Майкъл Конъли
Отменена присъда (33)

33.

Сряда, 7 април, 13,05 ч.

Всички погледи бяха вперени в дъното на залата. Беше време за голямото събитие и въпреки че имах място на първия ред, пак щях да съм само зрител като всички останали. Това не ми допадаше особено, но щях да го преглътна. Вратата се отвори и Хари Бош въведе главната ни свидетелка. Сара Ан Глисън ни бе казала, че няма нито една рокля и не иска да си купува само за да даде показания. Носеше черни дънки и лилава копринена блуза. Изглеждаше красива и уверена. Нямахме нужда от рокля.

Бош остана от дясната й страна и когато й отваряше портала, я закри с тяло от Джесъп, който седеше на масата на защитата, обърнат, като всички останали, към своята главна обвинителка.

Хари я остави да измине пътя до свидетелската скамейка сама. Маги Страшната вече стоеше на катедрата и топло се усмихна на Сара, когато тя мина покрай нея. Това беше и неин момент и аз видях в усмивката й надежда и за двете.

Сутринта мина добре. Първо даде показания Бил Клинтън, бившият шофьор на „паяк“, след което мястото му зае Бош и остана там до обедната почивка. Клинтън разказа своята история за деня на убийството и как Джесъп взел неговата шапка с емблемата на „Доджърс“ точно преди да участват в импровизираното разпознаване пред къщата на Уиндзор Булевард. Той свидетелства и че шофьорите на „Аардварк“ често използвали и добре познавали паркинга зад „Ел Рей“, както и че сутринта на убийството Джесъп предявил претенции за „Уиндзор“. Това носеше солидни точки на обвинението и по време на кръстосания разпит Клинтън не се даде на Ройс.

После на свидетелската скамейка за трети път в процеса седна Бош. Вместо да чете стари показания, той свидетелства за собственото си разследване на случая и показа шапката на „Доджърс“ — която носеше инициалите БК от вътрешната страна, — иззета от Джесъп при арестуването му преди двайсет и четири години. Налагаше се да заобикаляме факта, че през всички тези години е била съхранявана в „Сан Куентин“. Разкриването на тази информация щеше да покаже, че Джесъп вече е бил осъден за убийството на Мелиса Ланди.

Сара Ан Глисън щеше да е последният свидетел на обвинението. С нея цялата ни аргументация щеше да достигне емоционалното кресчендо, на което разчитах. По-голямата сестра щеше да представлява своята отдавна изгубена сестричка. Отпуснах се назад на стола си, за да проследя как моята бивша жена, най-добрият прокурор, когото познавах, постига крайната ни цел.

Глисън се закле и зае мястото си на свидетелската скамейка. Тя беше дребна и се наложи съдебният пристав да наклони микрофона към нея. Маги се прокашля и започна:

— Добро утро, госпожо Глисън. Как сте?

— Много добре, благодаря.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели малко за себе си?

— Хм, аз съм на трийсет и седем години. Неомъжена. Живея в Порт Таунсенд, щат Вашингтон, и съм там от около седем години.

— С какво се издържате?

— Занимавам се с художествена изработка на стъкло.

— Каква е връзката ви с Мелиса Ланди?

— Тя е по-малката ми сестра.

— Колко по-малка беше от вас?

— Тринайсет месеца.

Маги показа на мултимедийния екран снимка на двете сестри — две усмихнати момичета пред коледна елха.

— Познавате ли тази снимка?

— Тук сме с Мелиса на последната Коледа. Точно преди да я отвлекат.

— Значи Коледа на хиляда деветстотин осемдесет и пета, така ли?

— Да.

— Забелязвам, че с нея сте почти еднакви на ръст.

— Да, тя всъщност вече не беше малката ми сестричка. Беше ме настигнала.

— Разменяхте ли си дрехите?

— Разменяхме си някои неща, но си имахме и любими дрехи, които всяка от нас не искаше да дава на другата. Понякога се стигаше до схватки.

Тя се усмихна и Маги кимна в знак, че разбира.

— Казахте, че е била отвлечена. Говорите за шестнайсети февруари следващата година, датата на похищението и убийството на сестра ви, нали?

— Да.

