Майкъл Конъли
Отменена присъда (34)

34.

Сряда, 7 април, 14,30 ч.

Когато Сара Глисън излезе от тоалетната, Бош трябваше да прогони репортерите. Поведе я обратно към залата, като я закриваше с тяло от камерите.

— Много добре се справяш, Сара — каза й той. — Продължавай така и този тип ще се върне там, където му е мястото.

— Благодаря, но това беше лесната част. Сега ще стане трудно.

— Не се заблуждавай. Няма лесна част. Просто продължавай да мислиш за сестра си. Някой трябва да я представлява. И в момента това си ти.

Когато стигнаха до вратата на залата, той усети, че Глисън е пушила в тоалетната.

Преведе я по централната пътека и я насочи към Маги Макфърсън, която чакаше до портала. Бош й кимна. И тя се справяше отлично.

— Довърши започнатото — каза Хари.

— Ще го довършим — отвърна тя.

След като й предаде свидетелката, Бош се върна на шестия ред. Беше забелязал Рейчъл Уолинг, която седеше в средата. Провря се край неколцина репортери и зяпачи и стигна до нея. Съседното място беше свободно и той седна.

— Хари.

— Рейчъл.

— Мисля, че човекът, който седеше тук, имаше намерение да се върне.

— Няма нищо, щом започне заседанието, ще се преместя отпред. Трябваше да ме предупредиш, че ще идваш. Мики каза, че онзи ден си била тук.

— Гледам да се отбивам, когато имам време. Засега делото е много интересно.

— Е, да се надяваме, че съдебните заседатели го смятат за повече от интересно. Страшно ми се ще оня тип да се върне в „Сан Куентин“.

— Мики каза, че Джесъп сомнамбулствал. Още ли…

Тя сниши глас, като видя Джесъп да върви по пътеката към мястото си на масата на защитата.

— … продължава?

Бош също й отговори шепнешком:

— Да, и снощи за малко да ни избяга. Момчетата от ЗСР го изпуснаха.

— О, не.

Вратата на кабинета на съдията се отвори и Брайтман се насочи към катедрата. Всички се изправиха. Бош знаеше, че трябва да се върне на масата на обвинението, в случай че им потрябва.

— Но аз го намерих — довърши той. — Сега ще тръгвам, но ще поостанеш ли следобед?

— Не, трябва да се върна в службата. В момента съм в почивка.

— Добре, Рейчъл, благодаря, че дойде. Ще се чуем.

Докато присъстващите сядаха по местата си, детективът се измъкна от шести ред и бързо мина през портала, за да се настани зад масата на обвинението.

Макфърсън продължи прекия разпит на Сара Ан Глисън. Бош смяташе, че досега и прокурорката, и свидетелката се справят чудесно, но знаеше, че им предстои да навлязат в нова територия и скоро всичко казано по-рано няма да има значение, ако казаното сега не бъде представено по правдоподобен и неуязвим начин.

— Сара, кога майка ви се омъжи за Кенсингтън Ланди? — зададе първия си въпрос Макфърсън.

— Когато бях шестгодишна.

— Харесвахте ли Кен Ланди?

— Не, не особено. Отначало всичко беше наред, но после положението се промени.

— Вие даже сте се опитали да избягате от дома си няколко месеца преди смъртта на сестра ви, права ли съм?

— Да.

— Показвам ви веществено доказателство на обвинението номер дванайсет, полицейско заявление от трийсети ноември хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Бихте ли обяснили на съдебните заседатели какво е това?

Макфърсън раздаде копия от заявлението на свидетелката, съдията и защитата. Бош го беше открил по щастлива случайност, докато издирваше документите по делото.

— Това е заявление за изчезнала личност — отвърна Глисън. — Майка ми ме е обявила за изчезнала.

— Полицията ли ви намери?

— Не, сама се прибрах. Нямаше къде да ида.

— Защо избягахте, Сара?

— Защото вторият ми баща… правеше секс с мен.

Макфърсън кимна и остави отговора да увисне в тишината на залата. Три дни по-рано Бош щеше да очаква Ройс да атакува свирепо тази част от показанията, но сега знаеше, че това е в полза и на версията на защитата. Кенсингтън Ланди беше чучелото и всички показания, които го потвърждаваха, щяха да се посрещнат с радост.

— Кога започна това? — накрая попита прокурорката.

— Лятото преди да избягам — отвърна Глисън. — Лятото преди да отвлекат Мелиса.

— Сара, съжалявам, че ви карам да се връщате към тези лоши спомени. По-рано вие свидетелствахте, че с Мелиса сте си разменяли някои дрехи, нали така?

