Джеф Ровин
Смъртоносна битка (14)

Дванадесета глава

Това беше една от най-идиотските истории, които Кано беше чувал през живота си. Може би затова проклетото нещо беше лишено от всякакъв смисъл и заради това след поредния дълъг ден в поход, след четирите дълги дни в поход, те се бяха озовали изгубени на това толкова отдалечено място, което не приличаше на никое друго, където беше стъпвал.

Наемник, изнудвач, побойник срещу заплащане и член на страховитата банда на Черния Дракон, американецът с японски произход поклати глава, докато малката му група наемни главорези си пробиваше път през тъмните лесове и гъсти шубраци в един мразовит планински район на Китай — гори, за които той беше сигурен, че никое двукрако същество не беше ги прекосявало, откакто Конфуций е бил още в пелени. Във всеки случай не и смахнатият, който му беше връчил тази карта, когато го нае.

„Карта, нарисувана от някакво бебе. Глупости.“ Сигурно беше продиктувана от куче, което я е чуло от някоя гугутка.

Тъпа работа, разбира се, но Кано беше чувал какви ли не хубавци през своите тридесет и пет години, тридесет от които бяха посветени на престъпленията. Докато екипът му се тътреше след него, той се забавляваше, припомняйки си някои от тези истории. Като например, когато го пратиха да прибере едни просрочени заеми от нафукана телевизионна звезда, изпаднал в голямо затруднение.

„Имущественият отдел прибра парите ми, вместо ментетата, които използвахме на сцената“, бе изскимтял актьорът, докато Кано стискаше реверите на якето му. „Просто ми дай възможност до утре, ще си ги върна!“

Кано му даде точно три секунди, за да изпадне в много по-голямо затруднение, като го хвърли от ръба на каньона Колдуотър върху един покрив, на около двеста фута по-долу. И знаете ли какво се получи? Оня приятел с героичната осанка се приземи по такъв начин, че къщата, една от онези вили-ментета, дето се строят надвиснали над пропастта на пилони, се срути надолу по останалата част на процепа, поглъщайки актьора сред грамаден облак от парчетии и прах. На другия ден всички вестници гъмжаха от заглавия от рода на: „Актьор събаря къща“ и „Една звезда умира, перуката му оцелява“.

После онази кандидатка за политическа кариера, която беше заела пачка пари, за да я изберат. Когато Кано отиде да ги прибере, дамата каза, че работодателят на Кано ще трябва да почака — била ги дала на една жрица на Вуду, за да осигури благоденствие на нейния район. Кано я остави да живее, защото беше дама, но прибра картината на Джеймс Макнил Уистлър, окачена в офиса й. Шефът му хареса портрета на нечие куче Цербер и всички бяха щастливи — с изключение на дамата, която бе обвинена в кражба и я изритаха от офиса. Смешното в тази история беше, че районът й наистина процъфтя.

Но тази история… тази направо можеше да спечели Годишната награда за най-голяма идиотщина. Преди хиляда и петстотин години някакво бебе, което още не можело да продума и две думи, набутва пръстчето си в шишето с мастило, което баща му използва, за да чертае бент или каквото по дяволите представляваше онова нещо под картата. После хлапакът се скатава и когато баща му се връща от тоалетната или от онова, което е вършел в момента, той вижда завършената карта… върху същото това парче козя кожа. И след това наистина става идиотско. Бащата бил убеден, че картата е продиктувана на бебето от някакъв мъртъв тип и цялото семейство хуква да търси онова, което било отбелязано от малкото пръстче нагоре по склоновете на тази воняща планина. Никой не знае какво се е случило с тях и как тази карта се е озовала в ръцете на типа, който нае Кано. Но старият фукльо, Шан Цунг, му беше предплатил два милиона американски гущера, тъй че кой беше той, та да му каже: „На мене ли… тоз разказ си го измъкнал от «Хикс-файловете».“

Кано се намръщи, когато един от четиримата мъже и жената зад него започнаха да се оплакват, че е стъпил на козе лайно.

— Ей! — извика Кано и извърна сивото си лице към мъжа. — Престани! Мразя да ми мрънкат, когато мисля.

— Все едно твойто мислене ще ни помогне нещо — излая му в отговор ниският дългокос младеж.

Мускулите на Кано се напрегнаха под бялата му грейка.

— К’во искаш да кажеш с т’ва?

— Искам да кажа, Шефе — отвърна Мориарти, — че едва ли можем да се загубим повече от това.

Изречението още не беше се изляло от устата на мъжа, когато Кано се завъртя и с боен вик изстреля ритника си в челюстта му. Мориарти едва го избегна, като се изви назад и ръцете му се завъртяха във въздуха, мъчейки се отчаяно да запази равновесие върху стръмния склон. Кано се приземи и го изгледа, докато се бореше. Лявото око на шефа, с нормален кафяв цвят, гледаше сърдито, но дясното му, изкуствено око за инфрачервено наблюдение, закрепено на мястото с метална пластинка, светна от гняв.

