Джеф Ровин
Смъртоносна битка (23)

Двадесет и първа глава

Цуи Парк лежеше върху сламеника, загледан през сълзи в покрития с листа покрив на колибата. С ъгъла на очите си през отворения прозорец виждаше светлините на селото. Наоколо хората си почиваха след вечеря. Някои, които имаха телевизори, гледаха телевизия, други играеха дама или шах, трети пък си говореха под звездите, пушеха лули или пиеха чай. Шепа близки приятели и храбреци се бяха осмелили да ги посетят и да изразят своите съболезнования, но не всички. Слуховете кой и как го беше извършил бе задържало по-боязливите на разстояние. Цуи бе принуден сам да измъкне тялото на баща си от водата, защото не се намери нито един смелчага да се притече и да му помогне.

Майка му най-сетне беше заспала, след като беше плакала цял ден, и сега, когато не се налагаше да се грижи за нея, Цуи можеше да се отдаде на собствените си грижи, да се погрижи за собственото си дълбоко чувство на загуба.

Защо бяха направили това? — питаше се той.

Знаеше доста за традициите на нинджа. Баща му беше разказвал за своето минало, както и за разочарованието на неговите дотогавашни господари, след като бе обърнал гръб на живота на воините в сянка. Но това е било преди двадесет години. Защо бяха дошли за него сега?

— Защото не ме бяха намерили.

Цуи се изправи стреснат и седна на сламеника.

— Кой е там?

Мракът в стаята сякаш се огъна. Светлината, струяща отвън, се отразяваше от умивалника и радиото, от металния лампион и огледалото… освен един черен облак, който сякаш се помръдна. Там имаше само мрак.

— Не бой се, Цуи — каза гласът. — Аз съм твоят баща.

Младежът поклати глава. Удължените му, тънки челюсти се стегнаха и ясните му кафяви очи сякаш потънаха в бяло.

— Това не е възможно. Това отново е тяхна работа… фокус.

— Не е фокус.

Гласът се приближи и когато сянката също стана по-голяма Цуи разбра, че той идва от нея. Момчето опря гръб в тухлената стена на колибата.

— Дошъл съм да те помоля за помощ — произнесе тъмният силует на Йън Парк. — Полубогът Ю ме изпрати, за да отмъстя за своята смърт… чрез теб.

— Не — извика Цуи — Аз просто халюцинирам от скръб.

Един черен крайник се протегна към него и въпреки че Цуи не усети допира на подобието на пръсти, той почувства вледеняващ хлад по долната част на ръката си.

— Аз не съм илюзия — каза Йън и се приближи още повече. — Аз съм вечната душа на Йън Парк… Вечна, но въпреки това безпомощна, защото не мога да докосвам. Не мога да задържам. — Подземният глас сега се чуваше точно до него. — Не мога да убивам. Затова, момчето ми, имам нужда от твоето тяло.

— Ти… ти искаш моето тяло… Сега?

— За да се заселя в него, за известно време. За да може моят дух, моите умения да станат и твои, докато умът и сърцето ти ще си останат същите, благородни и чисти.

— Завинаги ли? — попита Цуи. — Ще останеш завинаги в мен?

— Ние с теб ще станем едно — прошепна Йън Парк. — Но само докато задачата бъде изпълнена, й тогава аз ще се оттегля в мир, а ти ще се върнеш към нормалния си живот тук, при своята майка.

— Мама — промълви Цуи и се спусна от леглото. — Трябва да я събудя и да й кажа.

Ледена ръка се протегна пред Цуи и го спря.

— Не, синко!

— Защо не? Мама ще иска да знае, че ти си… това, което си. Все още жив, по някакъв начин.

— Не жив — каза Йън, — тя не ще може да ме види или да ме чуе. Всяка душа обитава своя плоскост и Ю ме постави в плоскостта, обитавана само от твоя дух. Никой друг няма да узнае, че съм с теб.

Цуи отново поклати глава.

— Това е невъзможно да стане. Шокът ме е лишил от разум.

— То става — каза Йън.

Когато Цуи вдигна поглед, сянката започна да се променя. Докато ръцете, гърдите и главата оставаха тъмни, там, където трябваше да се намират ръцете и раменете, започна да просветва в златно, също по устата и бузите, а на челото и около тъмните очи започна да се появява плът. Пръстите придобиха форма, превърнаха се в златни и се протегнаха към младежа.

— Ю ми даде власт да бъда едно от неговите създания — каза духът и влезе в тялото на своя син. — В добавка към уменията те заклевам, че моят безсмъртен благодетел ми даде нещо специално, с помощта на което да мога да отмъстя за себе си.

Цуи замръзна онемял, докато призрачните очертания на неговия баща се вместиха в неговите и голите му ръце поеха върху себе си формите на златни ръкавици, главата му се покри с тъмна качулка и златна маска, краката и торсът му се покриха с черен гащеризон.

— Сърбеж — каза Йън.

Хладът напусна Цуи и той повече не се страхуваше. Надигна се от леглото и погледна към двете си ръце.

— Да — каза той, прокарвайки пръстите си по металните ръкавици. — Усещам го тук.

Той залетя към прозореца, бързо се сви и насочи юмруци към близкото дърво. Само със силата на волята си той изпрати къс, отсечен лъч, който излетя от гърба на китките му. Лъчът изсвистя във въздуха, порази дървото, мина през него и се удари в заледеното ведро от другата страна.

Цуи се изправи.

— Готов съм, татко — каза той. — Готов съм да накарам тези, които прегрешиха с теб, да изпитат моята мъст… Мъстта на Скорпиона!

След като написа бележка на своята майка да не се безпокои за него, Цуи изскочи през прозореца и нощта го погълна.