Майкъл Конъли
Отменена присъда (37)

37.

Четвъртък, 8 април, 09,01 ч.

Преди съдията да повика съдебните заседатели, Клайв Ройс стана от мястото си и поиска съдът направо да произнесе оправдателна присъда. Аргументира се с това, че обвинението не успяло да изпълни задължението си да понесе тежестта на доказване. Представените от прокурорите доказателства не предполагали вина отвъд всякакво основателно съмнение. Бях готов да оспоря твърденията му, но съдията вдигна ръка и ми даде знак да остана на мястото си. После бързо се справи с искането на адвоката.

— Искането се отхвърля — заяви Брайтман. — Съдът смята, че представените от обвинението доказателства са достатъчни, за да бъдат обмислени от съдебните заседатели. Господин Ройс, готов ли сте да започнете със защитата?

— Да, ваша светлост.

— Тогава ще повикаме заседателите. Ще направите ли встъпителна пледоария?

— Съвсем кратка, ваша светлост.

— Много добре, ще следя да изпълните обещанието си.

Съдебните заседатели влязоха и заеха местата си. На лицата на мнозина от тях видях очаквателни изражения. Приех го като добър знак, сякаш се чудеха как, по дяволите, защитата ще успее да се измъкне от всички доказателства, с които я е затрупало обвинението. Сигурно просто ми се искаше да е така, но през по-голямата част от зрелия си живот бях изучавал съдебни заседатели и онова, което видях, ми хареса.

След като ги поздрави, съдията даде думата на Ройс, като напомни на заседателите, че това е встъпителна пледоария, а не излагане на факти, освен ако по-късно не бъдат подкрепени със свидетелски показания и доказателства. Адвокатът застана самоуверено зад катедрата, без бележки или папка в ръка. Знаех, че изповядва моята философия за встъпителните пледоарии — гледай ги в очите, без да мигаш, не отстъпвай от своята версия, колкото и да е неправдоподобна. Убеди ги. Ако решат, че сам не си вярваш, никога няма да ти повярват.

Стратегическото му отлагане на пледоарията до началото на защитната фаза сега щеше да изплати дивиденти. Ройс щеше да започне деня и аргументацията си, изнасяйки пред съдебните заседатели реч, която не беше задължително да е вярна и можеше да е най-невероятното нещо, чувано в съдебната зала. Стига да приковеше вниманието на заседателите, нищо друго нямаше значение.

— Добро утро, госпожи и господа съдебни заседатели. Днес започва нова фаза от процеса. Защитната фаза. Сега ще ви изложим историята от нашата гледна точка и повярвайте ми, ние имаме своя гледна точка за почти всичко, което ви каза обвинението през последните три дни. Няма да ви отнема много време, защото и двамата с Джейсън Джесъп нямаме търпение да стигнем до доказателствата, които обвинението или не е успяло да открие, или е предпочело да не ви показва. В момента последното няма значение, важно е само, че ще ги чуете и те ще ви позволят да видите цялата картина за случилото се на Уиндзор Булевард на шестнайсети февруари хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Призовавам ви да слушате и гледате внимателно. Ако го направите, ще видите истината.

Хвърлих поглед към жълтия бележник, на който Маги драскаше нещо. Беше написала с големи букви „ПЛЯМПАЛО!“ Още нищо не е видяла, помислих си.

— Това дело се свежда само до едно — продължи Ройс. — До най-мрачните тайни на едно семейство. По време на обвинителната фаза вие успяхте само да ги зърнете. Обвинението ви показа само върха на айсберга, но днес ще видите целия айсберг. Днес ще ви бъде разкрита студената сурова истина. А именно, че Джейсън Джесъп е истинската жертва тук. Жертва на стремежа на едно семейство да скрие най-мрачната си тайна.

Маги се наведе към мен и прошепна:

— Приготви се.

Кимнах. Знаех точно накъде сме се насочили.

— На този процес става дума за едно чудовище, което е убило дете. Чудовище, което е осквернило едно момиченце и е щяло да продължи със следващото, когато нещо се е объркало и то е убило детето. На този процес става дума за семейството, което толкова се е страхувало от това чудовище, че се е съгласило с плана да прикрият престъплението и да обвинят друг, невинен човек.

