Майкъл Конъли
Отменена присъда (5)

5.

Вторник, 16 февруари, 16,14 ч.

Една от най-хубавите последици от брака ми с Маги Макфърсън беше това, че никога не ми се налагаше да се изправям срещу нея в съда. Разводът пораждаше конфликт на интереси, който неведнъж ме е спасявал от професионален провал и унижение. Тя наистина беше най-добрият прокурор, когото съм виждал да пледира в съда. Ненапразно я наричаха Маги Страшната.

Сега за пръв път щяхме да сме екип и да седим един до друг на една и съща маса в съда. Само че това, което по-рано ми се струваше толкова обещаващо, да не споменавам потенциалната полза за Маги, вече започваше да се превръща в доста тромав и ръждясал механизъм. На Маги не й харесваше да е втори обвинител. И имаше защо. Тя беше професионален прокурор и бе пратила зад решетките десетки престъпници — от наркопласьори и джебчии до изнасилвачи и убийци. Самият аз бях участвал в десетки процеси, но никога като обвинител. Маги трябваше да е помощничка на новак и тази идея не й допадаше.

Седяхме на голямата маса в заседателна зала А и бяхме пръснали документите по делото пред себе си. Въпреки разрешението на Уилямс да работя в собствения си офис, в момента това не беше практично. Нямах друг офис, освен дома си. Обикновено движех нещата от задната седалка на своя линкълн „Таун Кар“, което не вършеше работа в „Народът срещу Джейсън Джесъп“. Бях поръчал на секретарката си да ни уреди временен офис в центъра, обаче това щеше да се случи най-рано след няколко дни. Ето защо временно седяхме там, забили очи в пода и целите настръхнали.

— Маги, откровено си признавам, че когато става дума за съдебно преследване на престъпници, не съм достоен даже да ти нося обяда — казах аз. — Обаче тук става дума за политика и съдебно преследване на престъпници и аз съм назначен за първи обвинител. И толкова. Или го приемаме, или не. Аз се съгласих и помолих ти да си ми помощничка. Ако смяташ, че ние не…

— Просто не ми харесва идеята да ти нося куфарчето — прекъсна ме тя.

— Няма такова нещо. Виж, пресконференцията и външният вид са едно, но е ясно, че трябва да работим като отбор. Ти ще водиш следствието колкото и аз, може би дори повече. На процеса няма да е различно. Заедно ще разработим стратегия и тактика. Но ще трябва да ми имаш малко доверие. Аз си знам работата в съдебната зала. Просто този път ще седя на другата маса.

— Тъкмо тук грешиш, Мики. На масата на защитата носиш отговорност само за един човек. За клиента си. Когато си прокурор, представляваш народа и тази отговорност е много по-тежка. Ето защо го наричат „тежест на доказване“.

— Както и да е. Ако искаш да кажеш, че изобщо не бива да го правя, не се обръщаш към когото трябва. Иди малко по-нататък по коридора и разговаряй с шефа си. Обаче ако ме отстранят от делото, ще отстранят и теб, и тогава ще си останеш във Ван Найс, докато се пенсионираш. Това ли искаш?

Тя не отговори, което само по себе си означаваше много.

— Добре тогава — продължих. — Хайде да се опитаме да го направим, без да се хващаме за косите, става ли? Не забравяй, че не съм тук да събирам точки с осъдителни присъди и да правя кариера. За мен всичко приключва с това дело. Значи и двамата искаме едно и също. Да, ти ще трябва да ми помагаш, но в същото време ще помагаш и на…

Телефонът ми завибрира. Бях го оставил на масата. Не познах номера на дисплея, но отговорих само за да прекъсна разговора с Маги.

— Холър.

— Ей, Мик, как се справих?

— Кой се обажда?

— Стикс.

Стикс беше оператор на свободна практика и снимаше репортажи за местните информационни канали. Понякога и за големите. Познавах го толкова отдавна, че даже не си спомнях истинското му име.

— С какво си се справил, Стикс? Зает съм в момента.

— На пресконференцията. Аз те провокирах.

Явно Стикс ми беше подхвърлял въпросите иззад прожекторите.

— А, да, да, страхотно се справи. Благодаря ти.

— Сега ще се погрижиш за мен по това дело, нали? Ще ме предупреждаваш, ако има нещо за мен, нали? Нещо изключително.

— Добре, не се безпокой, Стикс. Ще те предупреждавам. Но сега трябва да затварям.

Прекъснах връзката и оставих телефона на масата. Маги пишеше нещо на лаптопа си. Като че ли временното недоволство беше преминало и се колебаех дали отново да повдигна въпроса.

— Обади се един приятел, който работи за новинарските канали. Може по някое време да ни е полезен.

