Майкъл Конъли
Отменена присъда (3)

3.

Вторник, 16 февруари, 13,00 ч.

Не бяха ремонтирали конферентната зала в Окръжна прокуратура, откакто я бяха използвали за брифинги по делото „Чарлз Менсън“^[1]. Избледнялата дървена ламперия и увисналите знамена в ъгъла бяха ставали фон на хиляди пресконференции и придаваха на всичко овехтял вид, който контрастираше с действителната сила и мощ на институцията. Щатският обвинител не беше онеправданият в никое начинание и все пак изглеждаше, че службата няма пари дори за едно пребоядисване на помещението.

Тази обстановка обаче свърши добра работа при обявяването на решението за нов процес срещу Джесъп. Навярно за пръв път в тоя свещен храм на правосъдието обвинението беше онеправданата страна. Имаше реална опасност новият процес срещу Джейсън Джесъп да завърши с провал. Застанал до Гейбриъл Уилямс пред морето от камери, прожектори и репортери, най-после осъзнах, че съм допуснал ужасна грешка. Моето решение да поема делото, с надеждата да се докарам пред дъщеря си, бившата си жена и самия себе си, щеше да доведе до катастрофални последици. Щях да се издъня с гръм и трясък.

Присъствах на уникален момент. Медиите се бяха събрали, за да отразят края на историята. Окръжна прокуратура със сигурност щеше да обяви, че няма да възбуди нов процес срещу Джейсън Джесъп. Можеше и да не поднесе извинение, но поне щеше да признае, че няма доказателства, че не е имало за какво да осъдят този човек, хвърлен зад решетките за толкова години. Случаят щеше да бъде приключен и в очите на закона и обществото Джесъп най-после щеше да е свободен и невинен.

Рядко се случва всички медии да се заблудят едновременно и когато се случи, те не реагират добре. Ала нямаше съмнение, че Уилямс е успял да ги прати за зелен хайвер. Миналата седмица бяхме действали тайно — събрахме екипа и прегледахме все още наличния доказателствен материал. Не изтече нито дума, което вероятно се случваше за първи път в Съдебната палата. Макар че забелязах първите следи от подозрение да сбърчват челата на репортерите, които ме познаха при влизането ни, тъкмо Уилямс нанесе съкрушаващото кроше. Без да губи време, той застана зад отрупаната с микрофони и дигитални диктофони катедра.

— В неделя сутринта преди двайсет и четири години дванайсетгодишната Мелиса Ланди бе отвлечена от двора на дома й в Хенкок Парк и брутално убита. Следствието бързо стигна до заподозрян на име Джейсън Джесъп. Арестуваха го и го осъдиха на доживотен затвор без право на помилване. Преди две седмици Щатският върховен съд отмени тази присъда и върна делото в моята служба. Тук съм, за да обявя, че Лосанджелиската окръжна прокуратура ще съди повторно Джейсън Джесъп за смъртта на Мелиса Ланди. Обвиненията в похищение и убийство остават. Прокуратурата възнамерява отново да преследва господин Джесъп с цялата строгост на закона.

Той замълча за миг, за да придаде на думите си съответната тежест.

— Както знаете, Върховният съд установи нередности при първото съдебно преследване — които, естествено, са допуснати повече от две десетилетия преди сегашното ръководство. За да избегна политически конфликти и всякакви бъдещи обвинения в незаконосъобразни решения, назначих независим извънреден обвинител, който ще поеме делото. Мнозина от вас познават човека, който стои от дясната ми страна. Майкъл Холър от двайсет години е известен адвокат в Лос Анджелис, безпристрастен и уважаван член на адвокатската колегия. Той прие назначението и от днес е натоварен с отговорността за случая. Нашата институция има политика да не води делата в пресата, но с господин Холър ще отговорим на няколко въпроса, стига да не се отнасят за конкретни факти и доказателства по делото.

Избухна хор от гласове, които ни обсипаха с въпроси. Уилямс вдигна ръка, за да въдвори тишина в залата.

— Един по един, моля. Да започнем с вас.

Той посочи една жена на първия ред. Не си спомнях името й, но знаех, че работи в „Таймс“. Уилямс си имаше приоритети.

— Кейт Солтърс от „Таймс“ — услужливо се представи репортерката. — Можете ли да ни обясните как стигнахте до решението отново да съдите Джейсън Джесъп, след като резултатите от ДНК експертизата доказаха невинността му?