Докато изричаше последните думи, Ройс гневно посочи Джесъп. Маги отвратено поклати глава, добре пресметнат жест за пред съдебните заседатели.

— Бихте ли се изправили, Джейсън? — каза британецът.

Клиентът му се подчини и се обърна изцяло към заседателите, дръзко обхождайки с поглед лицата им, без да примигне или да се извърне.

— Джейсън Джесъп е невинен човек — със съответната ярост произнесе Ройс. — Той е изкупителната жертва. Невинен човек, станал жертва на импровизиран план за прикриване на най-страшното престъпление — отнемането на детски живот.

Джесъп си седна и адвокатът направи пауза, за да могат думите му да се запечатат в съзнанието на всеки съдебен заседател. Всичко това изглеждаше изключително театрално и предварително планирано.

— Тук има две жертви — продължи той. — Мелиса Ланди е жертва. Тя е изгубила живота си. Джейсън Джесъп също е жертва, защото се опитват да отнемат неговия живот. Семейството се е сговорило срещу него и полицията е последвала техния пример. Пренебрегнали са едни доказателства и са подхвърлили други. И сега, след двайсет и четири години, след като някои свидетели вече ги няма, а паметта на други е избледняла, те протягат ръце към него…

Ройс сведе глава, сякаш под огромното бреме на истината. Знаех, че скоро ще завърши пледоарията си.

— Госпожи и господа съдебни заседатели, ние сме тук по една-единствена причина. Да търсим истината. Днес вие ще научите истината за Уиндзор Булевард. Ще научите, че Джейсън Джесъп е невинен човек.

Отново направи пауза, после благодари на заседателите и се върна на мястото си. С очевидно многократно отработван жест, Джесъп го прегърна през рамо, притисна го към себе си и му благодари.

Обаче съдията не остави време на Ройс да се наслаждава на мига или на изкусно произнесената си встъпителна пледоария и му нареди да призове първия си свидетел. Завъртях се на стола си и видях Бош да стои в дъното на залата. Той ми кимна. Бях го пратил да доведе Сара Ан Глисън от хотела още щом Ройс ми беше съобщил, че тя ще е първият му свидетел.

— Защитата призовава Сара Ан Глисън — каза британецът, акцентирайки на „защитата“, все едно това беше неочакван обрат.

Бош излезе от залата, върна се бързо с Глисън и я доведе до портала. Свидетелката сама извървя останалата част от пътя. Пак беше облечена неофициално — с дънки и бяла блуза в селски стил.

Брайтман й напомни, че продължава да е под клетва, и се обърна към Ройс. Този път той застана зад катедрата с дебела папка и жълт бележник в ръце. Сигурно просто се опитваше да уплаши Глисън, да я накара да си мисли, че има голяма, дебела папка за всяка простъпка в живота й.

— Добро утро, госпожо Глисън.

— Добро утро.

— Вчера вие свидетелствахте, че сте били жертва на сексуално насилие от страна на втория ви баща Кенсингтън Ланди, вярно ли е?

— Да.

Още в първата дума от показанията й долових тревога. Не й беше позволено да чуе встъпителната пледоария на Ройс, но я бяхме подготвили за начина, по който според нас щеше да процедира защитата. Тя вече проявяваше страх и това никога не влияеше добре на съдебните заседатели. Но нищо не можехме да направим. Сара трябваше да разчита само на себе си.

— В кой момент от живота ви започна това насилие?

— Когато бях на дванайсет.

— И кога свърши?

— Когато бях на тринайсет. Със смъртта на сестра ми.

— Забелязвам, че не казвате „убийството на сестра ми“. Наричате го „смърт“. Има ли причина за това?

— Не съм сигурна какво искате да кажете.

— Е, сестра ви е била убита, нали така? Не е било злополука, нали?

— Не, беше убийство.

— Тогава защо преди малко го нарекохте „смърт“?

— Не съм сигурна.

— Объркана ли сте за случилото се със сестра ви?

Маги скочи и възрази, преди Глисън да успее да отговори.

