Майкъл Конъли
Отменена присъда (36)

36.

Сряда, 7 април, 23,00 ч.

Гилбърт и Съливан го чакаха в кола, паркирана в северния край на Ланкършим Булевард до Сан Фернандо Роуд. В този западнал район имаше главно фирми за автомобили втора ръка и автосервизи. Насред тази евтина индустрия се издигаше порутен мотел, рекламиращ стаи по петдесет долара седмично. Нямаше табела с име. Само светлинен надпис „Мотел“.

Гилбърт и Съливан всъщност бяха Гилберто Рейес и Джон Съливан, полицаи от отдела за борба с наркотиците, прикрепени към Групата за работа в Долината — звено, което действаше на улицата. Когато търсеше Едуард Роуман, Бош разпространи информацията във всички подобни звена в управлението. Съдейки по досието му, той предполагаше, че Роуман не е променил живота си като Сара Глисън. Все някой в полицейските наркозвена трябваше да е чувал за него.

Това доведе до обаждането на Рейес. С партньора му нямали представа къде е Роуман, но го познавали от предишни сблъсъци на улицата и знаели къде се е скрило сегашното му гадже, явно в очакване на завръщането му. Старите наркомани често се сдушваха с проститутки, предлагайки им закрила в замяна на дял от дрогата, която купуваха с техните печалби.

Бош спря зад цивилната кола на агентите и угаси мотора. Слезе, отиде при тях и се вмъкна на задната седалка, след като се увери, че не е изцапана с повръщано и други неприятни неща, оставени от арестантите.

— Детектив Бош, предполагам? — попита шофьорът. Хари предположи, че е Рейес.

— Да, как сте, момчета?

Той протегна юмрук над облегалката и двамата чукнаха кокалчета с него, докато се представяха. Бош не беше познал. Полицаят, който приличаше на латиноамериканец, се оказа Съливан, а другият, който приличаше на чувал бял хляб — Рейес.

— Гилбърт и Съливан, а?

— Така ни нарекоха, когато ни определиха за партньори — поясни Съливан. — И така си остана.

Бош кимна. Това стигаше за запознанство. Всеки си имаше прякор и история, която вървеше с него. Сборът от годините на двамата беше по-малък от възрастта на Хари, пък и сигурно си нямаха и представа кои са Гилбърт и Съливан^[1].

— Значи познавате Еди Роуман, така ли?

— Имаме това удоволствие — отвърна Рейес. — Поредната отрепка, която се носи по течението.

— Както ти казах по телефона, не сме го виждали от около месец — прибави Съливан. — Обаче можем да ти дадем друг адрес. На неговата курва. Ей там, в трета стая.

— Как се казва?

Съливан се захили и Бош не разбра причината.

— Казва се Соня Рейес — обади се Рейес. — Но не сме роднини.

— Поне той не знае да са роднини — подметна Съливан.

И пак избухна в смях. Хари не му обърна внимание и си записа името в бележника.

— Сигурни ли сте, че си е в стаята?

— Сигурни сме — потвърди Рейес.

— Добре, трябва ли да знам нещо друго, преди да отида там?

— Не, ама и ние искаме да дойдем — заяви Рейес. — На теб може да не каже нищо.

Бош се пресегна и го шляпна по рамото.

— Не, ще се оправя сам. Не искам много хора в стаята.

Рейес кимна. Беше разбрал смисъла. Бош не искаше да има свидетели на онова, което можеше да се наложи да направи там.

— Но ви благодаря за помощта. Ще бъде отбелязано.

— Важен случай, а? — поинтересува се Съливан.

Бош отвори вратата и слезе.

— Всички случаи са важни — отговори той.

Затвори вратата, удари два пъти по покрива и се отдалечи.

Мотелът беше заобиколен с ограда, висока два метра и половина. Детективът трябваше да натисне звънец и да поднесе служебната си карта към камерата. Пуснаха го вътре, но той бързо подмина офиса и продължи по галерията, която водеше към стаите.

— Ей! — извика зад него някакъв глас.

Бош се обърна и видя мъж с разкопчана риза да наднича от вратата на мотелския офис.

— Къде отиваш бе, пич?

— Влез вътре и затвори вратата. От полицията съм.

— Няма значение, пуснах те вътре, ама т’ва е частна собственост. Не можеш просто да…

Хари енергично закрачи към него, а мъжът го прецени с поглед, заотстъпва назад и каза:

— Ясно бе, човек. Минавай.

Той бързо се скри в офиса и затвори вратата, а Бош се обърна и намери трета стая без повече проблеми. Доближи ухо до касата и се заслуша, но не чу нищо.