— Да.

— Роклята, която е носила в деня на отвличането, всъщност е била ваша, нали?

— Да.

Макфърсън представи роклята като следващо веществено доказателство на обвинението и Бош я показа на съдебните заседатели, използвайки манекен без глава, който постави пред ложата.

— Тази ли е роклята, Сара?

— Да, тя е.

— Виждате, че липсва парче плат от предния долен край, нали?

— Да.

— Знаете ли защо липсва?

— Да, защото там са открили семенна течност.

— Имате предвид, че са я открили криминалистите, така ли?

— Да.

— Знаехте ли го по времето на смъртта на сестра ви?

— Знам го сега. Навремето не ми казаха нищо за това.

— Семенната течност беше подложена на генетичен анализ и източникът й е идентифициран. Знаете ли кой е той?

— Да, казаха ми, че е от втория ми баща.

— Това изненада ли ви?

— Не, за съжаление.

— Имате ли някакво обяснение как се е озовала върху вашата рокля?

Сега вече Ройс възрази, заявявайки, че въпросът изисквал необосновани предположения. Въпросът налагаше и свидетелката да опровергае версията на защитата, но той не го спомена. Брайтман прие възражението и Макфърсън трябваше да измисли друг начин да постигне целта си.

— Сара, кога за последно носихте роклята, преди сестра ви да я облече сутринта, когато е била отвлечена?

Ройс пак се изправи.

— Същото възражение. Правим свободни предположения за събития, случили се преди двайсет и четири години, когато свидетелката е била едва тринайсетгодишна.

— Ваша светлост — отговори Макфърсън. — Господин Ройс нямаше нищо против тези така наречени „свободни предположения“, когато пасваха на версията на защитата, но сега възразява, когато стигнахме до същността на въпроса. Това не са предположения. Госпожа Глисън свидетелства правдиво за най-мрачните, най-тъжните дни от живота си и не смятам…

— Възражението се отхвърля — прекъсна я Брайтман. — Свидетелката може да отговори.

— Благодаря ви, ваша светлост.

Докато прокурорката повтаряше въпроса, Бош наблюдаваше съдебните заседатели. Искаше да провери дали са видели същото като него — опита на адвоката да попречи на по-нататъшното разкриване на истината. Досегашните показания на Сара Глисън му се струваха напълно убедителни. Искаше да чуе какво ще каже тя. Надяваше се, че същото се отнася за заседателите и че те ще погледнат отрицателно на опитите на защитата да й попречи.

— Носих я две нощи преди това — отвърна Глисън.

— Значи трябва да е било в петък вечер, на четиринайсети. Свети Валентин.

— Да.

— Защо я носихте?

— Майка ми направи тържествена вечеря за Свети Валентин и вторият ми баща каза, че трябвало да се облечем подобаващо.

Глисън отново заби поглед в пода, прекъсвайки всякакъв зрителен контакт със съдебните заседатели.

— Онази вечер вторият ви баща извърши ли сексуален акт с вас?

— Да.

— Тогава носехте ли роклята?

— Да.

— Сара, знаете ли дали баща ви е еяк…

— Той не ми беше баща!

Тя извика последните думи и гласът й изкънтя в залата, отеквайки над сто души, които вече знаеха най-страшната й тайна. Бош погледна Макфърсън и видя, че тя наблюдава реакцията на заседателите. В този момент разбра, че нарочно е допуснала грешката.

— Извинявам се, Сара. Исках да кажа „вторият ви баща“. Знаете ли дали е еякулирал по време на тези си действия с вас?

— Да, и една част попадна върху роклята ми.

Макфърсън направи справка с бележките си и прелисти няколко страници от жълтия си бележник. Искаше да подчертае последния отговор с колкото може по-дълга пауза.

— Сара, кой переше във вашия дом?

— Идваше една жена, казваше се Аби.

— След Свети Валентин оставихте ли роклята си за пране?

— Не.

— Защо?

— Защото ме беше страх, че Аби ще го види и ще узнае какво се е случило. Мислех, че може да каже на майка ми или да се обади в полицията.

— Защо не искахте Аби да го направи, Сара?

— Аз… майка ми беше щастлива и не исках да разбия живота й.

— Тогава какво направихте с роклята онази вечер?

— Почистих петното и я закачих в гардероба си. Не знаех, че сестра ми ще я облече.

— И когато след два дни е поискала да й я дадете, вие какво казахте?

— Когато я видях, вече я беше облякла. Казах й, че искам аз да я нося, но тя отговори, че било късно, защото не била в списъка с мои дрехи, които не искам да си разменям с нея.

— Петното забелязваше ли се?

