Джеф Ровин
Смъртоносна битка (10)

Осма глава

Външно Шан Цунг изглеждаше спокоен както всякога, докато изричаше думите, които пазеха вратата към лабораторията му заключена. Вътрешно обаче той се разкъсваше от болка.

Дългата му суха бяла коса висеше надолу по гърба му, а кожата му, някога гладка като морските води, заобикалящи този остров, сега представляваше паяжина от тънки линии и малки бръчици. Въпреки че стойката му все още беше изправена и снажна и че очите му бяха ясни както винаги, бе очевидно, че той живееше под огромно бреме.

— Трябва да ме пуснеш — прошепна той съвсем тихо. — Отвори се, отвори се, отвори се.

От вътрешната страна на вратата прещрака цяла редица ключалки и масивният каменен блок се отвори навътре, бавно, закрепен на панти с размера на подлакътниците на Шан Цунг.

Шан се плъзна вътре, обърна се и произнесе:

— Аз съм вече вътре. Затвори се, затвори се, затвори се.

При този сигнал вратата спря да се отваря и се задвижи в обратна посока. Когато се затвори, редицата от седем ключалки се затвориха сами, прещраквайки една по една.

Шан Цунг се обърна и застана с лице към мангала, който гореше без пламък, в центъра на стария кръг, оформен на пода в средата на помещението. Там вътре, в портала между Майчиното царство и Отвъдния свят, времето беше застинало. Пламъкът беше замръзнал като огромен червен палмов лист и продължаваше да свети, въпреки че не поглъщаше никакво гориво. Кръгът от прах също си стоеше на мястото, където беше очертан първоначално, въпреки че беше покрит с мазно и дебело кехлибарено покритие, есенцията на нещастния демон, който Шао Кан му бе изпратил тук преди тринадесет години.

Шан Цунг пристъпи към кръга и когато се приближи достатъчно близо, за да може телесната му топлина да активизира праха, времето отново се възстанови. Пламъкът отново запращя, прашинките, които бяха застинали във въздуха, отново се раздвижиха… и помещението се изпълни със стон, едновременно отчаян и луд.

— Ша-а-а-а-а-а-а-а-а-а-ан!

— Добър вечер, Рутхай.

— Ко-га-а-а-а-а-а-а! Ко-о-о-о-о-га-а-а!

— Днес, Рутхай — каза магьосникът, когато се опря до кръга. — Благодарение на теб… днес.

— Дне-е-е-е-е-с — въздъхна гласът, после се задави, после простена. — Ще мога… да се върна-а-а-а-а-а…. днес.

— Надявам се — каза Шан Цунг тържествено, докато влизаше в свещения портал. — Надявам се.

От тринадесет години насам всичко беше въпрос на най-упорита гордост. След като си беше припомнил кой е всъщност и се беше заклел да служи на Шао Кан, Шан Цунг беше слязъл на континента и с помощта на остро парче бамбук прерязваше гърлата на самотни пътници. С магическото заклинание, осигурено му от Рутхай, улавяше в мрежа техни души, напускащите телата и ги донасяше на острова, за да гради прохода между двата свята. Но за негова голяма изненада и разочарование пролуката не можеше да се разшири.

В онова време, преди изолацията, заточението и носталгията по предишния му дом го бяха влудили, Рутхай му беше обяснил, че не всяка душа може да се използва, за да се разтвори порталът достатъчно, че да улесни преминаването на Шао Кан с неговите демони и фурии.

— Защо не ми се каза по-рано? — Шан Цунг си спомняше как беше изръмжал на демона.

— Защото само опитът може да ни научи на някои неща — му бе отвърнал Рутхай.

Този глупав демон грешеше в много неща, но за това се бе оказал прав. Дори Рутхай първоначално не знаеше, че могат да се използват само избрани души. Едва след като Шан Цунг слезе отново на брега на континента и започна да чака с месеци, докато намери и убие някой воин, учител или свят човек и да започне да отпраща техните души през портала, той и Рутхай научиха, че за разширяването му могат да се използват само душите на големи личности.

Уви, той разбра, че тяхното намиране отнемаше много време. С помощта на избухливия прах Шан Цунг бе взривил една плаваща кухня, която плаваше по крайбрежието и плени душите на седемте давещи се готвачи. След като ги покри с наметала и ги превърна в свои роби, той приведе в действие техните свръхестествени същности, за да възстанови древния храм Шао Лин на острова и след това да го разшири, включвайки в комплекса двореца и двете еднакви пагоди.

