Майкъл Конъли
Отменена присъда (9)

9.

Сряда, 17 февруари, 15,18 ч.

В килията до Отдел 124 на тринайсетия етаж в Съдебната палата нямаше никой друг, освен моя клиент Касиус Клей Монтгомъри. Той седеше навъсен на пейката в ъгъла и не се надигна, когато ме видя.

— Извинявай, че закъснях.

Монтгомъри не отговори. С нищо не показваше, че е забелязал присъствието ми.

— Стига де, Кеш. И без туй никъде няма да ходиш. К’во значение има дали ще чакаш тук, или в затвора?

— В затвора има телевизия бе, мой човек — най-после ме погледна той.

— Добре, изпуснал си Опра. Би ли дошъл насам, за да не се налага да крещя за нашите работи?

Арестантът се изправи и се приближи до решетките. Аз стоях от отсрещната страна, зад червената линия, обозначаваща еднометровото разстояние.

— Няма значение дали ще крещиш за наш’те работи. Не остана кой да ни чуе.

— Вече ти казах, извинявай. Имах тежък ден.

— Да бе, и аз съм нек’во си ник’во негро — друго нещо е да те дават по телевизията и да станеш голям човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Гледах те по новините, мръсник такъв. Станал си прокурор, а? К’ви са тия дивотии?

Кимнах. Моят клиент явно се дразнеше повече от ренегатството ми, отколкото от висенето до последното заседание за деня.

— Виж, мога да ти кажа само, че приех тая работа с нежелание. Аз не съм прокурор. Адвокат съм. Твоят адвокат. Обаче от време на време се обръщат към теб и искат нещо. И не можеш да им откажеш.

— И к’во ще стане с мен?

— Нищо няма да стане с теб. Все още съм ти адвокат, Кеш. И имаме да взимаме важно решение. Това съдебно заседание ще е кратко и лесно. Само за определяне на датата за процеса и толкова. Обаче господин Хелман, прокурорът, казва, че предложението, което ти е отправил, важи само до днес. Ако днес заявим на съдия Шампейн, че сме готови да се явим на процес, сделката отпада и отиваме на процес. Помисли ли пак по тоя въпрос?

Монтгомъри опря глава между две пръчки и продължи да мълчи. Разбрах, че не може да вземе решение. Той беше на четирийсет и седем и девет години от живота му вече бяха минали в затвора. Обвиняваха го във въоръжен грабеж и нанасяне на тежка телесна повреда и го очакваше голяма присъда.

Според полицията клиентът ми се престорил на купувач в пазар за дрога в жилищния комплекс „Родия Гардънс“. Вместо да плати обаче, извадил пистолет и поискал дилърът да му даде стоката и парите си. Оня му се нахвърлил и оръжието гръмнало. И сега наркопласьорът, гангстер на име Дарнел Хикс, щеше да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка.

Както обикновено в комплексите, никой не оказваше съдействие на следствието. Даже пострадалият твърдеше, че не си спомня какво се е случило. Предпочиташе да мълчи, с вярата, че другите от бандата ще наложат правосъдие. Но следователите въпреки това бяха успели да разплетат случая. Колата на клиента ми била записана от видеокамера на излизане от комплекса. След като я открили, те намерили по вратата кръв, която се оказала на пострадалия.

Доказателствата не бяха категорични, но все пак бяха достатъчно солидни, за да обмислим предложение от страна на прокурора. Ако приемеше споразумението, Монтгомъри щеше да бъде осъден на три години затвор и най-вероятно щеше да излежи две и половина. Ако рискуваше да отиде на процес, имаше вероятност да му дадат минимум петнайсет. Проблемът бяха тежките телесни повреди и употребата на оръжие при извършване на грабеж. От личен опит знаех, че съдия Джудит Шампейн не се отнася снизходително към престъпленията, в които е използвано огнестрелно оръжие.

