Майкъл Конъли
Отменена присъда (4)

4.

Вторник, 16 февруари, 14,43 ч.

Това обикновено беше най-хубавият момент в един случай — пътуването към центъра с кола, на задната седалка на която седи окован с белезници заподозрян. Нямаше нищо по-приятно. Естествено накрая евентуално щеше има отплата — с постигане на осъдителна присъда. Да присъстваш в съдебната зала, когато четат присъдата — да гледаш как действителността шокира и после умъртвява очите на осъдения. Но пътуването беше за предпочитане, по-непосредствено и лично. Бош винаги му се наслаждаваше. Преследването е приключило и случаят преминава от безмилостната скорост на следствието към отмерения ритъм на съдебния процес.

Този път обаче беше различно. Бяха изтекли два тежки дни и Бош не се наслаждаваше на нищо. Предния ден с партньора му Дейвид Чу отидоха в Корта Мадера, настаниха се в мотел край 101-во шосе и пренощуваха там. На сутринта продължиха за „Сан Куентин“, представиха съдебна заповед, по силата на която трябваше да им бъде предаден Джейсън Джесъп, после взеха затворника за обратния път до Лос Анджелис. По седем часа насам и обратно, с партньор, който приказваше много. Седем часа на връщане със заподозрян, който не приказваше достатъчно.

В момента навлизаха в долината Сан Фернандо, на час път от градския затвор в центъра. Бош го болеше гърбът от толкова часове зад волана. Мускулът на десния прасец го стягаше от натискането на педала за газта. Служебната кола нямаше автопилот.

Чу му беше предложил да шофира, но Хари отказа. Партньорът му с религиозна ревност спазваше ограничението на скоростта, дори на магистралата. Бош предпочиташе болките в гърба пред още един час път и свързаната с него нервност.

Той шофираше в неловко мълчание, замислен за делото, което сякаш се развиваше отзад напред. Занимаваше се с него едва от няколко дни, дори не беше имал възможност да се запознае с всички факти, а ето че караше на задната седалка окования заподозрян. Все едно първо бе извършен арестът, а следствието щеше да започне чак след като го вкарат в градския затвор.

Бош си погледна часовника и прецени, че планираната пресконференция вече трябва да е свършила. Имаше среща с Холър и Макфърсън в четири, за да продължат работата по случая. Но докато приключеше с Джесъп, щеше да закъснее. Освен това трябваше да се отбие в архива на ЛАПУ и да вземе двата кашона, които го очакваха там.

— Какво има, Хари?

Бош се озърна към Чу.

— Всичко е наред.

Нямаше намерение да говори пред заподозрения. Пък и с Чу бяха партньори от по-малко от година. Струваше му се твърде рано Чу да разчита поведението му. Не искаше младият детектив да разбере, че вярно е доловил безпокойството му.

— Не е наред т’ва, че няма ник’ви доказателства — обади се от задната седалка Джесъп — първите му думи, откакто бе поискал да спрат за тоалетна край Стоктън. — Не е наред т’ва, че цялата тая работа е скалъпена и той не ще да участва в нея.

Бош го погледна в огледалото. Джесъп седеше леко прегърбен, защото ръцете му бяха закопчани и заключени за верига, която продължаваше до оковите на глезените му. Главата му беше обръсната — рутинна затворническа практика сред мъжете, които се надяваха да сплашат другите. Бош предположи, че при Джесъп се е получило.

— Нали не искаше да говориш, Джесъп? Ти сам се позова на това си право.

— Аха, точно така. Просто ше млъкна, ебати, и ше чакам адвоката си.

— Адвокатът ти е в Сан Франциско, тъй че на твое място не бих го чакал със затаен дъх.

— Той се е обадил на някой. „Генетично правосъдие“ имат хора из цялата страна. Бяхме готови за т’ва.

— Нима? Готови сте били, значи? Искаш да кажеш, че си си събрал всичко от килията, защото си смятал, че ще те прехвърлят, така ли? Или защото си бил убеден, че си отиваш вкъщи?

Джесъп не отговори на този въпрос.

Бош излезе на 101-во шосе, което щеше да ги преведе през прохода Кахуенга и Холивуд, преди да стигнат до центъра.

— Как всъщност се свърза с „Генетично правосъдие“, Джесъп? — попита той, за да завърже отново разговор. — Ти ли се обърна към тях, или те към теб?

— По уебсайта бе, човек. Пратих им апелацията си и те видяха к’ва кретения е моето дело. Поеха го и ей ме тука. Ако си мислите, че ше спечелите, тотално ше се преебете. Веднъж вече ме пратихте в пандиза, шибани копелета. Няма да ви огрее пак. След два месеца всичко туй ше свърши. Лежах двайсет и четири години. К’во са още няк’ви си два месеца. Тъй само ше продам правата за книгата си още по-скъпо. Май всъщност трябва да съм благодарен на тебе и окръжния прокурор за т’ва.

Бош отново хвърли поглед към огледалото. Обикновено обожаваше приказливите заподозрени. Те най-често сами се вкарваха в затвора. Джесъп обаче беше прекалено хитър и предпазлив. Внимателно подбираше думите си, не говореше за самото престъпление и нямаше да допусне грешка, която Хари да използва.

В огледалото видя, че Джесъп зяпа през прозореца. Нямаше как да познае за какво си мисли. Очите му изглеждаха мъртви. На шията му, точно над яката, се подаваше краят на затворническа татуировка. Приличаше на част от дума.