Докато те работеха, прилагайки магия, за да копаят, да режат и да поставят камъните на мястото им, Шан се съсредоточи да измисли как да привлича при себе си най-храбрите борци от цял свят, да ги докарва на остров Шимура, където техните души, все още пресни, можеха да бъдат отпращани към храма и да отслабват невъзвратимо преградата между двете измерения.

Така му хрумна идеята за Смъртоносната битка и тази идея трябваше да свърши работа.

С помощта на сънища Шан се свърза с воини от познати и непознати земи, призова ги, поведе ги към Източнокитайското море и ги възправи един срещу друг, за да установи кой е най-силният дух на територията на Майчиното царство. Идеята беше той самият да победи и като победи, да отнеме живота и душата на воина, който оцелееше след предходните двубои и се издигнеше до последния кръг, вторият най-могъщ по сила, отстъпващ само на него.

Но тогава се срещна и застана лице в лице пред проклетия Върховен жрец на Ордена на светлината, Кун Лао, точно както Шао Кан му беше намекнал, че може да се случи.

Само припомнянето на това име, както сега, беше достатъчно, за да се изпълни сърцето му с гняв и да възпламени изтерзаната му и непълна душа.

Първата им битка беше най-яростната. Разбира се, че беше, припомни си Шан Цунг. Кун Лао тогава все още не знаеше нищо за необикновените способности на Шан, за неговата власт да хвърля огнени копия и валма от дим, а и самият Шан тогава беше много по-млад — по-млад с тринадесет години — и далеч по-силен. Кун Лао се беше борил последователно в десет все по-жестоки и по-трудни състезания, преди най-сетне да се изправи срещу домакина.

Шан Цунг все още виждаше като на живо покрития с отоци, но с почти несъкрушима гордост Кун Лао, изправен там, с ляв крак пристъпил встрани, за опора, дясно стъпало изнесено напред, готов да нанесе удар, с десница, свита в юмрук и изпъната встрани до хълбока му, ляв подлакътник извит пред торса, вкочанена ръка, готова да отблъсне.

И Шан си спомни как бе преминала тази битка в блестящата Зала на шампионите в новопостроения дворец. Спомни всяко движение и всеки нюанс.

Кун Лао бе пристъпил напред и когато стори това, Шан се беше завъртял около оста си и беше плеснал с длани. Между двамата мъже избухна ослепителна бяла светлина и засвистя във въздуха в продължение на седем дълги секунди.

Шан притвори очи. Дори днес, след тринайсет години, той все още помнеше приятната горещина на нейното избухване, блясъка, който щеше да освети пътя му към шампионската титла…

Кун Лао беше изритал и отскочил слепешката, а Шан светкавично се извъртя наляво, извън обсега му, ръцете му все още пушеха от огненото кълбо. Все още заслепен, Кун Лао бе кръстосал подлакътниците си в защита, пред лицето си, но Шан бе подскочил над тях и бе нанесъл удар с пета в слепоочието на противника си. Тогава Кун Лао падна по гръб и Шан се приземи с коляно върху гръдния му кош.

— Не можеш да блокираш това, което не виждаш!

Той си спомни как се беше засмял, уверен в победата си. Преди съперникът му да успее да се съвземе, Шан сви пръстите на дясната си ръка и заби длан в основата на носа на Кун. Очите на младия мъж се бяха завъртели, когато неговата скъпоценна, свята кръв се плисна върху твърдия мраморен под. И докато гледаше как тя се пръска във всички посоки, Шан почти усети как душата на Кун Лао излиза от своите окови.

Тогава Шан се беше изправил, бе забил поглед надолу в Кун Лао, който се мъчеше да изправи гърба си от пода. Със зловеща усмивка Шан бе стоварил още един удар в корема на своя съперник, изкарвайки въздуха му.

— Не мърдай повече — беше му казал Шан. — Наслади се на слепотата си, за да не можеш да видиш как отнемам твоя мизерен живот.

И тогава, докато Шан се надвесваше над него, Кун Лао изведнъж се пресегна, сграбчи левия крак на своя противник зад шината и здраво удари с лявата си длан в дясното коляно на Шан. Кракът на нападателя се огъна и той се срути, Кун Лао мигновено се изтърколи странично, изхвърли двата си крака във въздуха и докато падаше, хвана Шан в ножица. После Кун Лао сключи около него краката си и ги стисна, докато Шан падаше на пода, опитвайки се да се откопчи от хватката му.