Един от спътниците на Мориарти, Майкъл Шнайдър, най-сетне протегна косматата си лапа, сграбчи го за предницата на потния и оплескан с храна пуловер „Джет Ли“ и го издърпа назад.

— Благодаря ти, Шнайдс — каза Мориарти и хвърли поглед назад към пропастта. Ако беше паднал, щеше да се изпързаля по протежение на двеста ярда гори и най-накрая да падне през пропастта в реката, течаща долу.

— Няма защо — каза очилатият Шнайдър, чиято глава беше плешива, с изключение на късата, посивяла конска опашка. — Само запомни, че си ми длъжник, това е всичко.

— Няма да забравя — каза Мориарти. — За разлика от някои шегаджии, правилата на играта са ми ясни.

Кано продължаваше да гледа кръвнишки човека си. Ръцете му бяха свити в юмруци и дори кафявата му, високо подстригана коса и двудневната четина на лицето му сякаш бяха настръхнали.

— Ако с това искаше да ми кажеш, че се разделяме, плюя на теб — каза Кано. — И следващия път, когато се опиташ да ми кажеш к’во да правя, Мориарти, ще разбия плоската ти глава. Следващия път, когато решиш да ми се правиш на Колумб. Ясно ли е?

— Да, шефе — изсумтя Мориарти.

Карабината М-44 се бе изплъзнала от рамото му и бе паднала на лакътя му. След като я намести обратно и се увери, че полуавтоматът Стърлинг МК 4 стои на другото, той изръмжа на Кано.

— Само дето нямаше нужда да правиш това, побъркан циклоп такъв. Не си измислях. Загубихме се, нали?

— Прав си — съгласи се Кано. — Но грешката е в тази скапана карта, не моя. Не забелязах някой от вас да мрънка, когато казах да тръгнем насам. — Той размаха картата. — Не забелязах някой от вас да вижда в нея повече смисъл. О, не, тъпако — не ми се наложи да ти посегна. Направих го, защото така ми харесва. Исках да те погледам как си правиш аеробиката.

— Тъй ли? — отвърна Мориарти. Той пристъпи няколко крачки напред и погледна в човешкото око на Кано. — Е, може да сме братя от Черния Дракон и всичко останало, но ако се опиташ да ми подложиш крак отново, по-добре си помисли. Иначе аз ще ти скоча.

— Така ли? Много пък си бил печен — изрева Кано. Той напъха картата в колана на джинсите си. — Хайде, скочи ми. С ръце или с ножове, както искаш. Хайде да видим дали си истински Черен Дракон, който може да скочи на водача си.

Преди Мориарти да успее да се помръдне, убиецът с червеното око му нанесе мълниеносни ритник в дясното рамо — давайки си сметка, че Мориарти беше левак и не желаейки да нарани лявата му ръка на стрелец. Това място беше толкова отдалечено от всякаква цивилизация, че Кано си представяше, че ще трябва да намери някой Йети, който да му замести Мориарти.

За разлика от предишния ритник, този засегна Мориарти, който се строполи на земята и се изтърколи на около седем ярда надолу, приземявайки се върху раницата си.

— Миризлива гад! — изрева той и ръката му затършува, за да докопа МК 4, която се беше озовала под гърба му.

— Не смей! — изкрещя Кано, скочи надолу по склона и се приземи до него със свит в коляното крак, чийто ботуш се изпъна под челюстта на наемника. — Освен ако не искаш да пръсна скапания ти череп.

Кано усети остра болка на врата си.

— Само да се опиташ — произнесе женският глас, — ще трябва да изритаме твоята глава.

Кано извърна очи към Джилда Щал. Подобната на статуетка русокоса бивша балерина от САЩ беше опряла острието на своя деветинчов ловен нож в плътта му. Той беше чул от човека, който му я препоръча за тази работа, че е в състояние да изпълни обещанието си — човекът я видял веднъж как отрязва главата на един свой противник с единствен удар на същия този нож и как изритва все още кървящата глава на забележителното разстояние от седемдесет ярда.

— Дръпни се, Джили — каза Кано с отпаднал глас. — Това не е твоя работа.

— Прав си — каза тя с твърд глас, и големите й кафяви очи го изгледаха неодобрително. — Но намирането на онзи амулет, пристигането ти на острова и прибирането на възнаграждението е моя работа и ти и твоят приятел ще си свършите работата.

— Аз само защитавам честта си.

Джилда изсумтя.