— Адвокатът тормози свидетелката. Той се стреми да предизвика емоционална реакция, а не да получи отговор.

— Ваша светлост, просто се опитвам да науча как и защо свидетелката вижда това престъпление по този начин. Свързано е с нейното психическо състояние. Не се стремя да получа друго, освен отговор на въпроса, който зададох.

Съдията прецени нещата за момент, преди да вземе решение.

— Възражението се отхвърля. Свидетелката може да отговори на въпроса.

— Ще го повторя — каза Ройс. — Госпожо Глисън, объркана ли сте по отношение на случилото се със сестра ви?

По време на размяната на реплики между съдията и страните Глисън донякъде беше възвърнала хладнокръвието си и сега отговори решително, като се взираше предизвикателно в адвоката.

— Не, не съм объркана. Аз бях там. Вашият клиент я отвлече и никога повече не я видях. Ни най-малко не съм объркана.

Искаше ми се да стана и да изръкопляскам. Вместо това само кимнах. Чудесен отговор. Обаче Ройс продължи, все едно не го бяха улучили с домат.

— Но в живота ви е имало моменти, когато сте били объркана, нали така?

— По отношение на сестра ми, случилото се с нея и нейния похитител? Никога.

— Говоря за моментите, когато са ви пращали в психиатрични заведения, затворнически психиатрични отделения и затвори.

Глисън сведе глава, осъзнала напълно, че този процес няма да свърши, без да разкрият всички изгубени години от живота й. Надявах се само, че ще отговаря така, както го бяха обсъждали с Маги.

— След убийството на сестра ми много неща в живота ми тръгнаха зле — отвърна тя.

После погледна Ройс право в очите и продължи:

— Да, прекарала съм известно време на такива места. Мисля — и психолозите, при които съм се лекувала, са съгласни с мен, — че е заради случилото се с Мелиса.

Добър отговор, мислено я поздравих. Бореше се.

— По-късно пак ще поговорим за това — каза Ройс. — Но да се върнем на сестра ви. Тя е била дванайсетгодишна, нали така?

— Да.

— С други думи, на същата възраст, на каквато сте били вие, когато вторият ви баща е започнал да упражнява сексуално насилие над вас. Прав ли съм?

— Горе-долу на същата възраст, да.

— Предупреждавали ли сте сестра си за това?

Последва дълго мълчание, по време на което Глисън обмисляше отговора си. Всъщност просто нямаше добър отговор.

— Госпожо Глисън? — подкани я съдията. — Моля, отговорете на въпроса.

— Не, не съм я предупреждавала. Беше ме страх.

— От какво? — попита Ройс.

— От него. Както самият вие отбелязахте, през живота си често съм се подлагала на лечение. Знам, че не е необичайно детето да не може да каже на никого. Попадаш в примката на страха. Казвали са ми го много пъти.

— С други думи, подчинявали сте се, за да се справите с проблема.

— Нещо такова. Но това е прекалено опростяване. Беше по…

— Но по онова време сте живели в постоянен страх, нали?

— Да, аз…

— Вторият ви баща предупреждавал ли ви е да не казвате на никого за онова, което е вършил с вас?

— Да, каза…

— Заплашвал ли ви е?

— Каза ми, че ако призная на някого, ще ме откъснат от майка ми и сестра ми. Той щял да се погрижи властите да си помислят, че майка ми е знаела за това, и да я сметнат за неспособна да се грижи за нас. Щели да ни вземат с Мелиса и после да ни разделят, защото невинаги можели да пращат в приемен дом по две деца.

— Вие повярвахте ли му?

— Да, тогава бях на дванайсет. Повярвах му.

— И това ви е уплашило, нали?

— Да. Исках да остана в семейството.

— Дали същият този страх и властта, която е упражнявал над вас вторият ви баща, не са ви накарали да му се подчините, за да се справите с проблема, след като той е убил сестра ви?

Маги отново скочи на крака и възрази, че въпросът е насочващ и предположенията не се потвърждават от доказателствата. Съдията се съгласи и прие възражението.

Ройс невъзмутимо продължи с безпощадния разпит на Глисън.