Преди да влезем в залата, окръжният прокурор ми беше казал, че той ще направи изявлението и ще отговаря на всички въпроси, освен ако не са конкретно отправени към мен. С други думи, даде ми ясно да разбера, че ще командва парада. Аз обаче реших още отначало да му дам да разбере, че делото ще бъде мое.

— Аз ще отговоря — изпреварих го и се наведох към катедрата с микрофоните. — Проведеният от „Генетично правосъдие“ ДНК тест доказва само, че откритата по дрехите на жертвата телесна течност не е на Джейсън Джесъп. Това не го прави невинен в извършване на престъплението. Има разлика. ДНК анализът дава само допълнителна информация, която съдебните заседатели да вземат предвид.

Изправих се и видях, че Уилямс ми хвърля поглед, с който сякаш казваше: „Не се ебавай с мен“.

— На кого е ДНК материалът? — извика някой от публиката.

Окръжният прокурор побърза да отговори:

— Засега няма да коментираме доказателствата по делото.

— Защо поемаш тоя случай, Мики?

Гласът се разнесе от дъното на залата, зад прожекторите, и не можех да видя собственика му. Надвесих се над микрофоните, накланяйки тялото си така, че Уилямс трябваше да отстъпи назад.

— Чудесен въпрос. За мен определено е необичайно да съм от отсрещната страна на пътеката, така да се каже. Смятам обаче, че този случай си заслужава. Аз съм служител на закона и горд член на Калифорнийската адвокатска колегия. Ние се заклеваме да служим на правосъдието и справедливостта, като спазваме конституцията и законите на тази страна и на щата. Едно от задълженията на юриста е да прегръща справедливата кауза без лични съображения. Тази кауза е такава. Някой трябва да говори от името на Мелиса Ланди. Запознах се с доказателствения материал по случая и съм убеден, че заемам страната на справедливостта. Мярката за това е доказателство отвъд всякакво основателно съмнение. Мисля, че тук има такова доказателство.

Уилямс се приближи, постави длан върху ръката ми и любезно ме измести от микрофоните.

— Не искаме да се задълбочаваме повече по отношение на доказателствата — бързо заяви той.

— Джесъп вече е прекарал двайсет и четири години в затвора — се обади Солтърс отново. — Ако не бъде осъден за предумишлено убийство, сигурно ще си остане с излежаното време. Господин Уилямс, наистина ли си струва разходите и усилията да съдите пак този човек?

Още преди да довърши въпроса, разбрах, че с окръжния прокурор имат уговорка. Тя му подхвърляше лесни топки, които той отбиваше с лекота, и така щеше да изглежда добър и справедлив по новините в единайсет и в утрешния вестник. Репортерката щеше да получи своя дял от сделката под формата на вътрешна информация за доказателствата и стратегията на обвинението. В тоя момент реших, че това си е моето дело, моят процес, моята сделка.

— Това няма никакво значение — високо обявих от мястото си встрани от катедрата.

Всички погледи се насочиха към мен.

— Би ли говорил на микрофоните, Мики?

Същият глас иззад прожекторите. Явно ме познаваше, за да ме нарича така. Отново се наклоних към микрофоните, изтласквайки Уилямс като баскетболен нападател, устремил се към рикошираща топка.

— Убийството на дете е престъпление, което трябва да бъде преследвано с цялата строгост на закона, независимо от вероятностите и рисковете. Тук няма гаранция за победа. Но решението не се базираше на това. Мярката е основателното съмнение и съм сигурен, че ще се справим с него. Според нас всички улики доказват, че този човек е извършил това ужасно престъпление, и няма значение колко време е минало, нито колко дълго е лежал в затвора. Той трябва да бъде съден. Дъщеря ми е съвсем малко по-голяма, отколкото е била Мелиса… Знаете ли, хората забравят, че по време на първия процес обвинението е пледирало за смъртна присъда, но съдебните заседатели препоръчали да не бъде наложена такава и съдията му дал доживотен затвор. Това е било тогава, а сега си е за сега. Ние отново ще искаме по това дело да бъде издадена смъртна присъда.

Уилямс постави ръка на рамото ми и ме избута от микрофоните.

— Хм, да не избързваме — рече той. — Окръжна прокуратура още не е взела решение дали ще искаме смъртна присъда. Това ще стане на по-късен етап. Но господин Холър каза нещо много вярно и много тъжно. В нашето общество няма по-тежко престъпление от убийството на дете. Трябва да направим всичко по силите и възможностите си, за да потърсим справедливост за Мелиса Ланди. Благодаря ви, че дойдохте на тази пресконференция.

