Майкъл Конъли
Отменена присъда (40)

40.

Четвъртък, 8 април, 13,05 ч.

Бош шофираше. Макфърсън беше настояла да отиде с него. Холър и Глисън се бяха върнали в съда. Хари извади визитка от портфейла си, подаде я заедно с телефона си на Макфърсън и я помоли да набере лейтенант Стивън Райт.

— Звъни — съобщи тя.

Той взе телефона и го вдигна до ухото си в момента, в който Райт отговори.

— Тук е Бош. Кажи ми, че твоите хора са открили Джесъп.

— Де да беше така.

— По дяволите! Какво се е случило? Защо не го следите?

— По-спокойно, Бош. Следяхме го. На пода в кантората на Ройс лежи един от моите хора.

Това съобщение го връхлетя като юмрук. Хари нямаше представа, че сред жертвите има полицай.

— Къде си? — попита Райт.

— Идвам. След три минути съм там. Какво ти е известно?

— Почти нищо, по дяволите. Поддържахме свободно наблюдение по време на съдебните заседания. Ти знаеш, само една група. И пълно покритие преди и след това. Днес по обед го проследили от съда до кантората на Ройс. Екипът на защитата се движел пеша. Няколко минути след като влезли, моите хора чули изстрели. Решили да нарушат прикритието си и проникнали вътре. Единият бил улучен, другият залегнал. Джесъп избягал през задния изход и моят човек останал да окаже първа помощ на партньора си. Така Джесъп се измъкнал.

Бош поклати глава. Мисълта за дъщеря му не му даваше мира. През следващия час и половина Мади щеше да е на училище. Струваше му се, че е в безопасност. Засега.

— Кой друг е убит? — попита той.

— Доколкото знам, Ройс, неговата следователка и една адвокатка. Добре, че е било по обяд. В кантората не е имало никой друг.

Бош не виждаше нищо добро в това четворно убийство и в изчезването на въоръжения Джесъп. Райт продължаваше да говори:

— Няма да проливам сълзи за двамата адвокати, обаче моят човек оставя две малки деца, Бош. Това хич не е добре, по дяволите!

Хари зави по Първо Авеню и видя включени полицейски светлини. Кантората на Ройс се намираше на сляпа уличка зад грандхотел „Киото“ в началото на японския квартал. Съвсем близо до Съдебната палата.

— Показахте ли по телевизията колата на Джесъп?

— Да, по всички канали. Все някой ще я види.

— Къде са хората ти?

— Всички пътуват към местопрестъплението.

— Не, прати ги да търсят Джесъп. Навсякъде, където е ходил. В парковете, навсякъде, даже при моята къща. Няма смисъл да висят на местопрестъплението.

— Ще се срещнем там и ще ги пратя.

— Губим време, лейтенант.

— Мислиш ли, че мога да им попреча първо да дойдат на местопрестъплението?

Бош разбра положението, в което се намираше Райт.

— Вече пристигам — рече той. — Ще се видим, когато дойдеш.

— След две минути.

Хари затвори и Макфърсън го попита какво му е казал Райт. Той й го предаде накратко, докато спираше зад една патрулна кола.

Бош показа служебната си карта и се провря под жълтата лента. Прокурорката направи същото. Тъй като убийствата бяха извършени едва преди двайсет и пет минути, на мястото имаше предимно униформени полицаи, които първи се бяха отзовали там. Цареше пълен хаос. Хари откри един патрулен сержант, който издаваше заповеди за обезопасяване на местопрестъплението, и отиде при него.

— Сержант. Хари Бош, „Грабежи и убийства“. Кой поема следствието?

— Не сте ли вие?

— Не, аз работя по случай, който е свързан с това, но няма да съм аз.

— Тогава не знам. Казаха ми, че ще го поемат от „Грабежи и убийства“.

— Добре, значи още не са дошли. Кой е вътре?

— Двама от Централния участък. Роуч и Стаут.

Бавачки, помисли си Хари. Щяха да ги отпратят веднага, щом пристигнеха детективите от „Грабежи и убийства“. Извади телефона си и позвъни на своя лейтенант.

— Гандъл.

— Лейтенант, кой ще поеме четиримата при „Киото“?

— Бош? Къде си?

— На местопрестъплението. Убил ги е моят човек от процеса. Джесъп.

— Мамка му, какво се е прецакало?

— Не знам. Кого пращаш тук и къде се бавят, по дяволите?

— Пращам четирима. Пенцлър, Киршбаум, Крикорян и Ръсел. Обаче всички бяха на обяд в „Бърдс“. И аз ще дойда, но ти не трябва да си там, Хари.

— Знам. Няма да остана дълго.