— Не е ли вярно, че вие и майка ви сте направили и казали точно това, което ви е подучил вторият ви баща, за да прикриете убийството на Мелиса?

— Не, това не…

— Подучил ви е да кажете, че го е извършил шофьор на камион, и да изберете един от мъжете, които полицията е довела у вас.

— Не! Той не…

— Възразявам!

— Не е имало никаква криеница в предния двор, нали? Сестра ви е била убита в къщата от Кенсингтън Ланди. Не е ли вярно?!

— Ваша светлост! — Този път Маги вече извика. — Адвокатът тормози свидетелката с тези насочващи въпроси. Той не иска да чуе нейните отговори. Просто иска съдебните заседатели да чуят неговите лъжи!

Брайтман премести поглед от Маги към Ройс.

— Добре, успокойте се всички. Възражението се приема. Господин Ройс, задавайте въпросите си един по един и изслушвайте отговорите на свидетелката. И не задавайте насочващи въпроси. Нужно ли е да ви напомням, че сам я призовахте да свидетелства? Ако искахте да я насочвате, трябваше да я подложите на кръстосан разпит, когато имахте тази възможност.

Ройс положи неимоверни усилия да имитира разкаяние. Сигурно му беше много трудно.

— Извинете, че се отнесох, ваша светлост. Няма да се повтори.

Нямаше значение дали ще се повтори. Вече бе постигнал внушението си. Той не целеше да получи признание от Глисън. Всъщност и не очакваше такова. Целеше да изложи алтернативната си версия на съдебните заседатели. И в това отношение постигна пълен успех.

— Добре, да продължим — каза Ройс. — По-рано споменахте, че сте прекарали значителна част от зрелия си живот в психиатрични клиники и рехабилитационни центрове, да не споменавам за затвора. Така ли е?

— Донякъде — отвърна Сара. — Вече не взимам наркотици и…

— Просто отговорете на въпроса, който ви зададох — побърза да я прекъсне адвокатът.

— Възразявам — обади се Маги. — Свидетелката се опитва да отговори на зададения въпрос, но пълният отговор не допада на господин Ройс и той я прекъсва.

— Оставете я да отговори на въпроса, господин Ройс — уморено нареди Брайтман. — Продължавайте, госпожо Глисън.

— Просто исках да кажа, че от седем години не взимам наркотици и съм пълноценен член на обществото.

— Благодаря ви, госпожо Глисън.

Британецът я преведе през трагичната й и мизерна история, буквално арест по арест, разкривайки всички детайли на покварата, в която толкова време беше тънала. Маги често възразяваше с аргумента, че това няма нищо общо с разпознаването на Джесъп, но съдията обикновено позволяваше разпитът да продължи.

Накрая Ройс завърши, подготвяйки почвата за следващия си свидетел.

— Да се върнем на рехабилитационния център в Северен Холивуд. Прекарали сте там пет месеца през хиляда деветстотин деветдесет и девета година, нали?

— Не помня точно кога и за колко време. Вие очевидно имате тази информация.

— Но си спомняте, че там сте се запознали с друг пациент, на име Едуард Роуман, известен като Еди, вярно ли е?

— Да.

— Добре ли го опознахте?

— Да.

— Как се запознахте?

— Ходехме заедно на групова терапия.

— Как бихте определили връзката си с Еди Роуман по онова време?

— Ами на груповата терапия разбрахме, че имаме общи познати и харесваме да вършим едни и същи неща — с други думи, да взимаме наркотици. Затова започнахме да се движим заедно и продължихме, след като ни освободиха.

— Връзката ви романтична ли беше?

Глисън мрачно се изсмя.

— Каква романтика може да има между двама наркомани? Струва ми се, че точният термин е „помагачи“. Живеейки заедно, се улеснявахме един друг. Обаче не бих използвала думата „романтика“. От време на време правехме секс — когато той беше в състояние. Но нямаше никаква романтика, господин Ройс.

— Но по някое време не сте ли смятали, че сте женени?

— Еди устрои нещо на плажа с един човек, който твърдеше, че бил свещеник. Само че не беше наистина. Не беше законно.

— Но по онова време сте смятали, че е законно, нали?

— Да.