— Твоята чест се намира в същата папка, където стоят хубавата ти външност и мозъкът ти на Доктор на науките — онази, на която пише „Добри пожелания.“

— Внимавай, маце. Сега ти се бъркаш в моята чест…

— О-о-о-о — измърмори тя. — Как ли пък се осмелявам? Дали да не те извиня? Или още по-добре, защо пък ти да не се извиниш?

Тя извърна ножа така, че острието му се опря по протежението на врата му и след това се надвеси, тъй че сочните й устни се допряха до ухото му. Той усети горещия й дъх, когато тя каза:

— Признай си, едро и лошо момче… Ти просто искаше да се сбиеш.

— Да — изсъска той. — Обичам да се бия. — Веждите му се смръщиха, засенчвайки блясъка на изкуственото му око. Смесицата от изкуствена и инфрачервена светлина, която се изливаше в мозъка му, го караше да се чувства като човек-тигър и ноктите го засърбяха да нападне. — Много обичам.

— Тогава чуй съвета ми — прошепна Джилда и устните й почти се допряха до ухото му, а ножът й се придвижи по долната му челюст и около врата му. — Прави го, когато не си на работа. Запомни, Кано… Дамите не обичат типове, които не се държат кавалерски… и професионално.

Кано преглътна с мъка, усещайки ръба на ножа, който се опираше в адамовата му ябълка. Той погледна надолу към Мориарти. Металният връх на ботуша на Кано все още се опираше в меката плът под брадичката на бандита.

— Добре — каза той и с неохота свали крака си. — Ставай, размекнат мозък.

Кано се извърна и след като подаде ръка на падналия мъж и му помогна да се изправи, Джилда се присъедини към групата.

— Джили! — извика Кано зад нея.

Тя се спря и извърна наполовина глава към него. Блестящата зелена превръзка на главата й просветна под лъчите на залязващото слънце, в пълен контраст с олющеното й от вятър и дъжд кожено пилотско яке.

— Не си мисли, че само щот’си дама няма да те нападна — предупреди я Кано. — Ти извади нож срещу мене. Ще го запомня.

— Много добре — отвърна Джилда и продължи да крачи. — Значи няма да се наложи да го правя отново.

„Мръсна хитра кучка!“ помисли си Кано, решен да й даде добър урок — макар не тук и не сега. Мориарти и Шнайдър вече бяха готови да се обърнат срещу него и той не искаше да прекалява с късмета си. Сени и Ву можеха да схванат с дебелите си глави и да решат задачката, като му се нахвърлят заедно с тях тримата, за да получат дял от лъвския му пай.

Кано издърпа картата от колана си и продължи нагоре по склона, чудейки се как се бе озовал в тази ситуация. Да контролираш членове на смъртоносната банда на Черните Дракони само по себе си беше трудна задача, дори при нормални обстоятелства, но да запазиш върховенството си над тази смесица от Черни Дракони и глави-пъпеши — това беше почти невъзможно. Най-доверените членове на бандата с азиатски произход бяха отказали да се присъединят към Кано, усещайки, че тази история си беше вятър и мъгла и че той не само нямаше да намери амулета, но и че нямаше да доживее да си прибере възнаграждението, което Шан Цунг му беше обещал, след като му достави бижуто. Разбира се, никой от тях не разбра, че ставаше дума за три милиона долара, иначе щяха да размислят.

Но Кано беше повярвал на пратеника на Цунг, гиганта, който беше го навестил в апартамента му в Хонконг. Дори самият той не беше се осмелил да каже на облечения в шлифер тип, който се изправи пред него в осемфутовия си ръст с вид на игуана, че всичко това е пълен балон — да не говорим за брътвежите за скритото слънце и луна, за лодкаря, който щял да ги чака в онова село край Източнокитайско море, за острова, скрит в мъгла и за някакъв си господар, който не искал да бъде разочарован.

На всичко отгоре Кано пребиваваше в Хонконг, само защото не разполагаше с пари, за да се премести на друго място. Беше прогонен както от Япония, така и от Съединените Щати и го издирваха в още тридесет и пет държави. В този момент, ако го бяха поканили марсианци да им помогне да завладеят Венера, той щеше да отиде — стига да му платяха в брой, с щатски долари.

И все пак той съжаляваше, че не беше дошъл тук с титулярните си партньори, с които беше работил. Фей Хун, Пияният Майстор от Корея. Конор, царят на сабите от Шотландия. Онези бяха професионалисти. Шнайдър и Мориарти бяха новаци, краткосрочни оперативни сътрудници, препоръчани му като приятели на един от водачите в обществото на Черните Дракони. Бяха се включили, без да са доказали качества в солови изпълнения и това беше тяхната първа задача. Кано беше започнал да си създава впечатлението, че в дългосрочна перспектива те щяха да се окажат губещи.