— Не, погледнах и понеже беше долу до ръба, не видях нищо.

Макфърсън направи нова пауза. Бош знаеше, че е изчерпала всички въпроси от тази насока на разпита. Беше обяснила достатъчно ясно присъствието на ДНК материала, заради който всички се намираха в тази съдебна зала. Сега трябваше да отведе Сара още по-нататък в нейното мрачно пътуване. Защото иначе Ройс непременно щеше да го направи.

— Сара, връзката ви с втория ви баща промени ли се след смъртта на сестра ви?

— Да.

— Как?

— Той повече никога не ме докосна.

— Знаете ли защо? Разговаряли ли сте с него за това?

— Не знам защо. Никога не съм разговаряла с него за това. Просто не се случи повече и той се опитваше да се държи така, сякаш е нямало нищо.

— Но всичко това… вторият ви баща, смъртта на сестра ви… е взело своето, нали?

— Да.

— В какво отношение, Сара?

— Хм, ами започнах да взимам наркотици и пак избягах. Всъщност бягах много пъти. Сексът не ме интересуваше. Той беше нещо, чрез което получавах каквото ми трябва.

— Арестували ли са ви?

— Да, много пъти.

— За какво?

— Главно за наркотици. Веднъж ме арестуваха и за предлагане на сексуални услуги на полицай под прикритие. И за кражба.

— Арестувана сте шест пъти като непълнолетна и още пет пъти като пълнолетна, нали така?

— Не съм ги броила.

— Какви наркотици взимахте?

— Главно метамфетамин. Но ако ми попаднеше друго, обикновено взимах и него. Такава бях тогава.

— Лекували ли сте се при психотерапевт и в рехабилитационно заведение?

— Много пъти. Отначало безуспешно, после се получи. Излекувах се.

— Кога?

— Преди около седем години. Когато бях на трийсет.

— И от седем години не сте взимали нищо, така ли?

— Да, абсолютно нищо. Сега имам друг живот.

— Искам да покажа веществено доказателство на обвинението номер тринайсет, формуляр за постъпване и преглед в лосанджелиския частен рехабилитационен център „Боровете“. Спомняте ли си кога сте били в него?

— Да, майка ми ме прати там, когато бях на шестнайсет.

— Тогава ли започнаха проблемите ви?

— Да.

Макфърсън раздаде екземпляри от формуляра на съдията, секретарката и защитата.

— Добре, Сара, искам да привлека вниманието ви към абзаца, който съм подчертала с жълто в частта за прегледа. Бихте ли го прочели на глас на съдебните заседатели?

— „Кандидатката съобщава за ПТС вследствие на убийството на по-малката й сестра преди три години. Страда от угризения, свързани с убийството, и проявява поведение, типично за сексуално насилие. Препоръчва се пълен психически и физически преглед.“

— Благодаря, Сара. Знаете ли какво означава ПТС?

— Посттравматичен стрес.

— Подложихте ли се на препоръчания преглед в „Боровете“?

— Да.

— Разговаряхте ли за сексуалното насилие от страна на втория ви баща?

— Не, защото излъгах.

— Защо?

— Вече бях правила секс с други мъже, затова изобщо не споменах за втория ми баща.

— Преди да разкриете това, което днес разказахте в съда, разговаряли ли сте с някого за втория си баща и за това, че е правил секс с вас?

— Само с вас и детектив Бош. С никого другиго.

— Омъжвали ли сте се?

— Да.

— Повече от веднъж ли?

— Да.

— И не сте разказвали за това дори на съпрузите си?

— Не. Такова нещо не се разказва на никого.

— Благодаря ви, Сара. Нямам повече въпроси.

Макфърсън взе бележника си и се върна на мястото си, където Холър я посрещна с топло стискане на ръката. Този жест беше предназначен за съдебните заседатели, ала всички погледи бяха отправени към Ройс. Беше негов ред, но Бош смяташе, че Сара Глисън е спечелила симпатиите на всички. Всеки опит на адвоката да я унищожи можеше да доведе до неприятни последици за клиента му.

Ройс постъпи хитро. Реши да остави емоциите да се поохладят през нощта. Изправи се и съобщи на съдията, че си запазва правото да призове Глисън като свидетел през защитната фаза на процеса. С други думи, отлагаше кръстосания й разпит. След това седна на мястото си.

Хари си погледна часовника. Четири и петнайсет. Съдията инструктира Холър да повика следващия си свидетел, но Бош знаеше, че няма повече. Мики погледна Макфърсън и двамата кимнаха едновременно. Холър стана и каза:

— Ваша светлост, Народът няма да призове повече свидетели.