— Не бива да вършим нищо непочтено. Обвинението има много по-строги етични норми от защитата.

Поклатих глава. Не можех да й надвия.

— Това са глупости, а и нямам предвид да вършим нещо непо…

Вратата се отвори и в залата заднишком влезе Хари Бош с два кашона в ръце.

— Извинявайте за закъснението — каза той и стовари кутиите на масата. По-голямата беше от архива, в който се съхраняваха доказателствените материали. Предположих, че по-малката съдържа полицейското досие от първоначалното следствие.

— Трябваха им три дни да открият кашона с делото за убийството. Беше на осемдесет и пети ред вместо на осемдесет и шести.

Детективът ме погледна, после премести поглед към Маги и отново към мен.

— Е, какво съм пропуснал? Да не е избухнала война в нашия щаб?

— Обсъждахме тактиката на обвинението и се оказа, че сме на противоположни мнения.

— Мога да си представя.

Той се настани на стол в края на масата. Виждах, че има още какво да каже. Вдигна капака на големия кашон, извади три класьора и ги остави на масата, после свали кашона на пода.

— Знаеш ли, Мик, като ще изчистваме противоречията си… Мисля, че преди да ме въвлечеш в тая сапунена опера, трябваше да ми обясниш някои неща.

— Какви например, Хари?

— Например това, че става дума за пари, а не за убийство.

— Какви ги говориш? За какви пари?

Бош просто продължи да ме гледа, без да отговори.

— Гражданския иск на Джесъп ли имаш предвид? — попитах аз.

— Да. Днес по пътя имах интересна дискусия с Джесъп. Накара ме да се замисля и ми хрумна, че ако го принудим да сключи споразумение с нас, гражданският иск срещу града и окръга автоматично ще падне, защото човек, който се признава за виновен в убийство, няма да може да води дело и да твърди, че несправедливо е хвърлен в затвора. Затова ми се ще да знам каква всъщност е нашата роля. Опитваме се да изправим заподозрян в убийство пред съда или просто да спестим на града и окръга няколко милиона?

Забелязах, че Маги се поизправя на стола си. Явно мислеше за същото.

— Майтапиш се — рече тя. — Ако това…

— Чакайте, чакайте — намесих се аз. — Хайде да се поуспокоим. Според мен нещата не стоят така. Не че не съм мислил за това, обаче Уилямс не ми е споменавал и дума за споразумение. Каза ми да се готвя за процес. Всъщност той смята, че ще се стигне до процес по същата причина, която току-що споменахте. Джесъп за нищо на света няма да приеме споразумение, защото така ще изпусне гърнето със злато. Няма да има нито книга, нито филм, нито обезщетение. Ако иска парите, трябва да се яви на процес и да спечели.

Маги бавно кимна, сякаш преценяваше добре аргументирана хипотеза. Бош обаче изобщо не изглеждаше удовлетворен.

— Но откъде знаеш какви са намеренията на Уилямс? Ти си външен човек. Може да са те назначили, навили и насочили в нужната посока и сега да седят и гледат резултата.

— Той е прав — прибави Маги. — Джесъп дори няма защитник. Още щом си вземе адвокат, ще започне да уговаря споразумението.

Вдигнах ръце в успокоителен жест.

— Вижте, на днешната пресконференция обявих, че ще искаме смъртна присъда. Направих го само за да видя реакцията на Уилямс. Той не го очакваше и после ме притисна в коридора. Каза ми, че такова решение не зависело от мен. Отговорих му, че това е само стратегия, че искам Джесъп да се замисли за споразумение. И Уилямс се изненада. Не го беше предвидил. Ако си е мислил за споразумение само за да се справи с гражданския иск, щях да го прочета по лицето му. Бива ме да чета изражения.

Виждах, че още не съм убедил Бош.

— Спомняш ли си ония двамата от Хонконг, които искаха да те качат на първия самолет за Китай миналата година? Веднага схванах намеренията им и ги изиграх.

Видях по очите му, че омеква. Китайската история му напомняше, че има дълг към мен, който сега ми изплащаше.

— Добре — каза той. — Какво ще правим?

— Ще приемем, че Джесъп иска процес. Когато си вземе адвокат, ще узнаем със сигурност. Но отсега започваме да се готвим, защото, ако трябваше аз да го защитавам, нямаше да се откажа от съкратен процес. Щях да се опитам да лиша прокуратурата от време за подготовка, за да не може да намери нужните хора или да им запуши устата.

Погледнах датата на часовника си.

— Ако съм прав, имаме четирийсет и осем дни до процеса. И ни предстои много работа.

Спогледахме се и известно време поседяхме в мълчание. После прехвърлих топката на бившата си жена.