Бош затвори и се огледа за Макфърсън. Беше я изгубил в суматохата. Забеляза я приклекнала до мъж, който седеше на тротоара пред фирмата за освобождаване под гаранция до кантората на Ройс. Бош го познаваше от нощта, в която с Маги бяха участвали в наблюдението на Джесъп. По ръцете и ризата му имаше кръв от опитите му да спаси партньора си. Хари отиде при тях.

— … отиде до колата си, когато се върнаха тук. Само за момент. Влезе и пак излезе. Изчезна в кантората. И моментално чухме изстрели. Проникнахме вътре и Мани беше улучен още щом отворихме вратата. Оня стреля и по мен, но трябваше да се опитам да помогна на Мани…

— Значи Джесъп вероятно е взел оръжието от колата си, така ли?

— Явно. В Съдебната палата имат детектори за метал. Не го е носил със себе си в съда.

— Обаче не си го видял.

— Не, не видях оръжието. Ако го бяхме видели, щяхме да направим нещо.

Бош ги остави и отиде при входа на „Ройс и сие“. Стигна едновременно с лейтенант Райт и влязоха заедно.

— О, Господи! — изпъшка Райт, когато видя своя човек на пода, точно до входната врата.

— Как се казва? — попита Хари.

— Манюел Брансън. Има две деца и трябва да съобщя на жена му.

Брансън лежеше по гръб. Бош видя входни рани от лявата страна на шията и в горния край на лявата буза. Имаше много кръв. Единият куршум явно беше пробил сънната артерия.

Хари остави Райт там, мина покрай рецепцията и продължи надясно по коридора, където се озова пред стъклена стена, вероятно заседателна зала, с врати в двата края. Останалите жертви бяха там, както и двама детективи с ръкавици и калцуни, които пишеха нещо върху клипбордове. Роуч и Стаут. Бош застана на прага на първата врата, ала не влезе. Детективите го погледнаха.

— Кой сте вие? — попита единият.

— Бош, „Грабежи и убийства“.

— Вие ли го поемате?

— Не точно. Аз работя по случай, който е свързан с този. Другите са на път.

— Господи, та ние сме на две преки от Дирекция на полицията!

— Не са били там. Обядвали в Холивуд. Но не се безпокойте, ще дойдат. Тия хора за никъде не бързат.

Огледа труповете. Клайв Ройс седеше на стол в началото на дълга заседателна маса с отметната назад глава, сякаш гледаше към тавана. В средата на челото му зееше безкръвна дупка от куршум. Кръвта от изходната рана на тила му се беше стекла по гърба на сакото му и по стола.

Следователката Керън Ръвел лежеше на пода в другата част на помещението, до втората врата. Изглежда се бе опитала да избяга, преди да я застигнат изстрелите. Беше просната по очи и Бош не можеше да види къде и колко пъти е улучена.

Красивата помощничка на Ройс, чието име Хари не помнеше, вече не бе красива. Беше седяла на стол, разположен диагонално срещу този на британеца, и сега горната половина на тялото й лежеше върху масата с входна рана на тила. Куршумът бе излязъл под дясното й око, обезобразявайки лицето й. Изходните рани винаги бяха по-големи от входните.

— Какво мислите? — попита единият полицай от Централния участък.

— Явно е открил огън още с влизането си. Първо е улучил тези двамата и после се е обърнал към другата, докато е бягала към вратата. След това се е върнал в коридора и е стрелял срещу момчетата от ЗСР.

— Да, така изглежда.

— Ще огледам останалата част от кантората.

Бош продължи нататък по коридора и надзърна през отворените врати на пустите стаи. На стената до всяка врата имаше табела с име и той си спомни, че помощничката на Ройс се казва Денис Грейдън.

Коридорът свършваше със стая за отдих, в която имаше голяма маса и кухненски бокс с хладилник и микровълнова фурна. И изходна врата, открехната седем-осем сантиметра.

Хари я отвори с лакът и излезе на уличка, покрай която бяха наредени кофи за смет. Озърна се и на двете страни и половин пряка надясно видя платен паркинг. Реши, че Джесъп най-вероятно е бил паркирал там.

Върна се вътре и този път огледа по-внимателно всички стаи. От опит знаеше, че се намира в сива зона. Това беше правна кантора и независимо че адвокатите бяха мъртви, делата на техните клиенти продължаваха да са обект на поверителни отношения. Затова не докосваше нищо, не отваряше чекмеджета и папки. Просто плъзгаше очи по повърхността на нещата, наблюдаваше и четеше само онова, което се виждаше.

Когато стигна до офиса на Ръвел, към него се присъедини Макфърсън.

— Какво правиш?

— Просто гледам.

— Може да имаме проблем с влизането в който и да е от техните офиси. Като съдебна служителка, не мога да…

— Тогава почакай навън. Както казах, само гледам. Проверявам дали кантората е обезопасена.

