Майкъл Конъли
Отменена присъда (29)

29.

Вторник, 6 април, 09,00 ч.

Понякога колелцата на правосъдието се въртят гладко. Вторият ден от процеса започна точно по график. Всички съдебни заседатели бяха в ложата, съдията седеше на катедрата, а Джейсън Джесъп и неговият адвокат бяха на масата на защитата. Изправих се и повиках първия свидетел за, надявах се, един плодотворен ден за обвинението. Хари Бош вече беше довел Изи Гордън в залата. След пет минути тя се бе заклела и настанила. Свидетелката беше дребна жена с очила с черни рамки, които уголемяваха очите й. Моите записки показваха, че е петдесетгодишна, но изглеждаше по-възрастна.

— Госпожо Гордън, бихте ли казали на съдебните заседатели как се издържате?

— Да. Аз съм криминалист в Лосанджелиското полицейско управление, ръководител оглед на местопрестъпления. Работя в Сектора по криминалистика от хиляда деветстотин осемдесет и шеста година.

— Бяхте ли вече на работа на шестнайсети февруари същата година?

— Да. Това беше първият ми работен ден.

— И каква задача ви възложиха?

— Моята задача беше да се уча. Определиха ми ръководител и трябваше да ме въведат в работата.

Изи Гордън бе истинска находка за обвинението. Двама специалисти и техният ръководител бяха поели трите местопрестъпления, свързани с делото на Мелиса Ланди — къщата на „Уиндзор“, контейнера за смет зад „Ел Рей“ и „паяка“ на Джесъп. Като новопостъпила, Гордън беше придружавала навсякъде главния криминалист и затова бе присъствала и на трите места. Главният криминалист отдавна беше мъртъв, а другите специалисти се бяха пенсионирали и не можеха да дадат показания и за трите местопрестъпления. Откриването на Гордън улесняваше представянето на доказателствата от местопрестъпленията.

— Кой беше главен криминалист?

— Арт Донован.

— С него ли бяхте във въпросния ден?

— Да. Отвличане, което преквалифицираха в убийство. Наложи се за един ден да се прехвърляме от местопрестъпление на местопрестъпление. На три различни места.

— Добре, да ги разгледаме едно по едно.

През следващия час и половина преведох Гордън през местопрестъпленията от 16 февруари 1986 година. С нейна помощ можех да покажа снимки, видеозаписи и протоколи от тези места. Ройс продължаваше да възразява, опитвайки се да ограничи безпрепятствения приток на информация към съдебните заседатели. Само че не можеше да направи нищо и започваше да ядосва съдията. Виждах го и затова не се оплаквах. Исках да я вбеси. Това можеше да ми влезе в работа по-късно.

Показанията на Гордън бяха съвсем банални, докато описваше неуспешните опити да намерят стъпки и други следи в предния двор на семейство Ланди. Стана по-драматично, когато си спомни, че спешно са ги повикали на ново местопрестъпление — контейнера зад „Ел Рей“.

— Повикаха ни, когато откриха трупа. Всички си шепнехме, защото семейството беше в къщата и не искахме да ги разстройваме, докато не се уверим, че има труп и той е на тяхното момиченце.

— С Донован ли отидохте при „Ел Рей“?

— Да, и с детектив Клостър. Там се срещнахме с патоанатома. Вече работехме по убийство, затова повикаха още специалисти.

Показанията за огледа на местопрестъплението при „Ел Рей“ ми дадоха нова възможност да покажа още видеозаписи и снимки на жертвата. Ако не друго, исках всеки заседател в ложата да се разгневи от видяното. Исках да запаля огъня на един от основните инстинкти. Отмъщението.

Разчитах, че Ройс ще възрази, и той не ме разочарова, обаче вече беше изчерпал кредита си при съдията и аргументът му, че този материал е илюстративен и прекалено еднообразен, не срещна разбиране. Брайтман ми позволи да продължа.

Накрая Изи Гордън ни отведе на последното местопрестъпление, „паяка“, и разказа как забелязала три дълги косъма в цепнатината между седалката и облегалката и ги показала на Донован.

— Какво стана с тях? — попитах аз.

— Бяха прибрани в отделни пликчета, надписани и отнесени в Сектора по криминалистика за сравнение и анализ.

Показанията на Гордън бяха последователни и ефикасни. Когато я предадох на защитата, Ройс направи каквото можа. Не оспори събирането на доказателства, само се опита да спечели още една точка за своята версия. Затова пропусна първите две местопрестъпления и се съсредоточи върху „паяка“.

— Госпожо Гордън, когато отидохте в гаража на „Аардварк“, полицаите бяха ли вече там?

— Да, естествено.

— Колко бяха?

— Не съм ги броила. Няколко.

— Имаше ли детективи?

