се зачуди дали наистина беше обезоръжен.

В мига, който беше необходим на Суб-Зеро да измъкне пушката от ръцете му, Лиу Кан забеляза златистия блясък по дланите си. Той си спомни, че ги беше използвал, за да предпази лицето си и си даде сметка, че може би експлозията беше направила нещо с тях. Моментът не беше подходящ да мисли за това какво, как и защо, но когато Суб-Зеро отново завъртя тоягата си към него, отгоре, Лиу Кан не отскочи настрани от пътя му. Вместо това той падна на едното си коляно, пресегна се нагоре и сграбчи тоягата — Веднага щом дървото докосна дланите му, той си помисли за огън и тоягата избухна в пламъци.

Дори и Суб-Зеро да беше изненадан, той не го показа. Отхвърляйки пламналата тояга настрана, той издиша нова ледена вълна към Лиу Кан, който вдигна дланите си пред своя враг, отново си помисли за странния блясък и отпрати назад пламък, които срещна ледения лист. Двете вълни се сблъскаха между противниците, вдигайки стена от пара между двамата и давайки възможност на Лиу Кан да отскочи наляво, през разтворения прозорец на библиотеката.

Лиу Кан направи задно салто и рамото му се удари във вратата. Стъпил на краката си, след миг той се извърна с лице към прозореца. Там, дишайки тежко сред тъмнооранжевия блясък на светилниците, Лиу почувства, че има някакъв шанс да противодейства на нинджата, който разчиташе на мрака, за да изпълни дяволското си предначертание.

Бързите удари на сърцето му отмерваха времето, но атаките престанаха. Вместо да остави защитата, Лиу продължи да стои изправен, с една ръка вдигната пред лицето му, другата под ъгъл пред гърдите му, с ляв крак, отпуснат само върху пръстите, готов да нанесе страничен ритник, ако се наложеше.

Когато бе прескочил през прозореца, Лиу забеляза криещото се под масата момче и го попита:

— Какво стана тук?

— Аз… не съм сигурен — отвърна Чин Чин. — Тъкмо щяха да ме застрелят, когато отгоре се взриви бял огън и се изстреля през прозореца.

— И той се появи тук? — попита Лиу.

— Да. В един миг стаята си беше така, както я виждаш, а след това отвсякъде беше жега и тътен. И после всичко утихна.

Лиу каза:

— Който и да е изпратил гръмотевицата, е спасил и двама ни.

— Но кой може да го е направил? — попита момчето. — На Кун Лао му беше забранено да прави магии, а нас са ни учили, че боговете повече не се намесват в живота на смъртните хора.

— Може би тези, с които се сблъскваме, са повече от смъртни — отвърна Лиу.

Защото въпреки че свещениците учеха, че времето на боговете е отминало, Богът на мълниите Райдън все още беше покровител на Ордена на светлината. А пламъкът, изпратен тук, бе така нагласен, че да спаси момчето, без да унищожи свитъците и книгите. Тъкмо затова той се бе излял през прозореца. Поражението, което беше получил Лиу и това, че бе облагодетелстван със способността да излъчва пламък, вероятно представляваше щастливо стечение на обстоятелството, че Райдън просто се беше постарал да спаси момчето.

„Освен ако не повярваш в съдбата, помисли си Лиу Кан, в който случай аз трябваше да се намирам точно тук.“ Но беше много трудно да се повярва в съдбата и в доброжелателната закрила на боговете, когато се сети, че верните му приятели може би лежаха мъртви навън. Защо спасиха него, а тях не? Във всеки случай те бяха по-млади и по-невинни.

Но не му беше времето да разсъждава над такива философски проблеми. Трябваше да осигури защитата на цяло едно планинско селце и след като го стореше, неговата собствена мисия тепърва му предстоеше. Той погледна към ръчния си часовник и се сети за цифрата 2 — за другите два живота, които все още бяха заложени.

Лиу пристъпи на пръсти до прозореца. Отстъпи няколко крачки назад и изстреля с ръцете си ярък пламък в тъмнината, после бързо се огледа наляво и надясно. Не можа да мерне силуета на Суб-Зеро, въпреки че сред заглъхващия блясък Лиу забеляза телата на своите приятели, с широко отворени мъртви очи, с червени нишки кръв около шиите им. Бяха удушени с тънката нишка, използвана от нинджите — издебнати отзад, без да могат да извикат, когато найлоновата връвчица се плъзга през гърлата им и се затяга.

Тъжен и гневен, Лиу се сдържа да изскочи сред нощния мрак, както би постъпил един нинджа, и да се втурне да отмъщава. Някой ден отново щеше да се срещне очи в очи със Суб-Зеро и нещата щяха да се развият по-другояче. Но сега, някъде отвън, беше Соня Блейд и той трябваше да се озове при нея колкото се може по-бързо…