— Значи сте била влюбена в него?

— Не, не съм била влюбена в него. Просто си мислех, че може да ме закриля.

— Значи сте се оженили, или поне сте си мислели, те сте женени. Заедно ли живеехте?

— Да.

— Къде?

— В различни мотели в Долината.

— Вероятно сте споделяли с Еди, докато сте били заедно, прав ли съм?

— Някои неща.

— Споделяли ли сте с него за убийството на сестра ви?

— Сигурно, не го пазех в тайна. Трябва да съм говорила за това по време на груповата терапия в Северен Холивуд и той беше там.

— Някога казвали ли сте му, че вторият ви баща е убил сестра ви?

— Не, защото това не е вярно.

— Значи, ако Еди Роуман дойде в тази зала и свидетелства, че сте му го казали, той ще излъже.

— Да.

— Но вие вчера и днес свидетелствахте, че сте лъгали психиатри и полицаи. Крали сте и през живота си сте извършили много престъпления. Обаче тук не лъжете. На това ли трябва да вярваме?

— Не лъжа. Вие говорите за период от живота ми, през който извърших тези неща. Не го отричам. Бях отрепка, разбирате ли? Обаче вече го преживях и съм чиста от много време. Сега не лъжа.

— Добре, госпожо Глисън, нямам повече въпроси.

Когато Ройс се върна на мястото си, с Маги доближихме глави и тя прошепна:

— Тя се държа много добре. Мисля, че трябва да го оставим така. Само ще акцентирам върху някои неща.

— Звучи добре.

— Госпожо Макфърсън? — подкани я съдията.

Маги се изправи.

— Да, ваша светлост. Само няколко въпроса.

После отиде при катедрата с верния си бележник. Прескочи встъплението и премина направо на нещата, които искаше да изтъкне.

— Сара, относно този Еди Роуман и фалшивия брак — чия беше идеята да се ожените?

— Еди ми предложи да се оженим. Каза, че сме щели да работим в екип и да си поделяме всичко, щял да ме закриля и никога нямало бъдем принудени да свидетелстваме един срещу друг, ако ни арестуват.

— А какво означаваше да работите в екип при тези обстоятелства?

— Ами… той искаше да продавам тялото си, за да имаме пари за наркотици и за стая в мотел.

— И вие направихте ли го?

— За кратко. После ме арестуваха.

— Еди освободи ли ви под гаранция?

— Не.

— Дойде ли в съда?

— Не.

— Досието ви показва, че сте се признали за виновна за проституция и са ви осъдили на вече излежаното в ареста време, вярно ли е?

— Да.

— За колко време става въпрос?

— Мисля, че бяха тринайсет дни.

— Еди чакаше ли ви, когато ви пуснаха от затвора?

— Не.

— Виждали ли сте го оттогава?

— Не, никога.

Маги се консултира с бележките си, прелисти няколко страници и намери каквото търсеше.

— Добре, Сара, по време на показанията си днес вие няколко пъти отговорихте на господин Ройс, че не помните конкретни дати и събития от периода, през който сте били наркозависима. Правилно ли се изразих?

— Да, това е вярно.

— През всички тези години на злоупотреба с наркотици, психиатрично лечение и излежаване на присъди някога забравяли ли сте за случилото се със сестра ви Мелиса?

— Не, никога. Мислех за това всеки ден. И досега продължавам да мисля.

— Някога забравяли ли сте човека, който е пресякъл предния ви двор и е отвлякъл сестра ви, докато вие сте гледали от храстите?

— Не, никога. Мислех за него всеки ден и досега продължавам да мисля.

— Някога изпитвали ли сте съмнения относно човека, в когото сте разпознали похитителя на сестра ви?

— Не.

Маги се обърна и подчертано погледна Джесъп, който се беше навел над някакъв бележник и си водеше навярно безсмислени записки. Очите й останаха вперени в него. Тя чакаше. И точно когато обвиняемият вдигна глава, за да види какво е прекъснало показанията, Маги зададе последния си въпрос.

— Абсолютно никакво съмнение ли, Сара?

— Абсолютно никакво.

— Благодаря. Нямам повече въпроси.