— Както искаш. Ще бъда отпред. Медиите вече обсадиха кантората, истински цирк.

Бош се беше надвесил над бюрото на Ръвел и не вдигна глава.

— Браво на тях.

Макфърсън напусна стаята в момента, в който Хари прочете нещо, написано в бележник, лежащ върху купчина папки до телефона в края на бюрото.

— Маги? Върни се.

Тя отново се приближи.

— Погледни това.

Прокурорката заобиколи бюрото и се наведе, за да прочете горната страница на бележника. Записките изглеждаха произволни, телефонни номера и имена. Някои бяха оградени, други зачеркнати. Приличаше на бележник, в който Ръвел бе записвала, докато е разговаряла по телефона.

— Кое? — попита Макфърсън.

Без да докосва бележника, Бош посочи бележката в долния десен ъгъл. Пишеше само „Чекърс — 804“. Но и това стигаше.

— Мамка му! — изруга Маги. — Сара дори не е регистрирана под истинското си име. Как е разбрала Ръвел?

— Сигурно ни е следила след съда и е платила на някого, за да й каже номера на стаята. Трябва да приемем, че и Джесъп го знае.

Хари извади телефона си и натисна бутона за бързо набиране на Мики Холър.

— Бош се обажда. Сара още ли е с теб?

— Да, в съда сме. Чакаме съдията.

— Виж, не я плаши, обаче тя не може да се върне в хотела.

— Добре. Защо?

— Защото тук има данни, че Джесъп знае къде е отседнала. Ще му заложим капан.

— Тогава какво да правя?

— Ще пратя охрана в съда — и за двамата. Нашите хора ще знаят какво да правят.

— Само за нея. Аз нямам нужда.

— Ти си решаваш. Моят съвет е да я приемеш.

Той затвори и погледна Макфърсън.

— Трябва да им пратя охрана. Искам да вземеш колата ми и да закараш дъщерите ни на сигурно място. После ми се обади и ще пратя охрана и на вас.

— Моята кола е на две преки оттук. Мога просто…

— Ще изгубиш прекалено много време. Вземи моята и тръгвай. Ще се обадя в училището и ще предупредя, че отиваш за Мади.

— Добре.

— Благодаря ти. Обади ми се, когато…

В предната част на кантората се разнесоха викове. Гневни мъжки гласове. Бош знаеше, че това са приятелите на Мани Брансън. Полицаите виждаха мъртвия си другар на пода и се зареждаха с ярост и мирис на кръв за предстоящото преследване.

— Да вървим — каза той.

Двамата се насочиха към изхода. Хари видя Райт да стои точно пред входната врата. Успокояваше двама от ЗСР, лицата им бяха гневни и мокри от сълзи. Бош заобиколи тялото на Брансън, излезе навън и потупа лейтенанта по лакътя.

— Само за момент, лейтенант.

Райт се отдели от хората си и го последва. Хари се отдалечи на няколко метра, за да могат да разговарят насаме. Но нямаше защо да се безпокои, че ще ги чуят. В небето над местопрестъплението кръжаха поне четири медийни хеликоптера и вдигаха шум, който не позволяваше на никого на улицата да подслуша чужд разговор.

— Трябват ми двама от най-добрите ти хора — каза Бош в ухото на Райт.

— Добре. Какво става?

— На бюрото на една от жертвите има бележка с хотела и номера на стаята на главната ни свидетелка. Трябва да приемем, че тази информация е известна на нашия извършител. Кланицата вътре показва, че той избива хората, свързани с процеса. Хората, които според него са му навредили. Списъкът е дълъг, обаче смятам, че свидетелката ни ще е на първо място.

— Ясно. Искаш да заложиш капан в хотела. Бош кимна.

— Да. Един отвън, един вътре и аз в стаята. Ще чакаме и ще видим дали ще се появи.

Райт поклати глава.

— Ние го правим с четирима. Двама вътре и двама отвън. Обаче се откажи от чакането в стаята, защото Джесъп няма да мине през нашето наблюдение. По-добре ние с теб да намерим някое високо място и да установим там командния пост. Така се прави.

Бош отново кимна.

— Добре, да вървим.

— Още нещо.

— Какво?

— Ако ще те взимам с нас, стой настрана. Моите хора ще се справят с Джесъп.

Хари впери очи в него, опитвайки се да проникне в подтекста на думите.

— Имам въпроси — каза той. — За Франклин Кениън и другите места. Трябва да разговарям с Джесъп.

Райт погледна над рамото му и после към входа на „Ройс и сие“.

— Детектив, един от най-добрите ми хора лежи мъртъв ей там. Нищо не ти гарантирам. Разбираш ли?

Бош се замисли и кимна.

— Разбирам.