— През по-голямата част от миналата седмица Маги преглежда материалите на обвинението от първото дело. Хари, знам, че нещата, които носиш сега, в много отношения се дублират с тях, но предлагам първо тя да ни разкаже за процеса през осемдесет и шеста. Мисля, че така ще получим добра първоначална представа какво трябва да направим този път.

Бош кимна одобрително и аз дадох знак на Маги да започне. Тя придърпа лаптопа пред себе си.

— Добре, първо няколко основни неща. Тъй като обвинението искало смъртно наказание, изборът на съдебни заседатели бил най-дългата част от процеса. Почти три седмици. Самият процес продължил седем дни и после още три за разглеждане на първоначалните решения. След това обсъждането на смъртната присъда траело две седмици. Но само седем дни свидетелски показания и доказателства ми се струват прекалено малко в дело за предумишлено убийство. Всичко е било твърде нагласено. А защитата… е, почти е нямало защита.

Маги ме изгледа така, сякаш съм виновен за слабата защита на обвиняемия, въпреки че през осемдесет и шеста още не бях завършил следването си.

— Кой му е бил адвокат? — попитах аз.

— Чарлз Бърнард — отвърна бившата ми жена. — Проверих в Калифорнийската колегия. Няма да го защитава той. Умрял е през деветдесет и четвърта. Гари Линц, прокурорът, също вече е покойник.

— Не си ги спомням и двамата. Кой е бил съдия?

— Уолтър Саквил. Отдавна е пенсионер, но го помня. Беше много строг.

— Имал съм няколко случая при него — обади се Бош. — Не приемаше глупости и от двете страни.

— Продължавай — казах аз.

— Добре. Версията на обвинението е следната. Семейство Ланди — тоест нашата жертва Мелиса, която била на дванайсет, нейната тринайсетгодишна сестра Сара, майката Риджайна и пастрокът Кенсингтън — живеели на Уиндзор Булевард в Хенкок Парк. Къщата се намирала на една пряка северно от „Уилшър“, в близост до Обединената Божия църква „Света Троица“, на чиито две неделни утринни служби по онова време се събирали около шест хиляди души. Хората паркирали колите си из целия Хенкок Парк, за да отидат на черква. По-точно, докато на местните жители не им писнало кварталът им всяка неделя да се задръства с автомобили и се обърнали към общината. Успели да уредят през уикенда паркирането да е разрешено само за тях. Трябвало да имаш стикер, за да паркираш на улиците, включително на „Уиндзор“. Това отворило вратата за наети от градските власти фирми с „паяци“, които патрулирали като акули в неделя сутрин. Имали право да вдигнат всяка кола без съответния стикер на предното стъкло. И така най-после стигаме до Джейсън Джесъп, нашия заподозрян.

— Който е шофирал „паяк“ — добавих аз.

— Точно така. Той бил шофьор във фирмата „Аардварк Тоуинг“. Хитро име, гарантирало им първото място в телефонния указател по онова време, когато хората все още използвали такива.

Озърнах се към Бош и по реакцията му разбрах, че е от онези, които все още използват телефонни указатели, а не интернет. Маги не забеляза нищо и продължи:

— Във въпросната сутрин Джесъп патрулирал в Хенкок Парк. В двора на Ланди строели басейн. Кенсингтън Ланди бил музикант, озвучавал филми и тогава печелел доста добре. Та строели басейн и в задния двор имало грамаден изкоп и купчини пръст. Родителите не искали момичетата да играят там. Смятали, че е опасно, пък и онази сутрин децата били облечени за черква. Къщата има голям преден двор. Пастрокът казал на момичетата да си поиграят няколко минути навън, преди да тръгнат за службата. По-голямата, Сара, трябвало да наглежда Мелиса.

— В „Света Троица“ ли са ходели? — попитах аз.

— Не, в „Светото сърце“ в Бевърли Хилс. Така или иначе децата били навън само петнайсетина минути. Майката още била горе и се приготвяла, а пастрокът, който също трябвало да хвърля по едно око на момичетата, гледал телевизия вътре. Спортните репортажи по „И Ес Пи Ен“, или каквото са давали тогава. Съвсем забравил за децата.

Бош поклати глава. Знаех точно какво изпитва. Не съдеше бащата. Всъщност разбираше как може да се е случило. Този ужас е познат на всеки родител, който е наясно, че дори съвсем малка грешка може да струва адски скъпо.

— По някое време чул писъци — продължи Маги. — Изскочил навън и заварил по-голямото момиче, Сара, на двора. Тя пищяла, че някакъв мъж е отвел Мелиса. Пастрокът изтичал на улицата да я търси, ала от нея нямало и следа. Просто изчезнала.

