Джеф Ровин
Смъртоносна битка (5)

Трета глава

На четвъртия ден от неговото пътешествие върху него се изсипа тъмен и проливен дъжд и Кун Лао се облегна на влажните скали на хълма. Той постави товара си върху влажния мъхест камък, заслони очите си с ръце и се огледа наоколо, за да намери някаква ниша, дърво или по-голяма скала, която би могла да му послужи като заслон.

Но по разкаляната пътека сред ниските възвишения не се виждаше нищо такова, освен скалистата хлъзгава стена вляво от него и стръмния, обрасъл с шубрак скалист склон вдясно. Нито имаше нещо за ядене. Двете праскови в джоба му и няколкото гърчещи се ларви, които беше намерил по пътя му, го бяха изхранили първия ден. На втория беше успял да хване и да си изпече един фазан, излиняла, стара твар, която сякаш с радост беше приела да прекърши врата й. Шепата диви къпини бяха единственото, което бе намерил на третия и четвъртия ден, и сега вече изпитваше значителен недостиг на енергия. Беше гладен и не можеше да прецени кое е по-лошото — стомахът му, който се гърчеше и отчаяно го зовеше или главата му, която беше олекнала и трудно откликваше на собствените му призиви.

Той въздъхна и отметна дългата черна опашка на косата си.

„Де да беше само гладът“, каза си той, докато се мъчеше да съсредоточи погледа си върху заобикалящия го пейзаж. Беше премръзнал, защото вълнената му блуза и долната риза бяха подгизнали от дъжда, а гърбът го болеше от дългото вървене и от изкачването, което беше предприел. Въпреки че се чувстваше обвързан от традицията да оплаква своя баща всеки ден в продължение на три години, той знаеше, че ако сега спреше и коленичеше, за да произнесе молитвата си, никога повече нямаше да може да се изправи. Като помоли в ума си стария Лао да му прости, той се облегна на скалата и докато студеният дъжд продължаваше да го бие в лицето, а светкавиците да разкъсват нощното небе, произнесе няколко думи в памет на своя баща.

— Писано е от великия философ и алхимик Ко Хунг — каза той. — „Да отбегнеш бедствието може да се сравни с щастието на птиците и животните, избегнали групата ловци, или с това на тревите и дърветата, останали неизгорени, когато някой голям пожар ги подмине.“ Ти не се оказа такъв щастливец, татко… Но въпреки това ти беше по-щастлив от мнозина други, защото притежаваше буден ум и търсещ дух. Ще те обичам и ще те почитам винаги.

След като се извърна на север, към родното място на своя баща, близо до Шенян и направи дълбок поклон, Кун Лао за миг остана прав, в мълчание, а после взе вързопа си и реши да се опита да продължи напред по този мъчителен път.

„В края на краищата имам ли друг избор?“ — зачуди се той. Зад него нямаше нищо, а пред него съществуваха само някакви смътни надежди. Ако не тайнствените пещери на светците, то поне някаква храна, спътник, колиба или поток с прясна вода. Откакто беше тръгнал, той пълнеше меха си с вода от чистите, леденостудени планински ручеи и ако се наложеше, можеше да използва робата си, за да се опита да си хване някоя риба. Без друго, ако я натопеше в някоя река, едва ли щеше да стане по-мокра.

Той продължи напред, воден от светкавиците, като стъпваше колебливо, докато излезе на някаква разкаляна просека, като използваше пръта, за да изпробва здравината на почвата пред себе си. Беше изгубил всякаква представа колко път е изминал или колко нависоко се е изкачил, когато изведнъж пред него с трясък избухна ярка светкавица, от която гърбът му се разтрепери и освети високо пред него силуета на някакъв мъж.

Дали наистина беше мъж?

Кун Лао се спря. В краткия миг, в който я беше зърнал, фигурата му се беше сторила поне с една глава по-висока от всички хора, които беше виждал в живота си. А очите му светеха като златни под периферията на коничната му сламена шапка.

Друга светкавица проряза небето и този път той видя мъжа по-ясно. Фигурата стоеше изправена, с ръце вдигнати встрани, с високо повдигната брадичка, с изправен гръб и гордо изпънати рамене, стойка на благородник… или на бог. Диплите на снежнобялата му туника и свободно падащите гънки на широките бели крачоли, покриващи краката му, се полюшваха на нежни вълни сред вятъра, а дългият син пояс, увит около кръста, се вееше леко встрани, гънеше се бавно като гребен на морски талаз, сякаш поройният дъжд не ги докосваше.

Пътникът изтри облените си с дъждовни капки очи с изцапаното опако на ръкава на блузата си. Взря се пред себе си и видя, че наистина поройният дъжд изобщо не докосваше човека пред него. Дъждът сякаш се изпаряваше, докато падаше около него, или пък парата се излъчваше от самия човек. Кун Лао не беше сигурен.