— Чакайте малко — извика един репортер от средните редове. — Ами Джесъп? Кога ще го доведат тук за процеса?

Уилямс опря длани от двете страни на катедрата с небрежен жест, целящ да не ме допусне до микрофоните.

— По-рано тази сутрин господин Джесъп е бил предаден на лосанджелиската полиция и в момента го превозват от „Сан Куентин“. Ще го откарат в градския затвор и делото ще продължи. Присъдата му е анулирана, но обвиненията срещу него не са свалени. Засега нямаме повече информация за вас.

Окръжният прокурор се отдръпна назад и ми даде знак да се насоча към изхода. Изчака да тръгна натам и да се отдалеча от микрофоните, след което ме последва и прошепна в ухото ми на излизане:

— Направи го пак, и ще те застрелям на място.

— Какво да направя? Да отговоря на някой от твоите предварително уговорени въпроси ли?

Излязохме в коридора. Там чакаха Ридел и Фернандес — официалният говорител на прокуратурата. Уилямс обаче ме поведе встрани от тях и продължи да ми шепне:

— Ти наруши сценария. Ако го направиш пак, с нас е свършено.

Спрях и се обърнах. Той едва не се блъсна в мен.

— Виж, аз не съм ти някаква марионетка. Ти ме нае като независим обвинител, забрави ли? Отнасяй се с мен като с такъв, иначе ще се озовеш с тоя горещ картоф в ръце без ръкавици за фурна.

Уилямс просто ме зяпаше гневно. Очевидно не успявах да му въздействам.

— А каква беше онази глупост за смъртното наказание? — попита той. — Изобщо не сме го обсъждали и не си получил разрешение да говориш такива неща.

Той беше по-едър от мен, по-висок и използваше тялото си, за да нахлуе в личното ми пространство, да ме притисне до стената.

— Това ще стигне до Джесъп и ще го накара да се замисли — поясних аз. — И ако имаме късмет, ще поиска да сключим споразумение. Тогава цялата тая работа ще стане излишна, включително гражданският му иск. Ще ти спести пари. За това става въпрос, чат ли си? За парите. Ще имаме осъдителна присъда и той няма да води гражданско дело. Ти и градските власти ще спестите няколко милиона.

— Това няма нищо общо. Става въпрос за справедливост и трябваше да ме предупредиш за намеренията си. Не можеш да изнудваш собствения си шеф.

Физическата заплаха бързо изгуби въздействието си. Поставих длан на гърдите му и го отблъснах от себе си.

— Ти не си ми шеф. Аз нямам шеф.

— Така ли? Още сега мога да те пръждосам.

Посочих вратата на конферентната зала.

— Да, много добре ще изглежда — да уволниш независимия обвинител, когото току-що лично си назначил! Никсън не направи ли същото по време на „Уотъргейт“? Много им помогна. Е, защо не се върнеш да им го съобщиш? Сигурен съм, че вътре е останала някоя и друга камера.

Осъзнал затруднената ситуация, в която се намираше, Уилямс се поколеба. Бях го притиснал до стената, без дори да помръдна. Ако ме уволнеше, щеше да изглежда пълен глупак, абсолютно неизбираем. Наведе се към мен и като сниши глас още повече, ми отправи най-древната заплаха от наръчника по мъжкарски двубои. Бях готов за нея.

— Не се ебавай с мен, Холър.

— Тогава ти не се ебавай с моето дело. Това не ти е предизборна кампания, нито пък е заради парите. Това е убийство, шефе. Ако искаш да ти осигуря осъдителна присъда, просто не ми се пречкай.

Подхвърлих му кокал, наричайки го „шефе“. Уилямс стисна устни и дълго се взира в мен.

— Смятам, че се разбрахме — каза накрая.

Кимнах.

— Да, струва ми се.

— Преди да даваш изявления за медиите по това дело, първо ще искаш одобрение от прокуратурата. Ясно?

— Дадено.

Уилямс се обърна и се отдалечи по коридора. Антуражът му го последва. Останах на мястото си и ги изпратих с поглед. Всъщност бях твърдо против смъртното наказание. Не че някога мой клиент е бил екзекутиран или дори съден по такова дело. Просто вярвах в идеята, че просветеното общество не трябва да убива своите.

Ала, кой знае защо, това не ми попречи да използвам заплахата със смъртно наказание като лост. Докато стоях сам в коридора, си помислих, че това навярно ме прави по-добър прокурор, отколкото си бях представял, че мога да бъда.