Бившата ми жена замълча за миг, за да се овладее. И тримата имахме малки дъщери и разбирахме, че в онзи момент животът на всички от семейство Ланди просто се е прекършил.

— Обадили се в полицията, която реагирала бързо. Това все пак бил Хенкок Парк. Първите съобщения били разпратени за минути. Пристигнали детективи.

— Значи всичко се е случило посред бял ден, така ли? — попита Бош.

Маги кимна.

— В десет и четирийсет. Семейство Ланди щели да ходят на службата в единайсет.

— И никой друг не е видял нищо?

— Не забравяй, това е Хенкок Парк. Високи плетове, огради, уединение. Хората там ги бива да се изолират от външния свят. Никой не видял нищо. Никой не чул нищо, докато Сара не почнала да пищи, а тогава вече било късно.

— Около дома на Ланди имало ли е ограда или плет?

— Жив плет, висок метър и осемдесет, от север и юг, но не и откъм улицата. Навремето се предполагало, че Джесъп е минал оттам с камиона, видял е момичето само на двора и е действал импулсивно.

Известно време седяхме в мълчание, замислени за мъчителната непредвидимост на съдбата. Камион минава покрай къща. Шофьорът вижда момиченце, само и уязвимо. И в миг решава, че може да го отвлече безнаказано.

— А как са стигнали до него? — наруши тишината Бош.

— Детективите пристигнали на местопрестъплението за по-малко от час. Главният се казвал Доръл Клостър, партньорът му — Чад Стайнър. Проверих. Стайнър е мъртъв, а Клостър е пенсионер и е в напреднал стадий на Алцхаймер. Няма да ни е от полза.

— По дяволите! — изсумтя Хари.

— Както и да е, отишли там и действали бързо. Разпитали Сара и тя описала похитителя като боклукчия. С други думи, носел мръсен гащеризон като на служителите от чистотата. Момичето чуло боклукчийската кола на улицата, но не я видяло през храстите, където се било скрило от сестра си — играели на криеница. Само че било неделя и боклукчийски коли не минавали. Пастрокът чува това, събира две и две и споменава за „паяците“, които патрулират по улиците в неделя сутрин. Това става най-добрата им следа. Детективите взимат списъка с фирмите изпълнители и започват да обикалят гаражите.

— Уилшърският коридор се покривал от три фирми. Едната била „Аардварк“. Отиват там и установяват, че в участъка работят три коли. Викат шофьорите и Джесъп е един от тях. Другите двама се казват Дерек Уилбърн и Уилям Клинтън — без майтап. Разделят ги и ги разпитват, обаче не излиза нищо подозрително. Проверяват им досиетата и Джесъп и Клинтън се оказват чисти, но две години преди това Уилбърн е арестуван за опит за изнасилване, без да се стигне до присъда. Това било достатъчно, за да го вземат за разпознаване, но момиченцето все още липсва и няма време за формалности, няма време за организиране на разпознаването.

— Сигурно са го закарали в къщата — предположи Бош. — Не са имали избор. Трябвало е да действат бързо.

— Точно така. Но Клостър знаел, че стъпва по тънък лед. Можел да накара момиченцето да идентифицира Уилбърн, само че тогава щял да изгуби в съда, задето е задал насочващ въпрос, нали разбирате, „Това ли е онзи мъж?“. Затова направил следващото най-добро нещо, което можел да стори. Закарал и тримата шофьори, както били по гащеризони, в дома на Ланди. И тримата били двайсетинагодишни бели мъже. Всички носели фирмените гащеризони. Детективът нарушил процедурата, за да спечели време, с надеждата, че ще открие момиченцето живо. Спалнята на Сара Ланди била на втория етаж от предната страна на къщата. Клостър качва детето в стаята му и му казва да погледне през прозореца към улицата. През щорите. После се обажда по радиостанцията на партньора си, който кара тримата да слязат от двете патрулни коли. Обаче Сара не разпознава Уилбърн. Посочва Джесъп.

Маги прегледа документите пред себе си и провери следствената хронология, преди да продължи:

— Разпознаването е направено в един часа. Страшно бързо. Момиченцето е изчезнало преди малко повече от два часа. Започват да разпитват Джесъп, но той не им казва нищо. Отрича всичко. Все още работят по него и не стигат доникъде, когато се получава сигналът. В контейнер за смет зад кинотеатъра „Ел Рей“ на „Уилшър“ е открит труп на момиченце. Това било на десетина преки от „Уиндзор“ и дома на Ланди. По-късно щяло да се установи, че причина за смъртта е удушаване с ръце. Мелиса не била изнасилена и в устата и гърлото й нямало сперма.

Тук Маги прекъсна обобщението си. Погледна ни и кимна мрачно, отдавайки почит на жертвата.