Бях препоръчал на клиента си да приеме споразумението. За мен това беше логичният изход, но пък нямаше аз да излежавам присъдата. Монтгомъри не можеше да реши. Не ставаше дума толкова за трите години в затвора, а за това, че пострадалият Хикс е от Крипс, улична банда, чиито дълги ръце стигаха до всеки затвор в щата. Приемането дори само на тригодишна присъда можеше да се равнява на смъртно наказание. Монтгомъри не беше сигурен, че ще оцелее.

— Не знам какво да ти кажа — продължих. — Предложението си го бива. Прокурорът не иска да се стига до процес. Не иска да изправи на свидетелската скамейка пострадал, който не ще да е там и може повече да навреди на обвинението, отколкото да му помогне. Затова ти предлага възможния минимум. Обаче зависи от теб. Ти решаваш. Имаше две седмици. Трябва да се явим пред съдията след няколко минути.

Монтгомъри се опита да поклати глава, но челото му беше притиснато между две пръчки на решетката.

— Какво значи това? — попитах.

— Значи мамка му. Не може ли да спечелим процеса бе, мой човек? Тъй де, нали си вече прокурор. Не можеш ли да им кажеш някоя добра дума за мене?

— Това са две различни дела, Кеш. Не мога да направя такова нещо. Имаш избор. Или приеми трите години, или отиваме на процес. И както вече ти казах, определено може да направим нещо на процеса. Те нямат оръжието, а пострадалият мълчи като риба, обаче им остават неговата кръв по вратата на колата ти и записът, на който излизаш от „Родия“ веднага след инцидента. Можем да се опитаме да го изиграем така, както ти каза, че се е случило. Самозащита. Отишъл си там да си купиш крек и като видял твоята пачка, той се опитал да ти я гепи. Съдебните заседатели може и да повярват на тая версия, особено ако той не даде показания. А може да повярват дори и да свидетелства, защото ще го накарам толкова често да се позовава на правото си да не отговаря, че още преди да е станал от свидетелската скамейка, вече ще го смятат за Ал Капоне.

— Кой е Ал Капоне?

— Ти майтапиш ли се с мен?

— Не бе, мой човек, кой е?

— Няма значение, Кеш. Какво ще правим?

— Значи си съгласен да се явим на процес?

— Съгласен съм. Само че има една голяма разлика, нали разбираш?

— К’ва разлика?

— Има голяма разлика между това, което ти предлагат сега, и присъдата, която може да ти дадат, ако изгубим делото. Става въпрос за минимум дванайсет години. Рискът е много голям.

Монтгомъри се отдръпна от решетките, които бяха оставили еднакви вдлъбнатини от двете страни на челото му. Стисна пръчките и каза:

— Абе дали три или петнайсет години, тъй или иначе няма да оцелея. Те имат убийци във всеки затвор. Ама в окръжния ’сички са в отделни килии и са заключени. Там съм си добре.

Кимнах. Проблемът обаче беше, че всяка присъда над една година трябваше да се излежи в щатски затвор. В окръжния затвор пращаха ония, които чакаха процес или излежаваха кратки срокове.

— Значи отиваме на процес, така ли?

— Ами да.

— Приготви се. Скоро ще дойдат да те вземат.

Тихо почуках на вратата на залата и приставът ми отвори. Съдът заседаваше и съдия Шампейн провеждаше съвещание със страните по друго дело. Видях, че моят прокурор седи до парапета, и отидох да поговорим. За пръв път се сблъсквах с Филип Хелман и го намирах за изключително разбран човек. Реших за последно да изпитам границите на неговата търпимост.

— Е, Мики, чух, че вече сме колеги — усмихна ми се той.

— Временно — отвърнах. — Не възнамерявам да правя кариера в прокуратурата.

— Добре, нямам нужда от конкуренция. Е, как ще процедираме в нашия случай?

— Мисля, че още веднъж ще отложим делото.

