Майкъл Конъли
Отменена присъда (6)

6.

Вторник, 16 февруари, 16,48 ч.

На Бош му харесваше да я гледа и слуша как говори. Усещаше, че делото вече я е завладяло. Маги Страшната. Естествено, че ще й викат така. Нещо повече, така мислеше за себе си самата тя. Занимаваха се с това дело по-малко от седмица, но той го беше разбрал няма и час след като се запознаха. Маги знаеше тайната. А именно, че не става дума за закони и процедури. Нито за юриспруденция и стратегия. А да вземеш онова тъмно нещо, което знаеш, че е някъде там навън, и да го вкараш вътре. Да го направиш свое. Да го изковеш на вътрешен огън и да го превърнеш в нещо остро и здраво, което да хванеш в ръце и с което да се биеш.

Безпощадно.

— Джесъп поискал адвокат и престанал да дава показания — продължи обобщението Макфърсън. — Първоначално делото било построено около разпознаването на заподозрения от по-голямата сестра и уликите, открити в „паяка“. Три косъма на жертвата, намерени между седалката и облегалката. Сигурно я е удушил там.

— По тялото на момичето нищо ли е нямало? — попита Бош. — Нито от Джесъп, нито от колата?

— Нищо, което да може да се използва в съда. Открили ДНК материала по роклята два дни по-късно, когато й правили оглед. Роклята всъщност била на Сара и Мелиса я взела назаем за деня. По ръба от предната страна установили наличие на малко количество семенна течност. Анализирали я, но, разбира се, по онова време в наказателните дела не се използвала ДНК експертиза. Определили кръвната група, А положителна, втората най-разпространена сред хората. Трийсет и четири процента от населението са с такава. Както и Джесъп, но това само го включвало в групата на заподозрените. Прокурорът решил да не го използва като доказателство в съда, защото така просто щял да даде на защитата възможност да посочи на съдебните заседатели, че само в окръг Лос Анджелис в тази група влизат над един милион мъже.

Бош я видя отново да хвърля поглед към бившия си съпруг. Сякаш той беше виновен за целящите да объркат съдебните заседатели маневри на всички адвокати по света. Хари започваше да добива представа защо се е разпаднал бракът им.

— Направо не е за вярване колко далече сме стигнали — обади се Холър. — Днес водят и решават дела само въз основа на ДНК.

— Нататък — каза Макфърсън. — Прокуратурата разполагала с веществени доказателства — космите — и свидетел. Имало и възможност — Джесъп познавал квартала и работел там в деня на убийството. Що се отнася до мотива, при проучване на миналото му установили, че е бил физически малтретиран от баща си и проявявал психопатично поведение. Много от тези неща излезли в съда по време на фазата на смъртната присъда. Но — и ще го кажа, преди да си направиш прибързани заключения, Холър — не бил осъждан.

— Нали спомена, че нямало сексуално насилие? — попита Бош.

— Нямало следи от проникване или сексуално насилие. Но това несъмнено било сексуално мотивирано престъпление. Извършителят за кратко упражнявал контрол в свят, в който му се струвало, че не контролира почти нищо. Действал импулсивно. Навремето семенната течност, открита по роклята на момичето, била част от същия пъзел. Предполагало се, че е убил детето и после е мастурбирал, почиствайки всичко, освен малко количество сперма. Петното, изглежда, било вторично пренесено върху плата. Не било капка, а зацапване.

— Което се обяснява от новата идентификация на ДНК — прибави Холър.

— Може би — каза Макфърсън. — Но хайде да обсъждаме новите доказателства после. Сега говоря за това с какво са разполагали и какво са знаели през хиляда деветстотин осемдесет и шеста.

— Добре. Продължавай.

— Това е всичко за доказателствата, но не и за материалите на обвинението. Два месеца преди процеса им се обажда арестантът, който лежи в килията до Джесъп в окръжния. Той…

— Затворнически доносници — отново я прекъсна Холър. — Никога не ми се е случвало такъв да каже истината, но пък и не знам някой прокурор да не го е използвал въпреки това.

— Може ли да продължа? — възмутено попита Макфърсън.

— Да, моля — отвърна Холър.