— Добре, Сара, знам, че ще ви бъде трудно, но бих искала да разкажете на съдебните заседатели какво сте видели и направили онзи ден.

Глисън кимна, сякаш се подготвяше за онова, което й предстои. Озърнах се към заседателите и видях, че всички очи са вперени в нея. После се обърнах към масата на защитата и срещнах погледа на Джесъп. Не се извърнах. Продължих да го гледам и се опитах да му пратя собственото си послание — че две жени, едната задаваща въпросите, другата отговаряща, ще го унищожат.

Накрая се извърна той.

— Ами беше неделя — започна Сара. — Щяхме да ходим на черква. Цялото семейство. Ние с Мелиса си бяхме облекли роклите и майка ни каза да излезем отпред.

— Защо не в задния двор?

— Вторият ми баща строеше басейн и отзад имаше много кал и голям трап. Майка се страхуваше да не паднем вътре и да не си изцапаме роклите.

— Затова сте излезли в предния двор.

— Да.

— Къде бяха родителите ви в това време, Сара?

— Майка ми още беше горе и се приготвяше, а вторият ми баща беше в дневната. Гледаше спорт.

— Къде се намираше дневната?

— Отзад, до кухнята.

— Добре, Сара, ще ви покажа снимка, обозначена като „веществено доказателство на обвинението номер единайсет“. Това ли е фасадата на къщата на Уиндзор Булевард, в която сте живели?

Всички погледи се насочиха към екрана, на който се появи жълта тухлена къща. Беше снимана от улицата и се виждаше голям преден двор с триметров жив плет, който го заобикаляше отстрани. Почти напълно скрита зад декоративната растителност, предната веранда обхващаше цялата фасада на къщата. От тротоара започваше асфалтирана алея, която пресичаше моравата и стигаше до стъпалата на верандата. Докато се готвех за процеса, няколко пъти бях разглеждал снимките, но сега за пръв път забелязах, че в средата на алеята, по цялата й дължина, минава пукнатина. Изглеждаше някак уместно, като се имаше предвид случилото се в този дом.

— Да, това беше нашата къща.

— Разкажете ни какво се случи в предния двор, Сара.

— Ами решихме да поиграем на криеница, докато чакаме родителите си. Аз жумях първа и намерих Мелиса зад онзи храст отдясно на верандата.

Тя посочи към снимката на екрана. Сетих се, че сме забравили да й дадем лазерната показалка, която бяхме приготвили за нейните показания. Бързо отворих куфарчето на Маги, извадих я и й я занесох. С разрешението на съдията тя е даде на свидетелката.

— Добре, Сара, бихте ли ни посочили с показалката?

Глисън очерта с червената лазерна точка кръг около гъст храст в северния ъгъл на верандата.

— Значи тя се е скрила там и вие сте я намерили, нали така?

— Да, и после, когато беше неин ред да жуми, реших да се скрия на същото място, защото се съмнявах, че ще ме търси първо там. Когато свърши да брои, тя слезе по стъпалата и застана в средата на двора.

— Виждахте ли я от мястото, където се криехте?

— Да, виждах я през храста. Тя се въртеше в полукръг и ме търсеше.

— Какво се случи после?

— Първо чух да минава камион и…

— Позволете да ви прекъсна, Сара. Казвате, че сте чули камион. Не го ли видяхте?

— Не, не се виждаше от мястото, където се криех.

— Откъде разбрахте, че е камион?

— Беше много шумен и тежък. Усещах вибрациите като слабо земетресение.

— Добре, какво се случи, след като чухте камиона?

— Изведнъж видях мъж в двора… отиде право при сестра ми и я хвана през кръста.

Глисън сведе очи и стисна длани на масата пред себе си.

— Познавахте ли този мъж, Сара?

— Не, не го познавах.

— Бяхте ли го виждали дотогава?

— Не.

— Той каза ли нещо?

— Да, чух го да казва: „Трябва да дойдеш с мен“. И сестра ми каза… каза… „Сигурен ли сте?“ И толкова. Мисля, че той отговори нещо, но не го чух. И я отведе. На улицата.

— Вие продължихте ли да се криете?

— Да, не можех… кой знае защо, не можех да помръдна. Не можех да извикам за помощ, нищо не можех да направя. Бях много уплашена.

