Джеф Ровин
Смъртоносна битка (16)

Четиринадесета глава

Още щом ги видя, овчарчето изостави стадото си и се затича към селото. Краката му се движеха лудо, ръцете му се мятаха във въздуха, гласът му беше писклив.

— Господарю Лао! — пищеше Чин Чин. — Господарю Лао, елате бързо!

Повечето жители на селото си бяха по домовете и кротко вечеряха, така че чуха виковете на момчето, което винаги закъсняваше с прибирането на стадото си — този път за тяхно нещастие. Защото, ако не беше стояло на възвишението, пътеката, по която вървяха пътниците, нямаше да се пресече с неговата и петимата зловещи на вид мъже, заедно с жената, нямаше да се изкачват точно сега нагоре по склона, на път към тяхното село.

— Господарю Лао! Моля ви, елате!

Юношата тичаше, препъвайки се в полите на своята дълга дреха от свинска кожа, докато си проправяше път през колибите, някои от които бяха изградени от дърво, други от слама, няколко от тухли, отправяйки се към храма край площада на селото.

Когато стигна до голямата бронзова врата на древната постройка, от нея излезе мъж с мощно телосложение, дълга черна коса, спускаща се на опашка по раменете му и облечен в тънка бяла роба. Въпреки че на лицето му се беше изписала загриженост, мъжът не изглеждаше разтревожен. Светлокафявите му очи не създаваха впечатление, че изобщо биха могли да изразят паника или страх, или каквото и да е друго, освен свръхестественото спокойствие, когато той извърна лице към момчето.

— Какво има, младежо Чин? — попита мъжът със спокоен, но твърд глас.

Останал без дъх и с широко отворени очи, младежът посочи с вдървена ръка зад себе си.

— Насам идват чужденци, отче Кун Лао! Нагоре по нашия хълм се изкачват злокобни на вид странници!

— Хълмът не е наш, синко — отвърна свещеникът. — Той принадлежи на всеки, който реши да мине по него. А външният вид често подвежда — каза той и потупа младежа по рамото. — Но хайде, ела. Да отидем и поздравим гостите — и да приберем стадото ти, преди отново да се е пръснало.

Като затвори вратата на храма на Ордена на светлината и махна с ръка на хората да се приберат по домовете си, високият босоног свещеник последва момчето сред бързо потъмняващия вечерен здрач по калния път на селцето. Почти четвърт миля от пътя беше покрит с шубраци и едри валчести камъни. Кун Лао и момчето посрещнаха новодошлите по средата на тази просека и свещеникът направи поклон на спускащия се Кано.

— Добре дошли — каза върховният жрец и се поклони ниско. — Моето име е Кун Лао.

Кано изгледа мъжа отгоре до долу.

— Теб не ти ли е студено, бе? — попита той и се заразтрива с ръка. — Аз замръзвам, а съм облечен дебело и под якето.

— В храма гори огнище — каза Кун Лао и протегна ръка зад себе си. — И топла супа в казана. Чувствайте се всички поканени да ги споделите с нас.

— Казан — промърмори Мориарти. — Мислех, че само вещиците използват такива.

— Млък! — изсъска Кано през свитите си устни. — Къде са ти маниерите?

— Там, където е твоят усет за посока — изръмжа Мориарти.

— К’во каза? — изгледа го с пламнал поглед Кано. Но видя, че Джилда е застанала между двамата с ръка върху дръжката на камата си и погледът му омекна.

— Свещенико — каза Джилда, — приемаме вашето предложение и ви благодарим за гостоприемството. Ако ни покажете пътя…

— С удоволствие — отвърна Кун Лао. — Тук рядко идват посетители и с нетърпение очаквам да ми разкажете за външния свят.

— „Рядко“ сигурно е меко казано — вметна Кано и даде знак на групата си да тръгнат напред, след като свещеникът се обърна и пое към селото.

Водачът на бандата се озъби на Чин Чин, който подскочи и догони Кун Лао, вцепенен от зловещото червено око на Кано.

Докато пресичаха голото поле, Сенменьони с бързи стъпки догони Кун Лао.

— Господине — обади се четиридесетгодишният мъж с изтъняваща червеникава коса и кучешка физиономия. — Вие току-що проговорихте на групата ни на английски.

— Да — отвърна Кун Лао. — Освен религия, аз уча хората в селото на чужди езици. Това им дава възможност да проникнат в традициите и културите на много раси. Вие всички сте английски говорящи, нали?

— Така е — отвърна Сени. — Но е необичайно да чуеш да се говори английски из тия провинции. Обикновено човек чува тук кантонски или мандарински диалекти…

— Аз говоря и на тях, разбира се — каза Кун Лао. — Езиците са моята страст.

— Моята също! — възкликна бившият счетоводител.

— Не и моя — обади се Кано и се набута между двамата мъже. — Сени, дръпни се на задна линия, преди да си почнал да плещиш на тибетски, монголски или на някакви други подобни говна. Искам да си поговоря с тоя отец тук.

Сенменьони се отдръпна назад с кисело лице. Кано духна в ръцете си и извърна обраслото си с мъх лице към техния домакин.

— Тъй — каза Кано. — Впрочем, как се казва това ваше градче?

— Сегашното му име е Вуху — каза Кун Лао.

— Сегашното? — учуди се Кано. — Искаш да кажеш, че е имало и други имена?

