Джеф Ровин
Смъртоносна битка (12)

Десета глава

Дворът на палата представляваше гигантски овал, изграден от камъни, с огромен орнамент от черна кост, изобразяващ дракона на Шан. Говореше се, че костта не е боядисана, а е направена от рогата на самия дракон, звяр, който обитавал някакъв друг свят.

Каменните скамейки се извисяваха на двеста длани и обграждаха двора от три страни. Те бързо се изпълниха с дузини участници, очакващи своя ред да се бият, и със загадъчните прислуги на Шан Цунг, които никога не вдигаха своите качулки, за да гледат и никога не показваха вълнение или враждебност, дори когато техният господар биваше победен. Каменни дракони, от чиито уста бълваше огън, обграждаха стената зад най-горния ред седалки, за да може турнирът да продължи и през нощта; жълто-оранжеви знамена със силуета на черния дракон върху тях висяха по пилони, забити в гърба на всяка от каменните статуи. Зад драконите, на дългата западна фасада, се виждаха лумналите в червено колонади на храма, чийто покрив беше съграден от дебели зелени плочи и повторение на драконовия мотив от черни плочи.

На четвъртата страна на двора, над огромната порта, през която преминаваха участниците в състезанието, се намираше тронът на Шан. Тронът беше изработен от желязо, изобразяващо човешки кости, смазан със съхранена по загадъчен начин китова мас и покрит с наметало от кожата на свещената мечка — панда, кожа, каквато само човек като Шан можеше да си позволи да отнеме. Навес от непозната материя, поддържан от колона, съградена от зъби на акула, го предпазваше от забуленото в мъгла слънце. Някои твърдяха, че материята била от човешка плът, но малцина смятаха, че дори злокобният Шан би си позволил подобна зловеща демонстрация. Кун Лао не спадаше в числото на малцината.

Шампионът не пристигна с церемония, макар че имаше право да си я поиска, нито зае специално отредената му седалка в средата на най-долния ред. Той предпочиташе да идва и да си отива като всички други участници. Беше убеден, че честта трябва да се извоюва всяка година отново, а не да се пренася от предишния турнир. Но той не беше призоваван да се бие, преди да бъдат елиминирани всички, с изключение на тримата най-изкусни майстори на бойното изкуство.

Първоначалните турове винаги бяха интересни и възбуждащи, докато електризиращата смесица от ветерани и новодошли се биеше в серия от елиминации в три отделени една от друга зони. Както победените, така и победителите се връщаха по местата си, след като турът свършеше, като първите гледаха и се учеха, а вторите очакваха следващия кръг.

Към полунощ бе подбрано триото, което трябваше да се бие на финалните рундове. Кун Лао бе поканен да се бие с всеки един от тях. Въпреки тяхната изключителна сила и факта, че двама от тримата бяха новодошли на Смъртоносната битка, Кун Лао бързо се справи с всички тях. Първият от тях, мускулесто същество, който наричаше себе си Остроготът Улфила, не използва бойни умения, а го нападна яростно с бодлив боздуган и щит и се изтощи бързо. Другият, Махада, стар противник на Кун Лао, маурианец, който рецитираше ведическия „Химн на сътворението“, докато се биеше, му оказа благородна съпротива, но загуби няколко зъба по време на състезанието… и заедно с тях своята способност да изрича химна, както и своята самоувереност. Третият съперник, римски майстор в юмручния бой на име Тойзарус, създаде на Кун Лао известни затруднения, след като го прикова към земята, но болката от раните, които шампионът сам си беше нанесъл, се добави към силата на замаха, с който той успя да отхвърли предизвикалия го противник. В миналото, спомни си Кун Лао, амулетът изобщо нямаше да позволи да изпадне в такова положение.

И през целия този дълъг ден Кун Лао продължаваше да усеща присъствието на нещо могъщо, въпреки че до този момент той нито беше видял, нито беше чул, нито подушил някой, който можеше да бъде причина за неговото безпокойство.

След като надви Тойзарус с мощен раменен удар, който изкара въздуха от дробовете му и крайниците му увиснаха безпомощни, Кун Лао се обърна към своя домакин, поклони се, разтвори крака, насочи напред ръце и зачака. Последва продължителна пауза, след която Шан Цунг се усмихна — Кун Лао го виждаше усмихнат за пръв път.

— Твоята победа е впечатляваща — каза домакинът. — Още повече, че забелязваме, че за пръв път участваш без помощта на магия.

— Религията не е магия — отвърна му Кун Лао.

— Много спорна гледна точка, която ще обсъдим друг път — каза Шан Цунг и усмивката се задържа на лицето му. — Това, което привлече нашето внимание и уважение е, че ти спечели без помощта на своя амулет. — Очите на преждевременно състарилия се магьосник се присвиха и гъстите му бели вежди се събраха към центъра. — Спечели… до този момент. Все пак, предстои ти още една битка.

— Както виждаш — каза Кун Лао, — аз те очаквам.