Настъпи един от ония тържествени моменти в залата, когато цареше абсолютна тишина, освен гласовете на прокурора и свидетеля.

— Видяхте ли или чухте ли нещо друго, Сара?

— Чух да се затваря врата и после камионът потегли.

По лицето на Сара Глисън се стичаха сълзи. Реших, че сигурно ги е забелязал и приставът, защото извади кутия с книжни кърпички от чекмеджето на бюрото си и пресече залата с тях. Но вместо да ги занесе на Сара, той ги даде на една заседателна, номер две, която също плачеше. Това ме устройваше. Исках сълзите да останат на лицето на свидетелката.

— Сара, колко време мина, преди да излезете иззад храста и да кажете на родителите си, че сестра ви е отвлечена?

— Мисля, че изтече по-малко от минута, но вече беше късно. Нея я нямаше.

Тишината, която настъпи след тези думи, бе като оная празнота, в която може да изчезне цял живот. Завинаги.

 

 

През следващия половин час Маги преведе Глисън през спомените й за последвалите събития. За отчаяното обаждане на втория й баща в полицията, за разпита на детективите и после за тримата мъже, които видяла от прозореца на спалнята си и сред които разпознала Джейсън Джесъп, човека, отвлякъл сестра й.

Тук бившата ми жена трябваше много да внимава. Бяхме използвали показания на свидетели от първия процес. Ройс също разполагаше с протоколите и не се съмнявах, че неговата помощничка, която седеше от другата страна на Джесъп, сравнява всичко, което говореше Сара Глисън, с показанията, дадени навремето. Ако Глисън променеше дори и един нюанс от разказа си, Ройс щеше да й се нахвърли при кръстосания разпит и да използва противоречието, за да изкара, че тя лъже.

Показанията изглеждаха искрени и нерепетирани, което говореше за отличната подготовка на двете жени. Маги гладко и ефикасно водеше своята свидетелка към съдбовния момент, когато Сара отново трябваше да потвърди, че похитителят е Джесъп.

— Изпитвахте ли някакви съмнения, когато през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година сте разпознали в Джейсън Джесъп мъжа, отвлякъл сестра ви?

— Не, абсолютно никакви.

— Знам, че е минало много време, Сара, но ви моля да огледате залата и да кажете на съдебните заседатели дали виждате мъжа, който е отвлякъл сестра ви на шестнайсети февруари хиляда деветстотин осемдесет и шеста година.

— Да, ето го.

Тя произнесе думите без колебание и посочи Джесъп.

— Бихте ли ни казали къде седи? Моля, опишете и някоя от дрехите му.

— Седи до господин Ройс и носи тъмносиня вратовръзка и светлосиня риза.

Маги погледна съдия Брайтман.

— Нека се протоколира, че свидетелката е разпознала обвиняемия — каза тя и пак се обърна към Сара.

— След всички тези години имате ли някакво съмнение, че това е човекът, който е отвлякъл сестра ви?

— Абсолютно никакво.

Маги отново погледна съдията.

— Ваша светлост, може да е малко рано, но мисля, че е по-добре сега да направим следобедната почивка. Оттук нататък ще продължа в друга насока със свидетелката.

— Много добре — съгласи се Брайтман. — Ще се съберем след петнайсет минути. Очаквам да видя всички пак тук в два и трийсет и пет. Благодаря.

Сара каза, че иска да отиде до тоалетната, и напусна залата с Бош, който я придружи, за да се погрижи свидетелката да не се засече с Джесъп в коридора. Маги седна на масата на обвинението и се наведохме един към друг.

— В джоба са ти, Маги. Цяла седмица тъкмо това са чакали да чуят и беше по-добре, отколкото са очаквали.

Тя знаеше, че говоря за съдебните заседатели. Нямаше нужда от моето одобрение или насърчение, но трябваше да й отдам дължимото.

— Сега идва трудната част — отвърна бившата ми жена. — Надявам се Сара да издържи.

— Справя се страхотно. И съм сигурен, че в момента Хари й го казва.

Маги не отговори, а запрелиства бележника с общия сценарий на разпита. Скоро потъна в работата, която й предстоеше през следващия час.