— Феликс Търнър, наркопласьор рецидивист, който бил толкова редовен посетител на окръжния, че го направили чистач, защото познавал ежедневните процедури не по-зле от надзирателите. Носел и храната на затворниците в изолатора. Та той съобщава на следователите, че Джесъп му разказал подробности, каквито можел да знае само убиецът. Разпитали го и се оказало, че наистина му е известна информация за престъплението, която не била публично разгласена. Например, че обувките на жертвата били събути, че не била изнасилена, че се е избърсал в роклята й.

— И те му повярвали и го направили свой главен свидетел — не се сдържа Холър.

— Повярвали му и го включили в списъка на свидетелите. Не като главен. Но неговите показания били важни. Обаче четири години по-късно „Таймс“ публикува на първа страница изобличителна статия за Феликс Търнър Горелката, професионален затворнически доносник, който дал показания за обвинението в шестнайсет дела за период от седем години, спечелвайки си съществено намаление на обвинения и присъди, както и други привилегии, като самостоятелни килии, добра работа и големи количества цигари.

Бош си спомняше скандала. Той беше разтърсил Окръжна прокуратура в началото на деветдесетте и бе довел до промени в използването на затворнически информатори като свидетели в съдебни процеси. Една от многобройните плесници, понесени от местните органи на закона през онова десетилетие.

— Журналистическото разследване дискредитирало Търнър. В материала пише, че използвал външен частен детектив, който събирал информация за престъпления и му я съобщавал. Както може би си спомняте, това промени правилата за използване на сведения, дошли до нас от затвора.

— Само че недостатъчно — заяви Холър. — Не се стигна до пълна забрана на използването на затворнически доносници, а трябваше.

— Може ли просто да се съсредоточим върху нашия случай? — На Макфърсън явно й беше омръзнало Холър постоянно да си дава мнението.

— Естествено — отвърна той. — Да се съсредоточим.

— Добре, та когато „Таймс“ разкрил всичко това, Джесъп отдавна бил осъден и лежал в „Сан Куентин“. Разбира се, той подал жалба, в която обвинявал полицията и прокуратурата в неправомерни действия. Това не довело до нищо — всички апелативни инстанции заключили, че макар използването на Търнър за свидетел да било огромна грешка, неговото въздействие върху съдебните заседатели нямало такава тежест, че да промени решението им. Останалите доказателства били повече от достатъчни.

— И толкова, просто ей така са стигнали до такова заключение! — възмути се Холър.

— Интересен факт е, че една година след разобличаването му в „Таймс“ Феликс Търнър бил намерен убит в Западен Холивуд — добави Макфърсън. — Извършителят така и не бил разкрит.

— Заслужил си го е, ако питате мен — обади се Холър.

Това изказване доведе до прекъсване на дискусията. Бош го използва, за да насочи разговора отново към доказателствата и да зададе някои въпроси, които му бяха хрумнали.

— Космите още ли са налични?

На Макфърсън й трябваше известно време, за да се върне от Търнър към доказателствения материал.

— Да, при нас са. Делото е отпреди двайсет и четири години, но винаги подлежи на обжалване. И тъкмо в това Джесъп всъщност ни е направил услуга със своето адвокатстване от затвора. Постоянно подавал молби и жалби. Ето защо и доказателственият материал от процеса не е унищожен. Естествено това накрая му позволило да направи ДНК анализ на отрязаната от роклята проба, но все още пазим всички доказателства от процеса и ще можем да ги използваме. Джесъп още от първия ден твърдял, че космите на седалката са подхвърлени от полицията.

— Съмнявам се, че на новия процес защитата му ще е много по-различна, отколкото през осемдесет и шеста и в жалбите му — рече Холър. — Момичето е сбъркало при разпознаването в досъдебната фаза и оттам нататък бързо се е стигнало до присъда. Поради липса на каквито и да било веществени доказателства полицията е подхвърлила косми от жертвата в „паяка“ на Джесъп. Тоя номер не е минал пред съдебните заседатели през осемдесет и шеста, но това е преди Родни Кинг и бунтовете през деветдесет и втора, случая „О. Джей Симпсън“, скандала „Рампарт“ и всички други проблемни случаи, които се стовариха над полицейското управление оттогава. Сега сигурно ще има много силен ефект.

