Джеф Ровин
Смъртоносна битка (26)

Двадесет и четвърта глава

Докато беше дете, растящо в китайската провинция Хонан, Лиу Кан често играеше една игра с по-големия си брат Чоу. Един от двамата издебваше другия и му се хвърляше, когато вторият най-малко очаква. Единственото време и място, където тази игра беше забранена, бе докато помагаха на своя баща в хвърлянето на рибарската мрежа. Всичко останало беше честно — когато един от двамата спеше, когато играеше на двора, дори когато ползваше нощното гърне.

За да бъде още по-интересно, братята си брояха точки: всяка изненада и събаряне носеше на нападателя две точки. Всяка изненада, последвана от събаряне на нападателя от защитника, носеше три точки за последния и нито една за нападателя. Момчетата си записваха точките в една тетрадка и след десет години, когато Лиу тръгна да посети Съединените щати, резултатът беше станал 18 250 за Лиу срещу 18 283 за Чоу.

Лиу беше настоял този натрупан в продължение на десет години резултат да бъде събран и доколкото знаеше, Чоу го беше направил. Но скоро след като се озова в Съединените щати, родителите му починаха от чума, а брат му изчезна — къде, защо и как той така и не научи, макар че един ден се закле да го разбере.

Докато приближаваше към селото Вуху, Лиу изпитваше нещо подобно на онези усещания, когато се дебнеха с Чоу. Беше посред нощ и той очакваше повечето светлини в селото вече да са угаснали. Но обикновено дори по това време имаше някакво движение — селяни, събиращи яйца от полозите, водоносци, пълнещи ведрата си от кладенеца, някой самотен веселяк, тътрещ се към дома си след среднощен запой.

Този път не се долавяше нищо такова, поради което Лиу с останалите си двама спътници от Белия лотос бяха решили да се промъкнат в селото, криейки се в сенките зад и покрай колибите и няколкото обществени сгради. Бяха свалили сандалите от краката си, за да не се чуват стъпките им в камъните и прахта. Облечени изцяло в черно, те останаха невидими и нечути.

В храма на Ордена на светлината светеше и Лиу реши да се промъкне там. Може би някой от монасите щеше да му каже защо е толкова тихо… защо изпитваше това неприятно усещане, че нещо не е както трябва.

Когато се приближиха до бронзовата врата на голямото кръгло здание, Лиу Кан даде знак на своите спътници да се скрият зад дърветата до храма, докато той надникне вътре. Той пропълзя до един от отворените прозорци на просторната библиотека, наостри слух и чу гласове.

— Да, Джим. Разбрано…

Приседнал с гръб към стената, Лиу измъкна една от метателните звезди от колана си и я вдигна над перваза. Насочи я под такъв ъгъл, че да вижда стаята, отразена в гладката й повърхност.

Това, което видя, привлече вниманието му.

На килима седяха двама мъже. Единият от тях, юноша, беше привързан с единия край на кожена връв на врата и към него беше прицелено дулото на пушка. Мъжът, чийто врат беше привързан с другия край на връвта, говореше по телефон.

— Разбрано — повтори той. — Ясно, схванах. Айде.

Мъжът постави телефонната слушалка върху кутията на приемника и момчето се дръпна, изпъвайки връвта. По-едрият мъж удари здраво младежа и той падна по очи. Сенменьони се приближи до момчето, за да се увери, че няма да мръдне.

— Съжалявам — каза Мориарти, — но с тях се е случило нещо. Получих заповед да те пръсна. Но ще го направя бързо и безболезнено, обещавам ти.

Когато Сенменьони отстъпи встрани и Мориарти надигна пушката към главата на момчето, Лиу Кан се изправи, прибра ръка към тялото си и се приготви да хвърли метателната стрела към ръката на убиеца.

Но точно преди да го направи нещо блъсна гърдите на Лиу, изкара му въздуха и го отхвърли назад. А после от вътрешността на храма отекна страхотен взрив.