Шан Цунг го изгледа за миг, после сви пръст към една покрита с качулка фигура, застанала вдясно от него.

— Ветрило — каза той.

Фигурата бръкна в робата си и извади нагънато ветрило, направено от оризова хартия. Той го разклати. Въпреки че движенията му бяха бавни и леки, знамената на далечната стена се развяха.

Усмивката на Шан Цунг се разшири. Лишеното от свежест, неестествено ухилване на това лице, наподобяващо мъртвешки череп, накара Кун Лао да изпита безпокойство.

— Нима не знаеш — попита Шан Цунг, — че тази година съм решил да не участвам в двубоя.

— Искрено съжалявам да чуя това.

— Вярвам ти — отговори Шан Цунг. — Желаеш ли да пристъпиш напред и да получиш благословията на победата?

Кун Лао остана неподвижен в своята бойна поза.

— Ти знаеш, че това е против правилата на Смъртоносната битка. Трябва да има битка между шампиона и неговия домакин… или, ако домакинът не е в състояние, между шампиона и шампиона на домакина.

— Разбира се — каза Шан Цунг. — Иначе победителят не получава върховната награда — скъпоценния дар да не остарява до следващата Смъртоносна битка.

Кун Лао поклати глава.

— Не за това се бия и съм сигурен, че не това е причината, поради която повечето хора са тук. Те се борят за чест, не за друга награда.

Сега той усещаше присъствието по-силно от всякога. Каквото трябваше да се случи, който и да се появеше, щеше да стане скоро.

— Може би си прав — призна Шан Цунг. Усмивката му се люшна и се сгърчи. — Каква е ползата от целия ни живот, ако ни липсва чест… Ако не можем да властваме над своите души.

Шан Цунг махна с ръка на слугата си, после продължи да гледа втренчено Кун Лао, като плесна веднъж с ръцете си. Извън двора се чу пъшкане, като на тежко натоварен волски впряг, а след това дрънчене и тропане, сякаш се дръпнаха вериги и след това паднаха. След тях последва тътнещ звук на нечии тежки стъпки в мрака, зад драконовите пламъци.

— Решил съм — каза Шан Цунг — да… а-а, се оттегля за една година. Вече не съм млад, Кун Лао, и чувствам, че ще бъде най-добре поне тази година да оставя някой друг да се бие вместо мен.

Тътенът се усили, когато сред мрака започна да израства една доста масивна фигура. Очертанията й наподобяваха човешки, но тя се възправяше на повече от осем фута височина и имаше — поне така изглеждаше — не обичайните два чифта крайници, а повече.

Когато съществото се приближи, Кун Лао усети, че злокобното присъствие се усили многократно, сякаш сред тях се беше спуснало някакво велико зло. По-зло и от самия Шан Цунг, който в края на краищата все пак беше смъртен човек.

А това ново същество не беше. Когато то наведе титаничната си глава, за да мине през портата и после се изправи сред осветения от пламъците двор, червените му очи огледаха редовете със седалки. Последваха уплашени викове от страна на мнозина от героите, които бяха събрани там, и нови, когато туловището с бронзова кожа изръмжа, най-горният чифт от четирите му мощни, мускулести ръце затупаха по гърдите му, а долните две се протегнаха нетърпеливо към Кун Лао. Мускулите на подлакътниците на четирите му ръце се изпънаха, стегнати в железните гривни над китките, и всеки от трите му дебели пръста на двете долни ръце се изви в нападателна готовност. Острите уши на новодошлия помръднаха с явно наслаждение, когато то се вслуша в ужасените викове на победените воини.

След като Кун Лао не трепна, съществото поклати презрително огромната си глава. Дългата му, вързана на опашка черна коса се развя свободно зад нея и почти лишената му от устни паст се разтвори широко, показвайки бели зъби и два огромни остри кучешки зъба с лъскава слюнка между тях.

Гигантът нетърпеливо запремества тежестта си от крак на крак, ясно очертаните му коремни мускули се изпъваха под един червен кожен колан, закопчан с тока, изобразяваща символите на Йън и Ян, а мускулите на слонските му нозе запотръпваха под синьото парче плат на слабините му.

Чудовището — защото това бе единствената дума, която можа да хрумне на Кун Лао — имаше по два мощни предни нокътя на всяко стъпало и по един заден, и всичките шест задраскаха сърдито върху пода на арената. Сивите наколенници, които носеше, щяха всеки момент да се пръснат от огромното налягане на изпъващите се под тях сухожилия.

Очите на Шан Цунг светнаха лукаво.

— Кун Лао… Искам да те запозная с моя шампион, синът на цар Борбак и на царица Май, Принцът на Куатан и Върховен главнокомандващ на Армиите на царствата на Шокан.

Кун Лао наблюдаваше как устата на бруталното зло се стисна от ярост.

— Но ако оттук нататък можеш изобщо да говориш, свободен си да го наричаш с името, което му е дадено — Горо.