Джеф Ровин
Смъртоносна битка (22)

Двадесета глава

Той наблюдаваше от върха на едно дърво, изчаквайки подходящия момент да им се разкрие…

Ниска мъгла се стелеше над тревата в полето, сред което Кано, Шнайдър, Сени и Соня „Джили“ Блейд следваха светлината на фенерчето в ръката на Кун Лао.

— Не бързай толкова! — извика му Кано. — Чу ли ме, ей, звезден пилоте?

— Слушай, шефе — обади се Шнайдър. — Не смяташ ли, че трябва да проявиш малко уважение към човека? Искам да кажа, че той все пак е върховен жрец и всичко останало.

— Жрец на какво? — изсмя се Кано. — Орденът на светлината? К’во беше т’ва, нек’ва религиозна светлина… не те ли пълни? — Той притича след Кун Лао и го мушна леко в гърба с върха на камата си.

— Я кажи, Кинг Кун. К’во точно е Ордена на светлината?

— Питате ме, за да се надсмеете, или защото искате да научите?

— Теб к’во те бърка? — каза Кано. — Ако не ми кажеш веднага, ще се обадя по радиото на Мориарти и той ще направи пълната със сирене глава на Чин на швейцарско сирене.

Кун Лао поклати глава.

— Силните винаги преследват праведните… и винаги загубват накрая. Но ще ти кажа, Кано. Орденът на светлината е вяра, датираща отпреди двадесет века.

— Ама това са две хиляди години! — извика удивен Шнайдър.

— Мерси, Айнщайн — викна му Кано през рамо.

Кун Лао продължи.

— Ние вярваме, че основните светлини са познанието, любовта и изкуството, и че има много по-малки светлини като опита, жертвоприношението, благотворителността, труда и себеотрицанието. Ние учим, че тези светлини допринасят човешкият дух да бъде добър и свещен и да може да устоява на злото.

— Значи ти казваш — прекъсна го Кано, — че ако Шнайдс, тоя тук, опре патлака в гърба ти и дръпне спусъка, куршума ще направи сърцето ти на паста, обаче ти няма да умреш?

— Разбира се, че ще умра — отвърна Кун Лао. — Но смъртта не променя качеството на живота, който е приключил, нито наследството, което ще съм оставил зад себе си.

— Но все пак ти ще си по-мъртъв от Ейб Линкълн.

— Да — съгласи се Кун Лао. — Но Орденът на светлината не се грижи толкова за индивидуалния живот. По-скоро се интересуваме от потока на живота, великото шествие на човешките души, които са частици от огромната душа на бог Пан Ку. Ние вярваме, че ако всички тези души станат добродетелни, може би човечеството като цяло ще може да се приближи до величието, проявено от този изначален бог.

— Страхотно — каза Кано. — Съжалявам, че изобщо попитах.

— А аз пък съжалявам, че не го чу — каза Кун Лао.

Кано изостана и тръгна с Шнайдър.

— Тоя тип не ме ли изгъбарка?

— Мисля, че ти сам се изгъбарка — отвърна Шнайдър. — Но откъде да знам? — Той се почука с показалеца си по главата. — Всичко в този храм съм го научил от филмите. Ако Чарлтън Хестън и Виктор Матюр не бяха го казали, нямаше и да го знам.

Кано поклати глава и изостана още назад.

— Не вярвам на всички тези дивотии, Джили — каза той, крачейки редом с жената и Джим Ву. — Започвам да мисля, че съм единственият тук, дето още не се е побъркал.

— Това наистина е страшно — отвърна тя и набра скорост, за да не изгуби Кун Лао от погледа си, докато той навлизаше сред тясна долина, където мъглата стигаше до раменете им и стана по-гъста от преди. Тежки облаци се носеха пред извития сърп на луната.

Звукът на прекършени сухи храсти и шумолящи листа по земята се усилваше от мъглата и мрака.

— Ей, Лао! — извика Кано, когато светлината от фенерчето се разсея сред гъстата мъглива пелена. — Да не забравиш — а си ни изгубил, а си загубил Чин.

— Обещах да ви заведа до планината — отвърна му през рамо Кун Лао — и ще изпълня думата си… доколкото зависи от мен.

— Какво означава пък това? — попита го Кано. — Ще ни водиш, докато аз…

Кано преглътна останалата част от думите си, когато над тях избухна назъбена мълния. Мъглата се разнесе встрани като пушек, издухан от порива на вятъра, небето изведнъж светна, отрупано със звезди… и Богът на мълниите Райдън се възправи върху дебелия клон на едно дърво, втренчен в пътниците.

— Вие бяхте дотук! — изрева той.

Кано и другите погледнаха нагоре.

— Свещени знамения! — промълви Шнайдър, чиято долна челюст увисна.

Кано се пресегна към вцепенения си спътник и издърпа карабината от ръката му. Той насочи цевта към Райдън и стреля. Всички куршуми бяха срещнати от просветващи мълнии, излизащи от върха на насочения пръст на Бога на гръмотевиците и изчезнаха с взрив.

Кано захвърли с отвращение безполезната М-44, извади камата си и я запокити със смъртоносна точност; Райдън я хвана точно пред гърдите си и тя изчезна сред ярък магнезиев пламък.

— Достатъчно! — изтътна Райдън и ледено белите му очи просветнаха под островърхата му сламена шапка. Последва нов проблясък на светкавица и Богът на мълниите се озова до Кано. Юмруците му бяха стиснати встрани, от всеки от пръстите му изригна тънка струя електричество.

— Дошли сте там, където не са ви канили — каза Райдън. — Ще оставите оръжията си тук и ще си идете.

Тогава последва нова светкавица, макар да беше по-различна от предишните. Светлината беше тъмночервена и тя не се спусна толкова от небето, колкото избута мрака встрани като някаква огромна, изкривена сянка и го задържа дълго така. От нея изскочиха две фигури, едната висока и тънка, другата много по-висока и могъща.

Богът на мълниите се извърна с лице към тях и върху голямата уста на по-едрата фигура заигра усмивка.

— Райдън! — избоботи дълбокият тътнещ глас на Горо. — Отдавна чаках да те срещна!

До Горо Шан Цунг погледна усмихнато към фигурата, държаща фенерче в ръката си.

— Кун Лао, предполагам — каза той. — Колко много приличаш на своя предтеча. И колко добре е това… тъй като само след няколко секунди вие двамата ще се обедините.