— Много други — поясни свещеникът. — В зависимост от това кой е управлявал страната в един или друг период. Докато Мао беше жив, се наричахме Цзедунгу. Преди той да дойде на власт, селото ни беше известно като Текамаки.

— Да си чувал случайно за някакво място на име Чу-Йън? — попита Кано.

— Чувал съм — усмихна се Кун Лао. — Това е било името на нашето село, когато било основано, още в 300 г. сл.Хр.

Грубото лице на Кано придоби вид, сякаш изведнъж го огря слънчев лъч.

— Майтапиш се.

— Не — отвърна Кун Лао.

— Да-а — каза Кано и се обърна да погледне тайфата си с два вдигнати нагоре палеца. — Дойдохме тук, надявайки се да намерим посоката към Чу-Йън… без да се надяваме, че всъщност ще намерим самото място!

— Е — каза Кун Лао, след като влязоха в селото, — всъщност го намерихте. Мога ли да попитам защо сте толкова заинтересовани да дойдете тук?

— Можеш — каза Кано. Той измъкна картата от колана си и я подаде на Кун Лао. — Свързано е с ей тази шантава карта…

— Съжалявам — каза Кун Лао, примигвайки над козята кожа. — Тук е много тъмно.

— Ах, да. — Кано щракна с пръсти зад гърба си. — Фенерчето, Сени. Забравих, Кунгфу, че не всички си имат инфра оченце.

Сенменьони притича с малко фенерче и Кано го включи. Той обърна конуса на жълтата светлина към картата.

— Виж тук — каза Кано и посочи с мърлявия си пръст — малкото петънце ей-тук е Чу-Йън. Значи ние сме тук. А сега ето там — мръсният му пръст се придвижи до един избелял мастилен отпечатък на малък пръст. — Тук ние трябва да намерим някакво украшенийце. Това поиска типът, който ме нае. Това, което трябва да разбера, е, къде точно се намира този отпечатък. Коя планина, искам да кажа. Или може би пещера. Кой, по дяволите, би могъл да знае, това имам пред вид…

Кун Лао поклати глава.

— И за мен е загадка. Планинският масив е голям. Наоколо има много планини и още повече пещери.

— Но, Господарю Лао — обади се овчарчето, надничайки зад гърба му. — Според мен тук пише, че е планината Ифукубе.

— Ти знаеш ли я? — попита го Кано.

Овчарчето премести погледа си от картата към Кано и после към Кун Лао. Лицето на господаря, обикновено спокойно и мило, беше необичайно помръкнало. Долната устна на Чин Чин се разтрепери.

— Ъ-ъ… не — отвърна овчарчето и отстъпи няколко крачки назад. — Не, господине, не я знам.

Червеното око на Кано прониза изплашените зелени очи на овчарчето.

— Бузите ти и челото май се изчервиха — каза той. — Чудя се от какво ли ще е?

— Болен съм — каза момчето. — Имам треска…

— Мисля си, че май лъжеш.

— Не! — каза овчарчето. — Обърках се…

— Той не лъже — прекъсна ги Кун Лао. — Вашата карта наистина казва, че това е планината Ифукубе. Но никои не знае коя планина е това. Нейната идентичност е погълната от пясъците на времето.

— Колко поетично — каза Кано. Той отново щракна с пръсти. — Мориарти! Напред, ходом — марш!

Бандитът се запрепъва сред увеличаващия се мрак.

— Да?

— По твои избор… Вземи едно от пушкалата, с дуло в носа на козаря и го отпрати към селото с мозъка напред.

— Ясно — каза Мориарти и издърпа карабината М-44 от рамото си.

Джилда пристъпи напред.

— Кано, помисли какво правиш. Нямаме нужда от тях. Можем да го намерим сами.

— По-спокойно, мадам — каза Кано. — Тоя тип идва тук и ми се прави отначало на някой си Джоъл Грей от „Вилкомен“, а после си навива обратно червеното килимче. Искам да разбера защо.

— Защото насочваш оръжие в главата на момчето! — каза Джилда.

— Тц — каза Кано. — Тук има нещо повече. Все едно, ти на чия страна си? — Очите на Кано се извърнаха към Кун Лао. — Е, Кунгфу? Тази карта не ти ли се струва вече мъничко по-позната?

Свещеникът погледна към Чин Чин, чиито очи бяха заприличали на две малки луни, големи и грейнали, докато стоеше, замръзнал като статуя.

— Вие изобщо нямате понятие какво правите — каза свещеникът с гробовен глас.

— Разбира се, че имам, дърдорко — отвърна Кано. — Каним се да намалим населението на Китай с едно овчарче, освен ако не вземеш да ми се правиш на Ранд Макнали.

Изражението на Кун Лао беше гробно.

— Вие сте изпратени от Шан Цунг, нали?

— Това е секретна информация — каза Кано. — Сега к’во ще кажеш, господинчо? Ще ни помогнеш ли или да боядисаме градчето в червено?

Кун Лао изгледа бандитите един по един.

— Ще ви помогна — каза той. — Но ви уверявам… Каквото и да очаквате да получите от Шан Цунг и неговото чудовище Горо, ще останете разочаровани.

Кано взе картата от ръцете на Кун Лао и я сгъна в колана си.

— Това си е моя грижа. А ти се погрижи да ни намериш правилната посока и да ни приготвиш малко кльопачка за из път. Ще поработиш малко като туристически гид.