Майкъл Конъли
Отменена присъда (45)

45.

Петък, 9 април, 14,20 ч.

С Хари Бош седяхме един срещу друг на маса за пикник и наблюдавахме работата на групата за разкопки от моргата. Това беше третият им сондаж — под дървото във Франклин Кениън, където Джейсън Джесъп бе запалил свещ.

Не бях длъжен да присъствам, но исках да съм там. Надявах се да открият нови доказателства за престъпленията на Джейсън Джесъп, като че ли това щеше да ми помогне да приема по-лесно случилото се.

Само че засега и трите сондажа не даваха резултат. Групата напредваше бавно — копаеха на пластове от по два сантиметра, като пресяваха и анализираха цялата изкопана пръст. Бяхме там вече цяла сутрин и след угасването на надеждите ми с леден цинизъм размишлявах какво е правил Джесъп през нощите, когато са го следили.

От дървото до два кола, забити извън зоната на търсене, беше опънато бяло брезентово платнище, което предпазваше копаещите от слънцето и от медийните хеликоптери над парка. Вероятно някой беше издал информацията.

На масата пред Бош лежеше купчината папки с делата за изчезнали хора. В тях бяха данните и описанията на изчезналите момичета, в случай че бъдат открити човешки останки. Аз бях дошъл въоръжен само със сутрешния вестник и сега повторно прочетох първата страница на „Таймс“ — репортаж за събитията от предишния ден, придружен от цветна снимка на двама полицаи от ЗСР, насочили оръжията си към отворения капак на кея в Санта Моника. Имаше и странична колона за самото звено, озаглавена „Поредната операция, поредната стрелба — кървавата история на ЗСР“.

Глождеха ме подозрения, че тоя случай ще има последици. Досега медиите не бяха надушили, че в ЗСР са знаели за оръжието на Джесъп. Когато се разчуеше — а бях убеден, че истината ще излезе наяве, — несъмнено щеше да се развихри ураган от полемики, нови разследвания и проверки на полицейски комисии. Най-важният въпрос беше: щом е било ясно, че тоя човек най-вероятно е имал оръжие, защо е бил оставен на свобода?

Всичко това ме караше да се радвам, че вече не съм на държавна служба, макар и временна. В бюрократичния свят такива въпроси и техните отговори притежаваха свойството да лишават хората от работните им места.

Моята прехрана не зависеше от изхода от тези разследвания. Щях да се върна в офиса си — задната седалка на моя линкълн „Таун Кар“. Отново щях да съм адвокат. Там границите бяха по-чисти, целта — по-ясна.

— Маги ще дойде ли? — попита Бош.

Оставих вестника на масата.

— Не, Уилямс я прати обратно във Ван Найс. Нейното участие в делото приключи.

— Защо не я е преместил в центъра?

— Според сделката ни щеше да я премести, ако осъдим Джесъп. Ние не го осъдихме.

Посочих „Таймс“.

— И нямаше да успеем. Този съдебен заседател разправя на всеки готов да го изслуша, че щял да гласува „невинен“. Може да се каже, че Гейбриъл Уилямс е човек, който държи на думата си. Маги скоро няма да мръдне оттам.

Така беше в това средоточие на политика и право. И тъкмо затова нямах търпение отново да защитавам прокълнатите.

Известно време поседяхме в мълчание и аз се замислих за бившата си жена, за своя тотално провалил се опит да й помогна. Зачудих се дали ще ме обвинява за това. Много се надявах да не го направи. Трудно щях да живея в свят, в който Маги Страшната ме презира.

— Открили са нещо — съобщи Бош.

Откъснах се от мислите си и се съсредоточих. Една жена прибираше с пинцета нещо от пръстта в найлонова торбичка. Изправи се и се приближи към нас. Казваше се Кати Кол, криминален археолог от моргата.

Кол подаде на Бош торбичката и той я поднесе пред очите си. Видях, че вътре има сребърна гривна.