— Стига, Мики, бях много великодушен. Не мога постоянно да…

— Прав си. Ти беше изключително великодушен, Фил, и го оценявам. Клиентът ми също го оценява. Просто не може да приеме споразумение, защото всяка присъда, която го прати в щатски затвор, за него е равносилна на смъртна. И двамата знаем, че Крипс ще го очистят.

— Първо, аз не знам такова нещо. И второ, щом смята така, може би не е трябвало да се опитва да ограбва Крипс и да стреля по техен човек.

Кимнах.

— Прав си, обаче моят клиент твърди, че било самозащита. Твоят пострадал първи го нападнал. Та май ще отидем на процес и ще трябва да искаш от съдебните заседатели справедливост за пострадал, който не я иска и ще даде показания само ако го принудиш. А тогава ще твърди, че нищо не си спомня.

— Може би няма да стане така. В края на краищата наистина е бил прострелян.

— Да, и съдебните заседатели може би ще повярват, особено когато извадя досието му. Първо ще го попитам с какво си изкарва прехраната. Според разкритията на Сиско, моя следовател, той продава дрога от дванайсетгодишна възраст и майка му го е пратила на улицата.

— Вече обсъдихме всичко това, Мики. Какво искаш? Почти съм готов да кажа майната му и да отидем на процес.

— Какво искам ли? Искам да се погрижа да не прецакаш началото на блестящата си кариера.

— Моля?

— Виж бе, човек, ти си млад прокурор. Спомняш ли си какво ми каза преди малко? Че нямаш нужда от конкуренция? Е, нямаш нужда и да впишеш една загуба в служебното си досие. Не и в самото начало на играта. Просто трябва да приключиш това дело. Та ето какво искам. Една година в окръжния и обезщетение. Можеш да определиш размера на обезщетението.

— Майтапиш ли се?

Каза го прекалено високо и си докара гневния поглед на съдията. После заговори съвсем тихо.

— Майтапиш ли се с мен, по дяволите?

— Не, и ако се замислиш, това е добро решение. Изгодно е за всички.

— Да бе, и какво ще каже съдия Джуди, когато й изложа споразумението? Пострадалият е на инвалидна количка за цял живот. Тя няма да го подпише.

— Ще я помолим да минем отзад в кабинета й и ще я убедим. Ще й кажем, че Монтгомъри иска да отиде на процес, на който ще пледира, че го е извършил при самозащита, и че обвинението е силно възпрепятствано поради липсата на съдействие от страна на пострадалия и положението му на високопоставен член на престъпна организация. Преди да стане съдия, тя е била прокурор. Ще разбере всичко. И сигурно ще прояви по-голямо съчувствие към Монтгомъри, отколкото към твоя пострадал наркопласьор.

Хелман се замисли. Заседанието свърши и Шампейн нареди на съдебния пристав да доведе Монтгомъри. Това беше последното дело за деня.

— Сега или никога, Фил — подканих го аз.

— Добре, да го направим — изсумтя той.

Хелман се изправи и отиде на масата на обвинението.

— Ваша светлост, преди да изведем обвиняемия, може ли да обсъдим делото в кабинета ви? — напевно произнесе той.

Врялата и кипяла Шампейн, която беше виждала всичко в съда поне по три пъти, сбърчи чело.

— Официално ли, господа?

— Навярно няма да е необходимо — отвърна Хелман. — Бихме искали да обсъдим условията на споразумение по това дело.

— Добре тогава. Да вървим.

Съдията слезе от катедрата и се насочи към кабинета си зад залата, а ние с Хелман я последвахме. Когато стигнахме портала до мястото на секретаря, аз се наведох към младия прокурор и му прошепнах:

— Монтгомъри ще получи приспадане на излежаното време, нали?

Той се закова на място и се завъртя към мен.

— Сигурно се…

— Да бе, майтап — побързах да кажа.

Вдигнах ръце в знак, че се предавам. Хелман се намръщи, обърна се и продължи към кабинета на съдията. Просто бях решил, че си струва да опитам.