Джеф Ровин
Смъртоносна битка (4)

Втора глава

Народът се зове Чън Куо, Централният народ, според своето население. Известен е още като Китай, наречен така на името на династическата фамилия Чин (Чина), императори, които са успели да обединят страната и нейните обитатели в 221 г. пр.Хр., успявайки в това, в което предишни владетели са се провалили, още от времето на династията Чоу в 1000 г. пр.Хр. и династията Шан преди тях.

След обединението по времето на Чин, Чина (Китай) бе управляван от династията Хан, към която Кун Лао не изпитваше особено уважение. Те и техните принцове бяха отрязали толкова много от придобивките, спечелени от хората по времето на Чин, ограничавайки нацията от останалата част на света и онова, което ставаше там.

Китай е толкова просторен, казваха емисарите им, толкова богат на ресурси и на хора, за какво са ни останалите?

Те са глупаци, казваше си Кун Лао. Но сега, докато се движеше през страната на запад, през равнината, покрита на места с петна от жълт пясък, наслоен от някакво отдавнашно наводнение, той трябваше да си признае, че географията на неговата родна земя беше толкова разнообразна, колкото страната му беше просторна. Беше чел описания на замръзнали земи и на странни обитатели по планините на Тибет и беше видял със собствените си очи горещите блата на земите, граничещи с Китайско море. Като момче неговите родители се бяха преместили в Чу-Йънг, бяха пропътували от района на реката Ян Цзъ и бяха пресекли веригите на Великите планини — включително покрай веригата на планината Ифукубе. Спомняше си за странните и удивителни създания, които беше видял там: дългоопашатите фазани, приличащите на кози антилопи, маймуните със сплескани муцуни и гигантските мечки с черни и бели ивици, дъвчещи бамбукови клони по склоновете на Облачната гора.

Беше се удивлявал защо тези забележителни твари се намираха само тук, защо само на боговете беше позволено да разполагат с тях. Баща му беше казал: „Така е, защото те са богове, синко. Те са създали тези животни за собствено забавление.“ Но отговорът му не беше удовлетворил младия Кун Лао.

Защо боговете трябва да са толкова егоистични? Защо не са пожелали да издигнат другите свои творения, тези, на които са дали умове и души?

Той се беше научил да смесва бои, използвайки пръст и мазнини, и да изобразява на картини тези зверове и боговете…

Веднъж дори се беше осмелил да изобрази лика на самия Тиен, който бързо след това бе унищожил. Ако го бяха намерили, семейството му щеше да бъде прогонено от селището. Те имаха голям късмет, че бяха пристигнали тъкмо когато беше починал предишният водоносец, който се оказа бездетен. Кун Лао не искаше да стане виновник затова, че баща му е загубил поминъка си.

Но въпреки това Кун Лао знаеше, че баща му често се чудеше как ли изглеждат боговете. Той имаше навика да седи през нощта навън пред колибата, да се взира замислен в звездите и да пуши лула. Веднъж дори Кун Лао го беше видял изправен, вдигнал ръце към луната, да й говори: „Защо не можем да те достигнем… да те прегърнем? Защо птиците не стигат до теб? Защо ти си само една, а не сте много — да не би ти да си само една от звездите, която е слязла по-близо до нас, за да ни осигури светлина в тъмната нощ?“

Понякога старият Лао седеше в компанията на един просяк, мъж, облечен в черно наметало от кожа и с вълнена подплата. Кун Лао никога не беше виждал лицето му или чувал гласа му, но беше виждал отвътре през прозореца на къщата как двамата седят и пушат в нощта. Или ако имаше плодове по дръвчетата или зеленчуци в земята, старият Лао даваше по някой друг на просяка. Кун Лао така и не разбра за какво си говореха двамата мъже, нито попита. Ако баща му беше пожелал той да узнае, щеше сам да му каже.

Кун Лао така и не сподели със своята леля защо баща му беше толкова обладан от страстта към гърмящите прахове. Веднъж момчето бе видяло рисунки, които баща му криеше, на големи гладки камъни, на лодки и на столове, излитащи към небесата върху облаци от огън.

Старият Лао искаше да полети натам. Искаше да изнамери и да впрегне сила, която да му позволи да полети, освободен от земята.

„Ти тръгна по свой път“, мислеше си Кун Лао, докато крачеше към далечните, призрачни подножия на веригата Ифукубе. „Аз ще следвам моя.“

Изморен, но без намерение да спира, докато слънцето се снишаваше надолу и се свечеряваше, Кун Лао вдигна един дебел клон, лежащ в основата на изсъхнало и самотно дърво. Той откърши със стъпалото на сандала си сухите вейки и започна да използва оголения ствол на клона като тояга, продължавайки напред към бързо гаснещия отблясък на запад.

А докато крачеше напред, почти златните очи продължаваха да го наблюдават — този път не отзад, а от стръмнина далече пред него.