Мълния отново разцепи небето и като остави вързопа си на земята, пътникът леко се поклони. Като селянин той знаеше колко е опасно да не се спазват правилата на етикецията — беше чувал за много селяни, които бяха загубвали главите си, защото не бяха проявявали почит към човек с по-висок сан или към благородник. Но не само това беше причината да стори поклон на този човек, фигурата пред него внушаваше уважение, и то не само заради изящното облекло и осанка, които Кун Лао бе успял да забележи в тези кратки проблясвания на небесните мълнии. Дори сега, сред настъпилия мрак, Кун Лао буквално усещаше присъствието на човека, което беше едновременно властно, плашещо и странно познато.

Кун Лао започна да отброява времето с пулса на сърцето си и после по интервалите на гръмотевичния тътен. Величествената фигура пред него не проговаряше и Кун Лао също мълчеше. Той само стоеше изправен, с наведена в поклон глава, и изчакваше, треперейки от вятъра, който се забиваше в лицето му през планинската просека. Нозете му бяха почти изтръпнали от студената кал, проникнала през кожените ремъци на сандалите му.

Най-сетне очите на величествената фигура се промениха от златисти в блестящо, ледено сини и тя заговори.

— Кун Лао — произнесе един глас, едновременно отекващ и странно въздушен, сякаш се издигаше от всички посоки едновременно. — Ти ще дойдеш с мен.

По закръглените зачервени бузи на младежа се стичаха дъждовни капки, докато той се взираше в мрака.

— Ваше благородие — промълви младежът, — откъде знаете името ми?

— Познавам те от много, много години — заяви гласът. — Наблюдавам те още от малко момче.

Мълния избухна зад фигурата и в краткия миг пред очите на Кун Лао изникна наметало, което сякаш беше там и едновременно го нямаше, черна вълнена мантия и гугла, покрити с кожа. Въпреки многото изминали години, Кун Лао го позна и вдигна напред треперещата си ръка, сочейки към фигурата.

— Просякът…

— Баща ти не беше избраният — каза той. — Ти си избраният. Ти осъзна двойствеността на нещата.

— Нима? — попита удивен Кун Лао.

Величествената глава кимна и онези светли, синьо-бели очи сякаш разкъсаха душата на Кун Лао.

— Веднъж ти опря ухото си в ствола на едно дърво и се опита да чуеш сърдечния пулс на земята. Спомняш ли си, Кун Лао?

— Спомням си — отвърна той.

— Онази нощ небето бе разцепено от единствена стрела на мълния, която порази дървото и го унищожи. А ти се уплаши.

— Да — каза Кун Лао. — Ужасно се изплаших.

Изведнъж той забеляза, че дъждът замря, въпреки че студеният мрак остана.

— За да успокоиш своите страхове, ти започна да мислиш за мълниите — продължи величествената фигура. — И ти разбра, че мълнията, която унищожава, също така носи светлина… че всяко нещо си има две страни. Мрак, светлина. Страх, смелост. Живот, смърт — яките челюсти на фигурата сякаш за миг се озариха от усмивка — … просяк, бог.

Тънките вежди на Кун Лао се вдигнаха нагоре в почуда.

— Вие… вие сте… сте…

Още докато Кун Лао произнасяше това, фигурата засвети на фона на мрачното небе и постепенно се разтвори в пращящи валма от белезникав огън. Ледената светлина заслепи Кун Лао, но той заслони очи с гърба на дланите си и през разтворените пръсти и видя как огнените кълба светлина се сляха в едно, светлината се удължи, изостри се и се изви като блестяща змия на височина до раменете му.

— Приближи се към мен — отекна от всички посоки звучният глас на фигурата.

— Но аз… не мога!

— Помисли, Кун Лао. Ти видя моето послание на селския площад и повярва, че е истинско, въпреки твърденията на останалите. Сега ти трябва да научиш повече за нас и за великия Пан Ку. Но трябва да дойдеш при мен. Трябва да намериш сили.

Все още заслонил очите си, но напълно неспособен да се помръдне, Кун Лао си каза: „Всяко нещо си има две страни. Страх към непознатото и смелостта да го откриеш.“ Той се съсредоточи, за да може да закрачи стъпка по стъпка, повдигна единия си крак от калта, която издаде всмукващ плясък, постави го пред себе си, после вдигна другия и го постави пред първия. Започна бавно да се приближава към светлината и докато го правеше, бе смътно осенен от спомен как се чувства бебето, когато прохожда за първи път.

Стъпка по стъпка, и още, и още, той се приближаваше към ярката светлина, която се гънеше и плющеше като камшик пред него. Той застана на по-малко от една протегната ръка разстояние и усети пулсиращия зной, който се издигаше на вълни от светлината и със сетни сили си наложи да направи последните две крачки.

Когато младият мъж пристъпи плътно до извиращата от земята светлина, тя се заизвива около него, под мишците му, около кръста и нозете му, поглъщайки го и повдигайки го от земята, а после изведнъж го понесе нагоре в небето с такава сила и ярост, от която умът и сетивата му се завъртяха. И когато най-сетне силата се укроти — след миг или може би след цял живот, той забеляза пред себе си величествен палат, който сякаш му стори поклон, гостоприемно го посрещна и му отдаде почит като на благороден гост…