Майкъл Конъли
Отменена присъда (8)

8.

Сряда, 17 февруари, 09,48 ч.

Някои хора не могат да бъдат открити. Те взимат мерки. Влачат метла след себе си, за да заличат дирята. Други просто бягат и не ги е грижа какви следи оставят. Важното е, че миналото е зад гърба им и те продължават да се отдалечават от него.

След като провери издирванията на следователя от ОП, на Бош му трябваха само два часа, за да намери сегашното име и адрес на изчезналата свидетелка, по-голямата сестра на Мелиса Ланди — Сара. Тя не беше влачила метла след себе си. Използвайки наличните възможности, просто бе продължила да бяга. Следователят от прокуратурата, който я беше изгубил в Сан Франциско, не бе търсил следи обратно по пътя. И това му беше грешката. Беше търсил напред, и не ги бе намерил.

Бош започна също като него — въведе името Сара Ланди и рождената дата 14 април 1972-ра в компютъра си. Различните полицейски търсачки осигуряваха безброй пресечни точки на органите на реда с обществото.

Първо имаше арести през 1989-а и 1990-а по обвинение в притежаване на наркотици, към които Службата за работа с проблемни деца се беше отнесла дискретно и състрадателно. Но Сара била извън юрисдикцията и съчувствието на Службата за работа с непълнолетни, когато я задържали по подобни обвинения в края на 1991-ва и още два пъти през 1992-ра. Осъдили я на пробация и задължително лечение и в продължение на няколко години липсваха каквито и да е дигитални следи от нея. Друга търсачка даде на Бош поредица нейни адреси в Лос Анджелис от началото на деветдесетте. Хари знаеше, че това са крайни квартали, в които наемите навярно бяха ниски, а наркотиците — леснодостъпни. Избраната от Сара дрога беше метамфетамин — вещество, което изгаряше мозъчните клетки с милиарди.

Следата на Сара Ланди, момичето, което се беше скрило зад храстите и бе видяло убиеца, отвлякъл малката й сестра, свършваше там.

Бош разтвори първата папка от кашона с доказателствения материал и прегледа свидетелския информационен формуляр на Сара. Намери социалноосигурителния й номер и го въведе заедно с рождената й дата в търсачката. Получи две нови имена: през 1991-ва се появяваше Сара Едуардс, а през 1997-а — Сара Уитън. Промяната на фамилията при жените обикновено означаваше брак и следователят от ОП съобщаваше, че е установил данни за два брака.

Под името Сара Едуардс арестите й продължаваха, включително два за кражба и едно обвинение в проституция. Но те бяха достатъчно раздалечени във времето и съдбата й навярно беше достатъчно тъжна, за да не я пратят в затвора.

Хари прегледа полицейските снимки от тези арести и видя млада жена с различни прически и цвят на косата, но с неизменна болка и предизвикателство в очите. На една от фотографиите под лявото й око имаше тъмнолилав оток и отворени рани по брадичката. Снимките като че ли най-вярно разказваха историята. Пропадане заради наркотици и престъпления. Незараснала вътрешна рана, все още парещи угризения.

Под името Сара Уитън арестите не преставаха, променяше се само мястото. Сигурно беше разбрала, че вече омръзва на прокурорите и съдиите, които многократно й бяха давали шанс — най-вероятно прочитайки биографията й в досъдебните следствени материали. Беше се преселила на север, в Сан Франциско, и там пак често бе имала вземане-даване със закона. Дрога и дребни престъпления, обвинения, които често вървят ръка за ръка. Бош отвори полицейските снимки и видя жена, която изглеждаше твърде стара за годините си. Имаше вид на четирийсетгодишна още преди да е навършила трийсет.

През 2003-та бе получила първата си сериозна присъда — шест месеца в окръжния затвор в Сан Матео, — след като се признала за виновна в притежаване на наркотици. Беше излежала четири месеца, след което се беше подложила на задължителна рехабилитационна програма. Това бяха последните данни за нея в системата. Оттогава не бяха арестували жена с някое от имената й или със социалноосигурителния й номер. На тези имена не бяха подавани и документи за шофьорска книжка в никой от петдесетте щата.

