Джеф Ровин
Смъртоносна битка (2)

Пролог

Корените на едно нещо могат да са добре балансирани, но разклоненията му да са изкривени.

От книгата „Ней Пиен“ на Ко Хун 320 г. сл.Хр.

В началото на времето нищото беше навсякъде и то беше всичко.

Нямаше нито материя, нито промяна. Дали това състояние е съществувало в един много кратък миг или в продължение на неизмерима вечност е трудно да се каже, защото времето не съществуваше.

След това се появи Пан Ку.

Казват, че божеството просто само решило да просъществува. Вярно или не, но раждането на бога белязало началото на всички физически неща, началото на растежа, на промяната и на упадъка — началото на времето. В един обхват, който може да е бил мигновение или цяла вечност, самият Пан Ку израснал, укрепнал, после остарял и умрял.

След смъртта на бога частите на неговото тяло се родили за живот като купчина деца. Обладани от своя собствена воля и дух, те се отделили от цялото. Лявото му око се превърнало в слънцето, дясното станало луната. Увита около сърцето му, което затуптяло отново, неговата плът се превърнала в живата земя, реките се образували от кръвта му, а косата му се превърнала в растителност, от най-високите дървеса до най-ленивите треви. Умиращият дъх на Пан Ку обгърнал глобуса, оформен от кожата му и се превърнал във вятъра. Последният му мощен стон станал гръмотевица. Великата му и благородна душа се заселила сред купола на небесата, добила форма и материя и се превърнала в шесторъкия и четирикрак върховен бог Тиен.

Само със силата на своята промисъл Тиен създал останалите богове, а боговете — кресливо ято от егоистични същества — скоро се отегчили и създали същества върху плътта на Пан Ку. Техните индивидуални творчески способности породили всякакви видове четирикраки, крилати и плаващи в морето животни; създания, които воювали и се изяждали взаимно, обичали и мразели, живеели и умирали. Но много скоро примитивните навици и страсти на животинските раси престанали да забавляват боговете, затова те създали хората.

Някои от боговете изпитвали просто любопитство и забава при странния вид на сложните, припкащи по земята техни създания. Други от тях ги намирали за привлекателни, защото макар действията им много да наподобявали тези на животните, създадени преди тях, мнозина от човеците проявявали воля и желание да бъдат по-различни… по-одухотворени, повече приличащи на боговете, които ги били сътворили.

От своето седалище в небесата Тиен гледал с интерес и симпатия действията на новороденото човечество. Затова с едно духване на ноздрите си той изпращал ветровете, които тласкали облаците и носели дъждовете, дето подхранвали оризовите полета, изхранващи хората по Земята. И неговите поданици, хората, му се прекланяли за това. Като търсили и намерили какъв е произходът на ветровете — сказание, което ще бъде разказано друг път — те обявили планината Ифукубе в областта Гуандонг в Югоизточен Китай за негова свещена планина.

Тиен не се разгневил, когато домът му бил разкрит, защото боговете били направили хората любопитни. Но той изпратил послания в сънища и чрез тези видения призовал отбрана група от мъдри мъже и жени да дойдат и да пазят неговата планина, да се грижат никой смъртен да не може да се доближи до по-ниските върхове, където живеели по-нисшите богове… или да се опитва да намери път през тях към собствените му селения. Ако някой успее в подобно начинание, той се заклел, че ще накаже непокорните хора, като спре ветровете, изхранващи човечеството.

Петнадесет човешки души обърнали внимание на тези негови послания, дошли от различни райони на страната и се заселили в пещери в подножията на Ифукубе. Като им се явил отново в сънища, богът-господар направил своите върховни жреци безсмъртни и им дал закони, които те провъзгласили пред по-нисши жреци. И в продължение на векове, въпреки че многобройни поклонници се стичали, за да изразят своето преклонение към планината и да платят оброк пред бога, и въпреки че странници гледали към нея с огромна възхита, никой не се осмелявал да се катери по нея.

Понякога пронизващата облаците планина се разтрепервала от неприязънта на Тиен, друг път почервенявала от неговия гняв, от време на време се огрявала от отразената светлина на неговата радост. Когато бил спокоен, тя отразявала душевния му мир с разноцветна дъга.

Преди пет хиляди години богатият и благодарен Жълт Император на Цветното Кралство издигнал първия храм в чест на бог. Той не се смятал за достатъчно достоен да почете самия Тиен, затова издигнал светилището в чест на Шан Ти, Бог на Планините и Реките. Скоро и други владетели построили храмове на различни богове, но никога на самия Тиен. И възникнал неписан закон, според които, макар фигурата на Тиен с осемте крайника да можела да се изобразява с глина или с туш, лицето му никога не трябвало да се показва, нито да се описва, дори със слова. Защото как можели смъртните хора да схванат и предадат излъчването, мъдростта и вечната природа на очите и устата на Тиен, изражението на величавата му глава?

И все пак хора на изкуството и свети хора обсъждали как би трябвало да изглежда Тиен. Малцина от тях дори се опитали да го опишат, опирайки се на благородните и вълшебни черти на по-нисшите богове, като излагали своите платна в селата и позволявали на всички — от учени до поети и трудови хора, да напишат стих до тези изображения, идеи как отделни хора могат да опишат Тиен чрез своето вътрешно око или как могат да доловят неговия образ, обмисляйки с духовно съсредоточение много начини, чрез които богът покровителства света:

„Виж тези очи и представи си ги дълбоки.

Щом се отворят, ражда се животът.

Заплачат ли — идва смъртта.

Има ли други две устни, изричащи по-могъщи слова,

На чии криле душите могат да летят по-високо от птиците?

Носът му движи въздуха, който храни всичко.

Семената напролет, ледените капки на водопада.“

В продължение на векове религията към Тиен се разраствала и почитането му чрез изящно изкуство и поезия се превръщали едновременно в страст и форма на изтънчен отдих за много люде. Мнозина приемали, че не само е забранено да се знае как изглежда ликът на Тиен, но че ликът му може би просто е непознаваем — подобно на заслепяващия образ на слънцето или на скритата страна на луната.

Мнозина приемали това… но не всички.

По-нататък хората се чудели как ли е изглеждал по-старият бог, чието сърце тупти в центъра на тукашния свят.

Жреци от много секти, които почитали Тиен, започнали да вярват, че камерите на това сърце излъчвали аури, които са бяла, черна, синя и червена.

Синята камера била коридорът към нашия свят.

Бялата отваряла пътя към селенията на Тиен.

Черната била коридор към обиталището на мъртвите.

А червената…

Червената била прагът към Външния свят, домът на най-великите загадки.