— Тогава какви шансове имаме? — попита Бош.

Преди да отговори, Холър се озърна към Макфърсън.

— Въз основа на това, което знаем засега, мисля, че щях да имам по-голям шанс, ако бях от другата страна на пътеката.

Погледът на Макфърсън стана мрачен.

— Ами тогава може би трябва да се върнеш от другата страна.

Холър поклати глава.

— Не, аз сключих сделка. Може да е лоша, но ще я спазя. Пък и не ми се случва често да съм на страната на силата и справедливостта. Може да свикна с това — даже и при загубена кауза.

Той се усмихна на бившата си жена, но тя не му отвърна със същото.

— Ами сестрата? — попита Бош.

Макфърсън насочи поглед към него.

— Свидетелката ли? Това е вторият ни проблем. Ако е жива, трябва да е на трийсет и седем. Въпросът е как да я открием. Родителите не могат да ни помогнат. Истинският й баща починал, когато била седемгодишна. Майка й се самоубила на гроба на сестра й три години след убийството. А пастрокът се алкохолизирал, получил чернодробна недостатъчност и умрял преди шест години, докато чакал трансплантация. Накарах един от нашите следователи да направи бърза проверка в базата данни и се оказа, че следите на Сара Ланди се губят в Сан Франциско приблизително по времето, когато е починал вторият й баща. Същата година изтекла пробацията й за притежаване на наркотици. Архивът показва, че се е омъжвала и развеждала два пъти и многократно е арестувана за дрога и дребни престъпления. И после, както казах, е изчезнала от радара. Или е умряла, или се е „поправила“. Даже да си е сменила името, все щяха да останат някакви данни, ако я бяха арестували през последните шест години. Обаче няма нищо.

— Ако не я намерим, не ни остава друго — рече Холър. — Ще ни трябва жив човек, който обвинително да насочи показалец през тия двайсет и четири години и да каже: „Той беше!“

— Съгласна съм — отвърна Макфърсън. — Тя е ключът. Трябва да заяви на съдебните заседатели, че навремето не е сбъркала. Че тогава е била сигурна, че е сигурна и сега. Ако не успеем да я открием и да я накараме да го направи, ни остават само космите на жертвата и почти нищо друго. Те ще разполагат с резултатите от ДНК експертизата и с този коз ще бият всичко останало.

— А ние ще се издъним с гръм и трясък — добави Холър.

Маги не отговори, нямаше и нужда.

— Не се притеснявайте, ще я открия — окуражи ги Бош.

Двамата го погледнаха. Не беше време за празни приказки. Той говореше сериозно.

— Ако е жива, ще я открия — повтори детективът.

— Добре — рече Холър. — Това ще е най-важната ти задача.

Бош извади връзката с ключовете си и отвори закаченото за нея джобно ножче, с което отряза червения печат на кашона с доказателствения материал. Нямаше представа какво има вътре. Използваните в процеса преди двайсет и четири години доказателства все още се съхраняваха от Окръжна прокуратура. В тази кутия се пазеха неща, които не бяха представени в съда.

Той си сложи чифт латексови ръкавици, които извади от джоба си, и отвори кашона. Най-отгоре лежеше книжна торба с роклята на жертвата. Това го изненада. Предполагаше, че дрехата е била показана на процеса, макар и само заради съчувствената реакция на съдебните заседатели.

От разтворената торба се разнесе мирис на мухъл. Детективът извади роклята, като я държеше за горната част. И тримата мълчаха. Едно момиченце беше носило тази рокля, когато го бяха убили. Синя, с по-тъмно синя панделка отпред. От предния долен край беше изрязано парче с големина четирийсетина квадратни сантиметра — мястото на петното от семенна течност.

— Защо е тук? — попита Бош. — Защо не са я покачали в съда?

Холър не каза нищо. Макфърсън се наведе напред и се вгледа в роклята, докато обмисляше отговора си.