Другите двама мъже в групата бяха улегнали професионалисти, макар че Кано усещаше, че Джим Ву беше малко прекалено улегнал за собствения му вкус. Бивш телохранител от Пекин, работил за Мао Цзе Дун, сменял различни професии след смъртта на водача, Ву отдавна беше надхвърлил възрастта за пенсиониране, въпреки че ентусиазмът му бе удивителен, рефлексите му бяха почти за изхвърляне. Ако не беше точността му в мятането на звездички и способността му да нагъне вестник толкова здраво, че да го превърне в нож — плюс факта, че никой не беше се юрнал да вземе участие в малкото приключение на Кано — Ву едва ли щеше да се озове тук.

Сенменьони беше друг чайник, тип без никакъв полеви опит и никакви физически способности. Бивш банкер и дългогодишен кабинетен плъх, „Сени“ беше направил грешката да се гмурне в златната треска през осемдесетте години, когато алчността се беше превърнала в ключов фактор на десетилетието. Беше се опарил много сериозно с контрабандна търговия и бе успял да се отърве от затвора, съгласявайки се да стане счетоводител на Черните Дракони. Това, което го беше довело на този малък купон, беше способността му да говори на двадесет милиона езика, зрението му, което беше остро като зъби на акула и фактът, че беше готов да носи на гърба си много повече от своя дял от продуктите, които им трябваха. Във всяко друго отношение той беше Мистър Безполезен.

И най-накрая идваше Джили.

Кано се беше натъкнал на нея чрез един двоен агент, хонконгски полицаи, който получаваше заплата от китайския клон на обществото на Черните Дракони. Човекът на закона му беше казал, че е страхотна — и се беше оказал прав — въпреки че Кано имаше сериозни резерви дали да я вземе в групата си. Веднъж му се беше наложило да работи с една такава дама, много отдавна, разбира се. След като бяха отвлекли заедно с Либи Хол, „Освободителката“, някакъв боливийски публицист, завлякъл с големи заеми богаташи в Ла Пас, Кано се беше опитал да й даде четиридесет процента от възнаграждението й и да задържи за себе си останалите шестдесет процента. Горе-долу каквото се канеше да направи и сега, само дето беше по-щедър, щото си падаше по готината блондинка. По дяволите, беше си помислил той, тя е само двадесет и две годишно хлапе, едва сега започваше, а той беше ветеран.

Когато се беше опитал да я склони на десет процента отстъпка, за малко да загуби останалото му естествено око. Беше се заклел да не работи повече с жени, щото те не можеха да се споразумеят с теб, когато имате разногласия — те просто забиват дългия си маникюр в окото ти. От друга страна трябваше да признае, че Либи беше една от най-верните му партньори от всички, с които беше работил и имаше чувството, че Джили щеше да се окаже същата.

Кано определено вярваше на нея много повече, отколкото на думите на оня дългуч. Селото Чу-Йън… планината Ифукубе. Имена, които не бяха използвани от десет века. Щяха да го водят единствено тълкуванията на онзи тип с осемфутовия ръст по другите бележки на картата. „Защо онова дрисливо бебе не беше поставило по-смислени бележки по тази карта“

С част от съзнанието Кано си помисли, че трябваше да последва първоначалния си порив — да прибере пачките с двата милиона и да си купи някъде остров. Но макар високият да не му беше казал много, Кано знаеше, че един ден старият ушат гущер щеше да изскочи от прибоя в залива и да го скърши като сух чатал. По-добре да свърши това, за което му се плащаше, да гушне петте милиона, да даде на всеки от останалите Черни Дракони да речем по двеста бона и с четирите милиона да си купи някой по-голям остров.

Не можеше да се отърве от мисълта какво ли щеше да направи Джили, когато разбере колко всъщност му бяха платили. Не че това имаше значение. Тя нямаше да… Пък и да го направеше, винаги можеше да се върне при оня доктор Ротванг в Мюнхен и да си купи ново ухо, ръка или каквото там му се наложеше. Пак можеше да си купи някой хубав остров и за три милиона…

— Шефе!

Сени се беше забързал зад Кано и го потупа по рамото. Ръцете на Кано мълниеносно посегнаха към двете украсени дръжки на камите, пъхнати в ножниците на колана му. За секунда убиецът се беше извърнал и беше кръстосал остриетата им под брадичката на ниския кръглолик бивш банкер.

— Не, не! — извика Сенменьони. — Не ме коли. Виждам нещо. — Той посочи с треперещия си пръст към върха на склона. — Там горе!

Кано извъртя ножовете и ги пъхна обратно в ножниците, докато се обръщаше. Присвил очи под залязващото слънце, той забеляза нещо, което го накара да се усмихне… Ако изкривеното, озъбено изражение на долната част на лицето му можеше да се нарече усмивка.

— Айде — каза той и се забърза напред. — Намирисвам добра новина.