Бош опита още няколко дигитални маневри, усвоени по време на работата му в „Неприключени следствия“, където бяха издигнали проследяването в интернет във форма на изкуство, ала не успя да открие дирите й. Сара беше изчезнала.

Той остави компютъра, взе папките от кутията със следствените материали и се зае да преглежда документите в търсене на следа, която да му помогне да я открие. И се натъкна на нещо повече — фотокопие на акта й за раждане. Тогава си спомни, че по времето на убийството на сестра й, тя бе живяла при майка си и втория си баща.

Рожденото име в акта беше Сара Ан Глисън. Бош го въведе в компютъра заедно с датата й на раждане. На това име нямаше криминално досие, но намери шофьорска книжка, издадена в щата Вашингтон преди шест години и подновена само преди два месеца. Отвори снимката и видя, че жената е Сара. Само че едва си приличаше. Хари дълго я разглежда. Можеше да се закълне, че Сара Ан Глисън се подмладява.

Предполагаше, че е оставила тежкия живот зад гърба си, че е открила нещо, което я е накарало да се промени. Може би се беше излекувала. Може би имаше дете. Нещо беше променило живота й към добро.

Бош провери името в друга търсачка и откри линкове към комунални услуги и сателитни снимки. Адресът съответстваше на шофьорската й книжка. Беше сигурен, че я е намерил. В Порт Таунсенд. Отвори „Гугъл“ и въведе данните. Скоро разглеждаше карта на Олимпийския полуостров в северозападния край на щата Вашингтон. Сара Ланди си беше сменяла името три пъти и бе избягала в най-далечния край на континенталните Съединени щати, но той я беше намерил.

Телефонът иззвъня в мига, в който Бош посягаше към слушалката. Обаждаше се лейтенант Стивън Райт, началник на Звеното за специални разследвания в ЛАПУ.

— Просто исках да знаеш, че преди петнайсет минути установихме наблюдение над Джесъп. Участва цялото звено и всяка сутрин ще ти пращаме сводка за наблюдението. Ако ти трябва още нещо или искаш да дойдеш по което и да е време, само ми се обади.

— Благодаря, лейтенант. Ще дойда.

— Да се надяваме, че ще се случи нещо.

— Би било чудесно.

Бош затвори. И позвъни на Маги Макфърсън.

— Две неща. Първо, ЗСР вече следят Джесъп. Може да уведомиш Гейбриъл Уилямс.

Стори му се, че чува тих смях.

— Каква ирония, а?

— Да. Може в крайна сметка да убият Джесъп и тогава няма да се безпокоим за процеса.

Звеното за специални разследвания беше елитен отряд, който съществуваше от над четирийсет години, въпреки че броят на убитите от него надхвърляше този във всеки друг отдел в Управлението, включително Групата за специално въоръжение и тактика. ЗСР се използваше за тайно наблюдение на големи хищници — индивиди, заподозрени в извършване на тежки престъпления, които нямаше да престанат, докато не бъдат заловени на местопрестъплението и спрени от полицията. Майстори на наблюдението, полицаите от ЗСР чакаха заподозрените да понечат да извършат ново престъпление, преди да ги атакуват, често с фатални последици.

Споменатата от Макфърсън ирония се състоеше в това, че преди да се кандидатира и спечели поста окръжен прокурор, Гейбриъл Уилямс бе работил като адвокат по гражданско право. Той многократно беше съдил Управлението за неправомерна употреба на оръжие от страна на ЗСР, твърдейки, че стратегиите на звеното целят да въвличат заподозрените в смъртоносен сблъсък с полицията. Беше стигнал дотам, че да обяви ЗСР за „отряд на смъртта“ по време на граждански процес срещу акция на звеното, в резултат на която четирима крадци бяха убити пред заведение за бързо хранене. Сега щяха да използват същия този отряд на смъртта в маневра, която можеше да помогне за спечелване на делото срещу Джесъп и да даде тласък на по-нататъшното политическо израстване на Уилямс.

— Ще ти съобщават ли за действията му? — попита Макфърсън.

— Всяка сутрин ще получавам сводка за наблюдението. И ще ме повикат, ако се случи нещо хубаво.

— Идеално. Нещо друго? Малко бързам. Работя по едно от старите си дела и ми предстои съдебно заседание.