— Няма кости — осведоми ни тя. — Само това. Стигнахме на дълбочина осемдесет и един сантиметра. Убийците рядко заравят жертвите си много по-надълбоко. Тъй че този сондаж явно е като другите два. Искаш ли да продължим?

Хари погледна гривната в торбичката и вдигна глава към Кол.

— Може би още трийсетина сантиметра. Става ли?

— Всеки ден на терен е по-добър от лабораторията. Щом искаш да продължим да копаем, дадено.

— Мерси, докторе.

— За теб винаги.

Тя се върна в изкопа и Бош ми подаде торбичката. Вътре имаше гривна с талисмани. По брънките на верижката и висулките имаше бучки пръст. Видях ракета за тенис и самолет.

— Познаваш ли я? — попитах аз. — На някое от изчезналите момичета ли е?

— Не. Не си спомням в списъците да пише нещо за такава гривна.

— Може просто някой да я е изгубил тук.

— На осемдесет и един сантиметра дълбочина?

— Значи смяташ, че Джесъп я е заровил.

— Възможно е. Ще е жалко да приключа с празни ръце. Трябва да има някаква причина да е идвал в парка. Ако не ги е заравял тук, може това да е било мястото на убийствата. Не знам.

Върнах му торбичката.

— Мисля, че си прекален оптимист, Хари. Не е в твой стил.

— Е, тогава какво е правил тук Джесъп всички ония нощи, по дяволите?

— Предполагам, че с Ройс са ни разигравали.

— Ройс ли? Какви ги говориш?

— Метнали са ни, Хари. Приеми го.

Бош отново вдигна торбичката и я разклати, за да изтърси гривната от пръстта.

— Това е класическа тактика за отвличане на вниманието — поясних аз. — Първият закон за добрата защита е добро нападение. Атакуваш собственото си дело още преди да отидеш в съда. Търсиш слабостите му и ако не можеш да ги преодолееш, намираш начини да отклониш вниманието от тях.

— Добре.

— Най-голямата слабост на защитата беше Еди Роуман. Ройс е щял да призове за свидетел лъжец и наркоман. Знаел е, че ако имаш достатъчно време, ти или ще откриеш Роуман, или ще научиш разни неща за него. Или и двете. Трябвало е да отклони вниманието ти. Да те ангажира с неща извън конкретното дело.

— Искаш да кажеш, че е знаел за наблюдението на Джесъп, така ли?

— Лесно може да се е досетил. Освобождаването беше необичайно и сигурно е накарало Ройс да се замисли. И нощем е пращал Джесъп тук, за да провери дали го следят. Както вече предположихме, той сигурно даже го е пратил при твоята къща, за да види дали това ще предизвика реакция и ще потвърди наблюдението. След като нищо не се е случило, след като не е имало реакция, Ройс навярно си е помислил, че е сбъркал, и се е отказал. И Джесъп е престанал да идва нощем тук.

— И навярно си е помислил, че спокойно може да си направи тъмница под кея.

— Логично е. Нали?

Отговорът на Бош се забави. Той постави ръка върху купчината папки.

— Ами всички тия изчезнали момичета? Смяташ, че е съвпадение, така ли?

— Не знам — признах аз. — Може би никога няма да научим. Знаем само, че тях още ги няма и ако Джесъп е свързан с това, тази тайна сигурно вчера е умряла заедно с него.

Бош се изправи с измъчено изражение. Продължаваше да стиска торбичката.

— Съжалявам, Хари.

— Да, и аз.

— С какво ще се заемеш сега?

Той сви рамене.

— Със следващото разследване. Името ми се връща в ротацията. Ами ти?

Разтворих длани и се усмихнах.

— Знаеш с какво се занимавам.

— Сигурен ли си? От теб става адски добър прокурор.