— Да, детективите претърсваха цялата фирма, имаха съдебна заповед.

— Същите детективи ли бяха, които видяхте на предишните местопрестъпления?

— Да, струва ми се. Предполагам, че са били същите, но не си спомням точно.

— Но явно си спомняте други неща съвсем точно. Защо не помните с кои детективи сте работили?

— По случая работеха няколко души. Детектив Клостър беше главен следовател, но имаше три различни местопрестъпления, плюс малката свидетелка. Не помня дали той беше в гаража, когато отидох там, но по някое време го видях. Ако проверите в протоколите от местопрестъпленията, мисля, че ще видите кой и кога е бил там.

— Аха, тогава ще го направим.

Ройс се приближи до свидетелската скамейка и даде на Гордън три документа и молив. После се върна на катедрата.

— Какви са тези три документа, госпожо Гордън?

— Това са протоколи от местопрестъпления.

— И от кои местопрестъпления са?

— Трите, на които работих по делото „Ланди“.

— Бихте ли ги разгледали и оградили всяко име, което фигурира и в трите?

Отне й по-малко от минута да изпълни задачата.

— Готова ли сте? — попита Ройс.

— Да, има четири имена.

— Бихте ли ни ги прочели?

— Да, аз и моят ръководител Арт Донован, после детектив Клостър и неговият партньор Чад Стайнър.

— Само вие четиримата сте били и на трите местопрестъпления през този ден, нали така?

— Да.

Маги се наведе към мен и прошепна:

— Прехвърляне на материали от едно местопрестъпление на друго.

Леко поклатих глава.

— Това предполага елемент на случайност. Мисля, че той цели да докаже нарочно подхвърляне.

Тя кимна и се отдръпна. Ройс зададе следващия си въпрос.

— Фактът, че сте сред четиримата, които са били и на четирите места, предполага, че отлично познавате това престъпление и неговото значение, не съм ли прав?

— Не съм сигурна какво искате да кажете.

— Полицейските служители проявяваха ли силни емоции на тези местопрестъпления?

— Е, всички бяха професионалисти.

— Искате да кажете, че никой не го е било грижа за едно дванайсетгодишно момиче?!

— Напротив, на първите две местопрестъпления беше, меко казано, напрегнато. На едното място беше семейството, на второто — мъртвото момиченце. Не си спомням да е имало някакви емоции в гаража.

Грешен отговор, помислих си. Това отваряше врата за защитата.

— Добре, но на първите две местопрестъпления е имало силни емоции, нали? — попита Ройс.

Изправих се, просто за да му дам една доза от собственото му лекарство.

— Възразявам. Свидетелката вече отговори на този въпрос, ваша светлост.

— Приема се.

Британецът не се смути.

— Тогава как се проявяваха тези емоции? — попита той.

— Ами разговаряхме помежду си. Арт Донован ми каза да запазя професионална безпристрастност. Каза, че трябвало да дадем всичко от себе си, защото ставало дума за малко момиченце.

— А детективите Клостър и Стайнър?

— И те казаха същото — че не бива да оставим и един камък непреобърнат, че трябва да го направим заради Мелиса.

— Детектив Клостър по име ли нарече жертвата?

— Да, много добре си спомням.

— Беше ли много разгневен и разстроен?

Станах от мястото си и възразих:

— Предположения, които не се потвърждават нито от доказателствата, нито от показанията.

Съдията прие възражението ми и нареди на Ройс да продължи.

— Госпожо Гордън, моля, погледнете в протоколите от местопрестъпленията, които все още са пред вас, и ни кажете дали часът на пристигане и заминаване на служителите се посочва точно.

— Да, посочва се. След всяко име е отбелязан час на пристигане и заминаване.

— Преди малко казахте, че освен вас и вашия началник, само детективите Клостър и Стайнър са били и на трите местопрестъпления.

— Да, те бяха главните следователи по това дело.

— Преди вас и господин Донован ли са били на всяко място?

Гордън трябваше да направи справка с информацията в протоколите.

— Да.

— Значи са имали достъп до трупа на жертвата, преди вие да отидете при „Ел Рей“, нали така?

— Не знам какво разбирате под „достъп“, но да, те бяха първи на местопрестъплението.

— И освен това са имали достъп до „паяка“, преди вие да отидете там и да видите трите косъма, толкова удобно защипани в цепнатината на седалката, прав ли съм?

Възразих, че адвокатът иска от свидетелката да прави предположения за неща, на които не е присъствала. Освен това оспорих употребата на думата „удобно“. Ройс явно играеше за пред заседателите. Брайтман му каза да формулира наново въпроса.

— Детективите са имали достъп до „паяка“, преди вие да видите трите косъма в цепнатината на седалката, нали така?

Гордън взе пример от моето възражение и отговори така, както исках аз.