— Да, открих нашата свидетелка.

— Ти си страхотен! Къде е?

— Във Вашингтон, на северния край на Олимпийския полуостров. В Порт Таунсенд. Използва рожденото си име, Сара Ан Глисън, и от около шест години явно води порядъчен живот.

— Това е добре за нас.

— Може и да не е.

— Защо?

— Струва ми се, че е прекарала по-голямата част от живота си в опит да избяга от случилото се онази неделя в Хенкок Парк. Ако най-после го е преодоляла и води нормален живот в Порт Таунсенд, може да не иска да отваря стари рани, ако разбираш какво имам предвид.

— Даже и за сестра си ли?

— Може би и за нея. Това е било преди около двайсет и четири години.

Макфърсън дълго мълча, после отвърна:

— Доста циничен мироглед, Хари. Кога възнамеряваш да идеш там?

— Колкото може по-скоро. Но не знам при кого ще оставя дъщеря си. Когато ходих да докарам Джесъп от „Сан Куентин“, тя беше при една своя приятелка. Не се получи много добре, а сега пак трябва да замина.

— Съжалявам. Искам да дойда с теб.

— Мисля, че мога и сам да се справя.

— Знам, че можеш. Но няма да е зле с теб да има жена и прокурор. Все повече ми се струва, че тя е ключът към всичко това, и ще е моя свидетелка. Подходът ни към нея е от огромно значение.

— Занимавам се със свидетели от трийсетина години. Мисля, че…

— Нека оставим транспортната служба на прокуратурата да уреди пътуването. Така ще можем да заминем заедно. Да обсъдим стратегията.

Бош се замисли. Знаеше, че няма да я разубеди.

— Както кажеш.

— Добре. Ще съобщя на Мики и ще се свържа с транспортната. Ще си запазим сутрешен полет. Утре съм свободна. Това прекалено рано ли е за теб? Не ми се чака до другата седмица.

— Ще успея.

Хари имаше и трета причина да й се обади, но реши да изчака. Поемането на инициативата за пътуването до Вашингтон от нейна страна го възпря да обсъжда следствените си ходове.

Затвориха и той забарабани с пръсти по ръба на бюрото, като се чудеше какво да каже на Рейчъл Уолинг.

След малко извади мобилния си и набра номера й. Имаше го записан. За негова изненада тя отговори веднага. Беше предполагал, че няма да вдигне, щом види името му на дисплея. Отдавна приключилата им връзка бе оставила диря от силни чувства.

— Здравей, Хари.

— Здравей, Рейчъл. Как си?

— Добре, а ти?

— Бива. Обаждам ти се за един случай.

— Разбира се. Хари Бош никога не минава по каналния ред. Действа директно.

— За такова нещо няма канален ред. И знаеш, че ти се обаждам, защото ти имам доверие и уважавам твоето мнение повече от всяко друго. Ако мина по каналния ред, ще ме свържат с някой профайлър от Куонтико, който е само глас по телефона. И не само това, ами ще ми се обади отново чак след два месеца. Как щеше да постъпиш, ако беше на мое място?

— Хм… сигурно по същия начин.

— Освен това не ми се ще да замесвам официално Бюрото. Просто искам твоето мнение и съвет.

— Какъв е случаят?

— Струва ми се, че ще ти хареса. Убийство на дванайсетгодишно момиче отпреди двайсет и четири години. Навремето са пратили в затвора един тип и сега ще трябва пак да го съдим. Помислих си, че психологическият профил на престъплението може да е от полза за прокурора.

— За делото „Джесъп“, за което говорят по новините, ли става дума?

— Да, за него.

Знаеше, че ще я заинтригува. Долавяше го в гласа й.

— Добре, донеси ми каквото имаш. Колко време ще ми дадете? Имам си друга работа, нали знаеш.

— Този път не е спешно. Не е като оная история с Ехо Парк. Сигурно утре няма да съм в града. Може би и за по-дълго. Мисля, че ще имаш на разположение няколко дни за работа с материалите. Още ли си на същото място над Кинотеатъра за един милион долара?

— Да.

— Добре, ще ти донеса кашона.

— Ще те чакам.