— Да бе, мерси за комплимента, ама човек трябва да си знае мястото. Пък и никога вече няма да ме пуснат от оная страна на пътеката. Не и след тоя случай.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва им някой, на когото да прехвърлят вината за всичко това. И ще я прехвърлят на мен. Аз бях онзи, който допусна да освободят Джесъп под гаранция. Само гледай. Ченгетата, „Таймс“, даже Гейбриъл Уилямс накрая ще ми се нахвърлят. Обаче няма проблем, стига да оставят Маги на мира. Аз си знам мястото на тоя свят и ще се върна там.

Бош кимна, защото нямаше какво да каже. Разклати отново торбичката с гривната и почисти с пръсти повърхностите от бучките пръст. После я повдигна към очите си, за да я разгледа внимателно. Видях, че е забелязал нещо.

— Какво има?

Изражението му се промени. Взираше се в един от талисманите и търкаше пръстта от него през найлона. Накрая ми подаде торбичката.

— Погледни. Какво е това?

Талисманът все още беше мръсен. Представляваше квадратно парче сребро, широко около сантиметър. От центъра на едната страна стърчеше нещо като мъничка ос, а от другата имаше купа или чаша.

— Прилича ми на чаена чаша с квадратна чинийка — предположих аз. — Не знам.

— Не, обърни го. Това е долната страна.

Направих го и видях същото като него.

— Това е… абсолвентска шапка. Или абитуриентска. И оста отгоре е за пискюла.

— Да. Пискюлът липсва, сигурно още е в пръстта.

— Добре, и какво от това?

Бош седна на масата и трескаво започна да преравя папките.

— Не си ли спомняш? Първото момиче, което ви показах, беше Валъри Шликтър. Изчезнала месец след завършване на Ривърсайдската гимназия.

— Добре, значи мислиш…

Хари откри папката и я разтвори. Беше тънка. Имаше три снимки на Валъри Шликтър, на една от тях тя беше с абитуриентска шапка и тога. Той бързо прегледа малкото документи вътре и каза с въздишка:

— Няма нищо за гривна с талисман.

— Защото сигурно не е нейна — отвърнах. — Вероятността е нищожна, не смяташ ли?

Все едно не бях казал нищо. Мислите му изключваха всякакъв неприемлив за него отговор.

— Ще трябва да отида в Ривърсайд. Имала е майка и брат. Ще видя дали са още там, за да им покажа гривната.

— Хари, сигурен ли си, че…

— Мислиш ли, че имам друг избор?

Той отново се изправи, взе торбичката от ръката ми и събра папките. Почти чувах как адреналинът кипи във вените му. Куче с кокал. Беше време да върви. Вероятността бе нищожна, но по-добра от нищо. Позволяваше му да продължи нататък.

Станах и го последвах до изкопа. Бош каза на Кол, че трябва да отиде да провери гривната, и я помоли да му се обади, ако открият нещо друго.

Насочихме се към чакъления паркинг. Хари крачеше бързо и не поглеждаше назад, за да види дали съм след него. Бяхме пристигнали в парка с отделни коли.

— Ей — извиках подире му. — Почакай!

Той спря по средата на паркинга.

— Какво има?

— Формално, аз още съм прокурор по делото на Джесъп. Затова, преди да отпрашиш, обясни ми какво е това според теб. Заровил е гривната, но не и нея, така ли? Звучи ми абсолютно нелогично.

— Нищо няма да е логично, докато не идентифицирам гривната. Ако някой ми каже, че е била нейна, тогава ще се опитаме да разберем. Нали си спомняш, че когато Джесъп идваше тук, не можехме да се приближим до него. Беше прекалено рисковано. Затова не знаем точно какво е правил. Може да е търсил гривната.

— Добре, склонен съм да го приема.

— Трябва да вървя.

Бош продължи към колата си. Беше паркирана до моя линкълн.

— Дръж ме в течение — извиках след него.

Когато стигна до мустанга, той се озърна към мен.

— Добре.

После се вмъкна зад волана и чух двигателя да изревава. Потегли също толкова бързо, колкото бе вървял, вдигайки прах и чакъл във въздуха. Човек с мисия. Качих се в линкълна и го последвах към Мълхоланд Драйв. После го изгубих по лъкатушния път.