Майкъл Конъли
Отменена присъда (43)

43.

Четвъртък, 8 април, 18,35 ч.

Стоях пред френския прозорец в дневната и гледах града на фона на потъващото зад него слънце. Джесъп беше някъде там. Щяха да го преследват като бесен звяр, да го приклещят в ъгъла и, не се съмнявах, да го унищожат. Това щеше да е неизбежният завършек на неговата игра.

От гледна точка на закона Джесъп беше виновен, ала не можех да не си мисля за своята вина в тия тъмни неща. Не в юридически, а в личен, душевен смисъл. Трябваше да се запитам дали нарочно бях задействал всичко това в деня, в който седнах на масата с Гейбриъл Уилямс и се съгласих да пресека границата в съдебната зала и в самия себе си. Връщайки свободата на Джесъп, може би бях предопределил съдбата му, а също и участта на Ройс и другите. Аз бях адвокат, а не прокурор. Представлявах онеправданите, а не властите. Навярно бях предприел всички тези стъпки и маневри, за да не се стигне до присъда, която да тежи на биографията и съвестта ми.

Това бяха размисли на виновен човек. Но те не траеха дълго. Телефонът ми иззвъня и аз го извадих от джоба си, без да откъсвам поглед от града.

— Холър.

— Аз съм. Нали щеше да идваш?

Маги Страшната.

— Скоро. Тъкмо приключвам тук. Всичко наред ли е?

— За мен — да. Но сигурно не и за Джесъп. Гледаш ли телевизия?

— Не, какво дават?

— Евакуираха кея в Санта Моника. От Пети канал са пратили там хеликоптер. Не потвърждават, че е свързано с Джесъп, но съобщиха, че Звеното за специални разследвания на ЛАПУ е поискало разрешение от полицейското управление на Санта Моника да проведе задържане на беглец. В момента са на плажа и влизат вътре.

— В тъмницата ли? Джесъп отвлякъл ли е някого?

— Не споменаха такова нещо.

— Обаждала ли си се на Хари?

— Опитах, но той не отговори. Сигурно е на плажа.

Извърнах се от прозореца и вдигнах дистанционното от масичката. Включих телевизора и натиснах бутона на Пети канал.

— Пуснах го — осведомих Маги.

Показваха въздушна гледка на кея и плажа наоколо. На пясъка имаше хора, които напредваха към склада от север и юг.

— Май си права. Трябва да е заради него. Тъмницата, която си е направил отдолу, всъщност е била за него. Като скривалище, в което да избяга.

— Като затворническата килия, с която е свикнал. Чудя се дали знае, че идват за него. Може би чува хеликоптерите.

— Според Хари плисъкът на вълните под кея бил толкова силен, че нямало да чуеш даже изстрел.

— Е, може би скоро ще разберем дали е така.

Известно време и двамата мълчахме.

— Маги, и момичетата ли гледат? — попитах накрая.

— Господи, не! Играят на видеоигри в другата стая.

— Хубаво.

Продължихме да гледаме в мълчание. Гласът на водещия кънтеше по линията, нелепо описвайки случващото се на екрана. След малко Маги зададе въпроса, който навярно цял следобед я беше измъчвал.

— Мислил ли си, че ще се стигне дотук, Холър?

— Не, а ти?

— Не, никога. Сигурно съм си мислила, че всичко ще си остане в съдебната зала. Както винаги.

— Да.

— Джесъп поне ни спести унизителната присъда.

— Какво искаш да кажеш? Ние го изобличихме и той го знаеше.

— Не си гледал интервютата със съдебните заседатели, нали?

— Какво, по телевизията ли?

— Да, по всички канали дават как заседател номер десет разправя, че щял да гласува „невинен“.

— Кърнс ли имаш предвид?

— Да, резервният заседател, който зае мястото на отстранената жена. Всички останали интервюирани бяха за „виновен“, обаче Кърнс твърди, че не сме го убедили. Заседателите нямаше да стигнат до съгласие, Холър, и знаеш, че Уилямс нямаше да се съгласи на нов процес. Джесъп щеше да се измъкне.

Замислих се и само поклатих глава. Толкова много усилия за нищо. Беше нужен само един заседател, който мрази обществото, и Джесъп щеше да бъде свободен. Откъснах поглед от телевизионния екран и го насочих към хоризонта на запад, където Санта Моника прегръщаше вълните на Тихия океан. Стори ми се, че различавам кръжащите в небето хеликоптери на медиите.

— Чудя се дали Джесъп някога ще узнае за това — казах накрая.