Шан Цунг примигна, спомняйки си за болката, която изпита…

Лицата на двамата мъже се бяха изчервили, докато лежаха така, вкопчени един в друг.

Шан Цунг и сега потрепери, когато си спомни думите, които Кун Лао бе произнесъл:

— Някои хора, макар и със зрение, все пак са слепи — беше му казал той, прекършвайки го още по-здраво. — Винаги има неща, които човек не забелязва.

Кун Лао представляваше една малка златна рибка, която се наслаждаваше да плува в езерцето на собствената си благочестивост и праведност, но в този случай не грешеше. След това, което Шан беше сметнал за бърза победа, той беше загубил, тъй като амулетът — проклетото лунно-слънчево украшенийце — изпи силата му, докато двамата лежаха вплетени един в друг. И тя наистина се оказа бърза победа… макар и не за него.

Кун Лао и Шан Цунг се бяха срещали във всеки от последвалите дванадесет турнира. Шан Цунг седеше на своя трон в Залата на шампионите и наблюдаваше всеки двубой, докато Кун Лао напредваше към неизбежния финал. И тогава, неизтощен от битки, Шан Цунг се възправяше срещу своя уморен съперник. Всяка година Шан Цунг излизаше на тепиха уверен в победата си, защото беше използвал треви и корени, за да усили своите магически способности, беше тренирал упорито, за да вкорави още повече своята плът и жили, беше си осигурявал причина да победи, като уверяваше Шао Кан, че тази година най-сетне великата душа на Кун Лао ще бъде използвана за разширяването на пролуката.

Но всяка година Кун Лао го побеждаваше. Понякога бързо, както по време на първото им състезание. Друг път след битки, които траеха цял ден и цяла нощ, измъквайки победа от привидно сигурното си поражение. Амулетът му помагаше, разбира се, но все пак Шан Цунг знаеше, че има нещо повече от това. Въпреки че и двамата излизаха с воля да победят, Кун Лао притежаваше сърце на бог. Докато Шан беше изпратен на мисия от бог, което не беше едно и също.

Явно не беше едно и също.

Макар през тези тринадесет години тяхното противоборство да беше въпрос на чест, нещата повече не стояха така. Тази година, след като неговата душа беше изпаднала в забележителен безпорядък, след като тялото му бе по-отслабнало от всякога, Шан Цунг бе решил този път да не се бие. Тази година някой — или по-точно нещо — щеше да се бие вместо него и да разгроми проклетия Кун Лао. И след като техният шампион бъде победен, Райдън и самият Тиен ще трябва да вземат участие в турнира. А когато и те паднеха, техните души щяха…

„Гледай да не надскочиш сам себе си, непредпазливо куче!“ — сгълча се Шан Цунг.

Той изпита умора, когато застана тук, за пръв път след последната Смъртоносна битка преди една година. Всеки път, когато загубваше, Шан Цунг идваше на същото това място и отдаваше част от душата си, за да запази портала отворен.

Беше му хрумвало, разбира се, да не се подчини на заповедите на Шао Кан — да остави портала да се затвори и след това да го отвори отново, когато събере достатъчно души. Но в паника, която го беше тласнала към пътеката на лудостта, Рутхай му бе изтъкнал, че ако отворът между двата свята се затвореше, докато все още се намира от тази страна, Майчиното царство ще се унищожи заедно с всичко, което се намираше тук — включително и тях двамата.

— Как е възможно това? — беше го попитал Шан Цунг.

— Това е в същността на материята — беше му обяснил Рутхай. — Демонът може да напусне яйцето или душата човешката плът, но нито черупката, нито плътта могат да се пресекат. Ако го сторят, духовният корен на света-дом ще се прекъсне и частиците, които съставят цялата материя, ще се разкъсат една от друга и ще унищожат следите на всичко.

Макар да се намираше тук, пленник на върха на кръга, Рутхай все още беше вкоренен към Отвъдния свят. Но ако коридорът се затвореше, той щеше да се превърне в едно мазно петно. Само ако бог прекосеше от едно владение в друго и преобразуваше тукашния живот и материя, двата свята можеха да се смесят.