— Добре дошъл в Лос Анджелис, Джесъп — без да се обръща към него, каза Чу. — Май отдавна не си идвал тук, а?

— Майната ти, шибан китаец — озъби му се арестантът. — ’Сичко т’ва скоро ше свърши и тогаз ше изляза и ше се кефя на плажа. Ше си ’зема сърф и ше яхам вълните.

— Не разчитай на това, убиецо — предупреди го младият детектив. — Гепили сме те за ташаците.

Бош разбираше, че Чу се опитва да го предизвика, да го накара да се изпусне. Само че подхождаше аматьорски, а Джесъп беше прекалено опитен, за да се върже.

Макар и след шест часа почти пълно мълчание, този разговор започваше да омръзва на Хари. Той включи радиото и хвана края на репортаж за пресконференцията на прокуратурата. Увеличи го, за да може Джесъп да го чува, а Чу — да млъкне.

— Уилямс и Холър отказаха да коментират доказателствения материал, но намекнаха, че не са толкова впечатлени от ДНК експертизата, колкото Щатският върховен съд. Холър потвърди, че откритата по роклята на жертвата ДНК не е на Джесъп, но посочи, че това не го оневинява автоматично. Холър е известен адвокат и за пръв път ще представлява обвинението в дело за убийство. Тази сутрин по нищо не личеше да изпитва каквито и да е колебания. „Ние отново ще искаме по това дело да бъде издадена смъртна присъда.“

Бош намали звука и погледна в огледалото. Джесъп продължаваше да зяпа навън.

— Какво ще кажеш за това, Джесъп? Той ще иска смъртна присъда.

— Само се перчи тоя задник — отегчено отвърна затворникът. — Пък и в тоя щат вече не екзекутират никой. Знаеш ли к’во значи „отделение на смъртниците“? Значи, че ти дават самостоятелна килия и можеш да гледаш к’во дават по телевизията. Значи по-голям достъп до телефон, храна и посещения. Мама му стара, надявам се да поиска смъртна присъда, бе човек. Ама няма значение. Т’ва са пълни глупости. Цялата тая работа е глупост. Заради парите е.

След последните думи се възцари дълго мълчание, докато Бош най-после лапна въдицата.

— Какви пари?

— Мойте. Само глей, те ше ми предложат споразумение. Адвокатът ме предупреди. Ше искат да приема споразумението и ше пледират, че излежаното време ми стига, та да не се налага да ми изплатят паричките. Ей за т’ва е ’сичко, ебати, а вие двамата сте едни прости превозвачи, мамка му.

Бош мълчеше. Чудеше се дали е вярно. Джесъп съдеше градските и окръжните власти за милиони. Дали повторният процес бе просто политически ход, целящ да спести пари? И градът, и окръгът се самоосигуряваха. Съдебните заседатели обичаха да наказват безлики корпорации и бюрокрации с неприлично големи суми. Съдебни заседатели, убедени, че прокуратурата и полицията несправедливо са хвърлили невинен човек в затвора за двайсет и четири години, щяха да са невероятно щедри. Една осемцифрена присъда щеше да е катастрофална и за градския, и за окръжния бюджет, дори да си поделяха сметката.

Но ако успееха да сключат сделка с Джесъп и той се признаеше за виновен, за да си осигури свободата, гражданското дело щеше да бъде прекратено. И той щеше да изгуби парите за книгата и филма, на които разчиташе.

— Звучи логично, нали? — рече арестантът.

Бош погледна в огледалото, видя, че Джесъп го наблюдава, и отново насочи вниманието си към пътя. Усети, че телефонът му вибрира, и го извади от сакото.

— Искаш ли аз да се обадя, Хари? — попита Чу.

С което му напомняше, че е незаконно да разговаряш по телефон, докато шофираш. Бош не му обърна внимание и отговори. Търсеше го лейтенант Гандъл.

— Наблизо ли си, Хари?

— Тъкмо отбивам от сто и първо.

— Добре. Просто исках да те предупредя. Пред затвора се е събрала цяла тълпа репортери. Среши се.

— Ясно, но вероятно ще оставя партньора ми да се покаже пред камерите.

Той се озърна към Чу, без да му обяснява нищо.

— Както решиш — отвърна Гандъл. — А после?

— Той се позова на правото си да не говори, тъй че просто ще го вкараме в затвора. След това трябва да се срещна с прокурорите. Имам въпроси към тях.

— Сигурни ли са, че могат да осъдят тоя тип, Хари?

Бош погледна в огледалото. Джесъп отново зяпаше през прозореца.

— Не знам, лейтенант. Когато разбера, ще ти кажа.

Няколко минути по-късно влязоха в задния паркинг на затвора. На рампата пред входа чакаха неколцина оператори с телевизионни камери. Чу се поизправи на седалката.

— Арестантското дефиле, Хари.

— Да. Ти ще го вкараш.

— Хайде да идем двамата.

— Не, аз оставам.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Само гледай да не ми забравиш белезниците.

— Ясно.

Паркингът беше задръстен с репортерски ванове, чиито антени бяха готови за директно излъчване. Но бяха оставили мястото точно пред рампата свободно и Бош спря там.

— Добре, готов ли си, Джесъп? — попита Чу. — Време е за шоу.

Арестантът не отговори. Младият детектив слезе и отвори задната врата.

Бош остана да наблюдава спектакъла от колата.