— Не знам, защото не съм била там.

И все пак Ройс успя да направи внушението си пред съдебните заседатели. И в същото време ми разкри същината на аргументацията си. Защитата щеше да развие версията, че полицията, в лицето на Клостър и/или неговия партньор Стайнър, е подхвърлила космите, за да гарантира осъждането на Джесъп след разпознаването му от тринайсетгодишната Сара. Нещо повече, Ройс щеше да твърди, че тя нарочно го е идентифицирала грешно, тъй като семейство Ланди се е опитвало да скрие факта, че Мелиса е убита, случайно или не, от втория си баща.

Тази стратегия щеше да се реализира много трудно. За да успее, поне един съдебен заседател трябваше да повярва във версията на защитата, която предполагаше два сговора, действащи независимо един от друг и все пак заедно. Обаче се сещах за двама адвокати в града, които можеха да го постигнат, и Ройс беше единият. Трябваше да съм готов.

— Спомняте ли си какво се случи, след като забелязахте космите на седалката на „паяка“? — попита британецът.

— Показах ги на Арт, понеже той събираше веществените доказателства — отговори свидетелката. — Аз бях там просто за да наблюдавам и да трупам опит.

— Повикаха ли детективите Клостър и Стайнър, за да ги видят?

— Да, струва ми се.

— Спомняте ли си какво направиха те?

— Не си спомням да са правили нещо, свързано с космите. Те водеха следствието, затова бяха осведомени за откриването на веществените доказателства и толкова.

— Вие бяхте ли доволна от себе си?

— Не ви разбирам.

— Това е бил първият ви ден на работа — първият ви случай. Бяхте ли доволна от себе си, след като забелязахте космите? Бяхте ли горда?

Гордън се поколеба, сякаш се чудеше дали въпросът е някакъв капан.

— Бях доволна, че съм помогнала, да.

— А някога питали ли сте се защо тъкмо вие, новачката, сте забелязали космите на седалката преди вашия началник или двамата главни следователи?

Свидетелката пак се поколеба и отговори отрицателно. Ройс каза, че няма повече въпроси. Беше провел отличен кръстосан разпит, бе посял много семена, които по-късно можеха да дадат плод на нещо по-голямо в позицията на защитата.

Направих каквото можах. Помолих Гордън да съобщи имената на шестимата униформени полицаи и другите двама детективи, посочени в протоколите като пристигнали преди Клостър и Стайнър на мястото, където бяха открили трупа на Мелиса Ланди.

— Значи хипотетично, ако са искали да вземат косми от жертвата, за да ги подхвърлят някъде другаде, детектив Клостър или Стайнър е трябвало да го направят под носа на още осем полицаи или да ги убедят да им го позволят. Така ли е? — попитах аз.

— Да, предполагам.

Благодарих на свидетелката и си седнах на мястото. Ройс отново се върна на катедрата.

— Също хипотетично, ако Клостър или Стайнър са искали да подхвърлят косми от жертвата на третото местопрестъпление, не е било нужно да ги взимат направо от главата на жертвата, ако е имало и други източници, нали?

— Предполагам, че не, ако е имало други източници.

— Например четка за коса в дома на жертвата, нали така?

— Вероятно.

— Те са били в дома на жертвата, нали?

— Да, това е едно от местопрестъпленията, в чийто протокол са записани.

— Нямам повече въпроси.

Ройс ме беше приклещил в ъгъла и реших да не задълбавам повече. Каквото и да измъкнех от свидетелката, той можеше да го неутрализира.

Брайтман освободи Гордън и разпусна съда за обяд. Казах на Бош, че след почивката е негов ред да седне на свидетелската скамейка и да прочете протоколираните показания на Клостър. Попитах го дали иска да хапнем заедно, за да обсъдим версията на защитата, но той отговори, че имал да свърши нещо.

Маги отиваше в хотела, за да обядва със Сара Ан Глисън, тъй че оставах сам.

Или поне така си мислех.

Докато крачех по централната пътека към задния вход на залата, от последния ред се изправи привлекателна жена. Тя се усмихна и се приближи.

— Господин Холър, аз съм Рейчъл Уолинг от ФБР.

Отначало не включих, но после свързах името със съответния дял от паметта си.

— Да, профайлърката. Вие отвлякохте вниманието на моя следовател с версията си, че Джейсън Джесъп е сериен убиец.

— Е, надявам се, че повече съм помогнала, отколкото съм ви попречила.

— Ще видим по-късно. С какво мога да ви бъда полезен, агент Уолинг?

— Щях да ви попитам дали имате време да обядваме заедно, но щом смятате, че ви отвличам от работата, може би просто трябва да…

— Знаете ли какво, агент Уолинг, имате късмет. Свободен съм. Да вървим да обядваме.

Посочих вратата и двамата излязохме.