Имаше шпионка. Той я затисна с показалец и почука. Почака малко и отново почука.

— Соня, отвори. Еди ме праща.

— Кой си ти? — подозрително попита дрезгав женски глас.

Бош използва универсалната парола:

— Няма значение. Еди ме праща да ти оставя нещо, докато си дойде.

Никакъв отговор.

— Добре, Соня, ще му кажа, че не се интересуваш. Имам друг човек, дето го иска.

Той свали пръста си от шпионката и се отдалечи. Вратата зад него се отвори почти незабавно.

— Чакай.

Хари се обърна. Вратата беше открехната петнайсетина сантиметра и отвътре го гледаха празни очи. В стаята цареше сумрак.

— Дай да видя.

Бош се озърна наоколо.

— Какво, тука ли? Навсякъде има камери.

— Еди ми е казал да не отварям на непознати. Мязаш ми на ченге.

— Е, може и да съм, ама това не променя факта, че ме е пратил Еди.

Той пак понечи да се обърне и заяви:

— Пак ти казвам, ще му съобщя, че съм се опитал. Приятна вечер.

— Добре де, добре. Влез, ама само ще оставиш пратката. Нищо друго.

Бош се запъти към вратата, Соня се скри зад нея и я отвори. Детективът влезе, обърна се към жената и видя пистолета. Беше стар револвер и в откритите патронници нямаше нищо. Хари вдигна ръце на височината на гърдите си. Тя явно страдаше. Беше чакала прекалено дълго някого, възлагайки сляпа наркоманска надежда на нещо, което нямаше да стане.

— Това е излишно, Соня. Пък и се съмнявам, че Еди ти е оставил патрони.

— Останал ми е един. Искаш ли да провериш?

Сигурно онзи, който пазеше за себе си. Беше кожа и кости, почти на ръба. Никой наркоман не изминаваше целия път.

— Дай ми го — нареди тя. — Веднага.

— Добре, спокойно. Тук е.

Той пъхна дясната си ръка в джоба на сакото си и извади завито на топка парче алуминиево фолио, което бе взел от кухнята на Мики Холър. Отпусна го от дясната страна на тялото си — знаеше, че отчаяните й очи ще го проследят. В същия момент стрелна лявата си ръка напред и измъкна пистолета от пръстите й. После пристъпи към нея и грубо я блъсна на леглото.

— Млъкни и не мърдай — заповяда Бош.

— Какво…

— Казах да млъкнеш!

Той отвори барабана и го провери. Не го беше излъгала. Имаше един патрон. Хари го извади върху дланта си, прибра го в джоба си и затъкна револвера под колана си. След това извади служебната си карта и я разтвори, за да й я покаже.

— Позна за това.

— Какво искаш?

— Ще стигнем и дотам.

Бош обиколи леглото и огледа голата стая. Миришеше на цигари и пот. На пода се въргаляха няколко пазарски торби, в които бяха вещите й. В едната имаше обувки, а в няколко други — дрехи. На единственото нощно шкафче имаше препълнен пепелник и стъклена лула.

— Какво взимаш, Соня? Крек? Хероин? Или метамфетамин?

Тя не отговори.

— Мога да ти помогна, ако знам какво ти трябва.

— Не ти ща помощта.

Хари се обърна и я погледна. Засега всичко вървеше точно както очакваше.

— Нима? Нямаш нужда от моята помощ, така ли? Мислиш си, че Еди Роуман ще се върне за теб?

— Ще се върне.

— Слушай тогава. Него вече го няма. Предполагам, че са го изтупали от глава до пети и той няма да се върне тук, щом направи каквото искат от него. Ще гепи парата и когато изхарчи всичко, просто ще си намери нова мадама.

Бош замълча и я погледна.

— Някоя, дето й е останало нещо за продаване.

На лицето й се изписа вглъбеното изражение на човек, който е чул истината.

— Остави ме на мира — хрипливо прошепна тя.

— Знам, че не ти съобщавам нещо ново. Чакала си Еди по-дълго, отколкото си мислила, че ще отсъства, а? За колко дни е предплатена стаята?

Той прочете отговора в очите й.

— Вече са изтекли, а? Сигурно правиш свирки на оня тип в офиса, за да те остави тук. Колко ще продължи това? Оня съвсем скоро ще поиска пари.

— Казах, махай се.

— Ще си тръгна. Но ти ще дойдеш с мен, Соня. Още сега.

— Какво искаш?

— Искам да ми кажеш всичко каквото знаеш за Еди Роуман.