Така че Шан Цунг заставаше тук, докато вятър от другата страна на процепа не го изтегляше и завърташе като във водовъртеж. Той устояваше на това повличане и едва след като изпиташе остър плесник или дълга и мъчителна прорязваща болка — защото всеки път беше различно — той разбираше, че е отдал отново част от себе си, за да се поддържа коридорът отворен и е свободен да си върви… до следващото си поражение.

Въпросът на гордост се изразяваше в това, че тъкмо той трябваше да победи Кун Лао, да получи права над могъщата душа на Върховния жрец и да я използва, за да разшири отвора между двата свята. Но това нямаше да го бъде, затова с помощта на Рутхай той бе съставил нов план и го беше представил пред височайшия им повелител. Когато коленичи, притиснал разтворените си длани в пода и се приготви отново да се изправи пред лицето на Шао Кан, Шан Цунг беше убеден, че това, което им предстоеше да извършат, бе единственото правилно решение. За Шао Кан не бяха важни толкова средствата, колкото резултатите.

— Велики Повелителю — промълви Шан, когато почувства, макар да не можеше да я види, горещата, потискаща сянка, падаща върху него.

— Какво има, плъх такъв? — каза Шао Кан.

Думите болезнено го нараниха, но Шан отвърна:

— Почитаеми Императоре, дойдох, за да ви уверя, че тази година Кун Лао ще бъде победен.

— Обещавал си ми го и преди.

— Правил съм го, о, Велики, вярно е — каза Шан. — Но тази година надеждите ми са възобновени. Аз не само ще позволя на другия ви слуга да се заеме с Върховния жрец на Ордена на светлината и да го прекърши завинаги, слугата, който е силен там, където аз не съм…

— Ти в много отношения си слаб, Шан…

— Заслужил съм упрека ви, Господарю — престори се на разкаян Шан. — Но след този ден вие ще се гордеете с това, което сме постигнали. Защото не само че Принцът ще се сражава за вас, но Кун Лао е пристигнал без източника на премогъщата си сила, вълшебния амулет, подарен му от…

— Твоето дърдорене ме отегчава, зайче. Единственото, което има значение, е господството над Майчиното царство.

— И вие ще го получите — обеща Шан. — Скоро.

— Върви — каза Шао Кан. — Останало е много малко от душата ти, Шан, и би ми било неприятно ако се наложи да я обсебя. Ако го направя — изръмжа той, — на теб също ще ти бъде крайно неприятно, защото твоята вечна същност ще бъде използвана не в качеството на владетел на провинциите Шокан, а като язва върху езика на моя женски дракон Твиглет, която ще я кара да бълва срещу теб огън всеки миг или завинаги.

— Разбирам, о, Превелики — отвърна с робско покорство Шан Цунг, навеждайки се толкова ниско, че устните му докоснаха пода. — Мислех, Повелителю, че душите, които ти изпратих в замяна…

— Много малко ме удовлетвориха. Пиратите сега плават сред яростно море и в него пламтящи саби нанасят жежки рани, които мигом ги жигосват. Ах, как крещят нещастниците, когато остриетата се измъкват от пламтящата им плът. Но тези души не помогнаха на Принца. Те едва разшириха портала, колкото да мога да напъхам туловището му. Трябваше да го набутам…

— Приемете моето покорно извинение, Повелителю.

— Както Рутхай ще ти обясни, когато нещастният дявол стане достатъчно разумен, за да може да говори, това е възможно най-неприятното изпитание.

— Разбирам, Ваше Могъщество — каза Шан Цунг — но аз ви уверявам, че Принцът е под мой контрол.

— Контрол? — Шао Кан се разкиска. — Не можеш да държиш Принца под контрол. Можеш само да му намериш още по-предизвикателен противник и след това да се отстраниш от пътя му. Ако аз самият можех да го контролирам напълно, щях да го отпратя там много отдавна, на твое място.

И когато сенчестото присъствие на великия господар изчезна и Шан Цунг се изправи на нозе, той усети, че е сигурен в това. Защото през един таен отвор той беше наблюдавал Кун Лао, когато пристигна в своята стая в северната пагода, беше видял как тринадесеткратният шампион беше дошъл без своя амулет и около него вееше вледеняващ страх… Имаше вид на човек, комуто предстоеше да загуби за пръв път своята Смъртоносна битка и да страда, онемял и безпомощен, докато неговата душа бъде откъсната от разбитото му тяло и бъде използвана като първия камък в настилката по пътя на демоните…