— Според мен… не са я показали заради изрязаното парче. Ако я бяха показали, защитата щеше да постави въпроса за него. Това е щяло да доведе до анализа на кръвната група. Обвинението е решило да не я използва при представянето на веществените доказателства. Сигурно са разчитали на снимките от местопрестъплението, на които роклята се е виждала. Оставили са на защитата да я представи, а тя не го е направила.

Бош сгъна роклята и я остави на масата. В кашона имаше и чифт черни лачени обувки. Сториха му се съвсем мънички и тъжни. Имаше още една книжна торба, в която бяха бельото и чорапите на жертвата. В придружаващия лабораторен доклад се съобщаваше, че вещите са проверени за телесни течности, косми и влакна, но такива не са открити.

На дъното на кашона имаше пластмасова кутийка, съдържаща сребърна верижка с висулка. Бош я разгледа през найлона и видя, че фигурката е Мечо Пух. В друго пликче имаше ластична гривна с морскосини мъниста.

— Това е.

— Трябва да ги пратим на криминалистите, за да ги проверят пак — предложи Макфърсън. — Не се знае, технологиите доста са напреднали за двайсет и четири години.

— Ще го направя — обеща Бош.

— Между другото, къде са открити обувките? — попита прокурорката. — На снимките от местопрестъплението не са на краката на жертвата.

Той провери в списъка с вещите, залепен от вътрешната страна на капака.

— Според това тук са намерени под трупа. Трябва да са се изули в колата, може би когато я е душил. Убиецът е хвърлил в контейнера първо тях, а после тялото.

Образите, породени от предметите в кашона, бяха внесли мрачно настроение сред екипа на обвинението. Бош започна внимателно да връща всичко вътре. Накрая постави пликчето с верижката.

— На колко години беше дъщеря ви, когато заряза Мечо Пух? — попита той.

Холър и Макфърсън се спогледаха. Адвокатът не отговори.

— На пет-шест — отвърна Макфърсън. — Защо?

— И моята, струва ми се. Но това дванайсетгодишно момиче го е носело на верижка. Питам се защо.

— Може би заради онзи, от когото го е получила — предположи Холър. — Хейли, нашата дъщеря, още носи една гривна, която й подарих преди около пет години.

Бившата му жена го изгледа така, сякаш оспорваше твърдението му.

— Не постоянно — побърза да добави той. — От време на време. Понякога, когато я взимам. Може верижката да е от истинския баща на Мелиса.

От компютъра на Макфърсън се разнесе тих сигнал и тя си провери имейла.

— От Джон Ривас е, колегата, който отговаря за следобедните съдебни заседания в Отдел сто — след малко съобщи тя. — Джесъп вече си има адвокат и Джон се опитва да го включи в списъка за заседание за освобождаване под гаранция. Ще го докарат с последния автобус от градския затвор.

— Кой е адвокатът? — попита Холър.

— Ще паднеш! Клайв Ройс Хитрия поема случая безвъзмездно. По препоръка на „Генетично правосъдие“.

Бош беше чувал това име. Любимец на медиите, топадвокатът Ройс никога не пропускаше възможност да застане пред камера и да каже всичко онова, което нямаше право да каже в съда.

— Естествено, че го поема безвъзмездно — изсумтя Холър. — Ще си го изкара по друг начин. С интервюта и първи страници във вестниците — на Клайв не му пука за нищо друго.

— Никога не съм участвала в дело срещу него — отбеляза Макфърсън. — Нямам търпение.

— Джесъп наистина ли е включен в списъка?

— Още не. Но Ройс разговарял със секретаря. Ривас пита дали искаме той да го поеме. Щял да възрази срещу освобождаването под гаранция.

— Не, ние ще го поемем — заяви Холър. — Да вървим.

Макфърсън затвори компютъра си, а Бош постави капака на кутията с доказателствения материал.

— Ще дойдеш ли? — попита го Холър. — За да видиш врага.

— Съвсем наскоро прекарах седем часа с него, забрави ли?

— Според мен той няма предвид Джесъп — поясни Макфърсън.

Бош кимна.

— Не, ще пропусна. Отивам да занеса тези неща на криминалистите и ще се заема с издирването на нашата свидетелка. Ще ви съобщя, когато я открия.